Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава трета

На закуска другата сутрин Кристин се държа, като че цялата случка е забравена. Той забеляза, че тя полага специални усилия да бъде мила с него. Това го зарадва и още повече се намуси. Жената — мислеше си Андрю, докато се преструваше, че е задълбочен в сутрешния вестник — има нужда от време на време да бъде поставяна на мястото й. Но след като й изръмжа няколко кисели отговора, Кристин внезапно престана да бъде мила и се затвори в себе си. Тя седеше на масата със стиснати устни, без да го гледа и го чакаше да свърши с яденето. Упорит малък дявол, помисли той, като ставаше и излизаше от стаята, но ще й покажа аз на нея!

Първата му работа в кабинета беше да вземе медицинския справочник. Любопитен и нетърпелив да получи по-точна информация за своите приятели от предишната вечер, той бързо прелистваше страниците. Потърси първо Фреди. Да, ето го — Фредерик Хемптън, Куин Ан стрийт, доктор по хирургия, помощник в амбулаторията на болницата в Уолтъмууд.

Андрю объркан сви вежди. Фреди миналата вечер беше говорил много за работа в болницата — нищо не издига по-добре авторитета на лекаря в Уестенд, беше казал той, пациентите изпитват доверие, когато знаят, че си от болница и правиш визитации като консултант. И все пак това със сигурност не беше точно така: субсидирана болница за бедни, при това в Уолтъмууд, едно от новите далечни предградия. Не можеше да има грешка — това беше последният справочник, беше го купил преди месец.

По-бавно Андрю потърси Айвори и Фридман, после постави голямата червена книга върху коленете си, а лицето му беше объркано и странно замислено. Пол Фридман беше като Фреди обикновен доктор, но без другата негова титла. Фридман нямаше длъжност в болница. А Айвори? Господин Чарлз Айвори имаше само най-ниската хирургическа квалификация и никаква длъжност в болница. Зад гърба си имаше известен опит от военно време и от държавните болници за пенсионери. Освен това — нищо друго.

Извънредно озадачен, Андрю стана и постави книгата на рафта, после внезапно на лицето му се изписа решителност. И дума не можеше да става за сравнение на неговите титли с тези на процъфтяващите господа, с които снощи бе вечерял. Това, което можеха те, би могъл да направи и той. И при това по-добре. Въпреки избухването на Кристин, повече от всякога той бе решен да успее. Но преди всичко трябваше да направи така, че да го назначат не в Уолтъмууд или друга бедняшка уж болница, а в някоя от лондонските болници. Да! Някоя истинска болница — това трябва да бъде непосредствената му цел. Но как?

Три дни размишлява, после разтреперан отиде при сър Робърт Аби. Най-трудното нещо на света за него беше да иска услуга, още повече че Аби го посрещаше с такава весела любезност:

— Така! Е, как е нашият специален брояч на бинтове? Не ви ли е срам да ме гледате в очите? Съобщават ми, че доктор Бигзби развил хипертония. Не знаете ли? Какво искате сега — спор с мен или място в Комисията?

— Ами, не, сър Робърт. Мислех си… искам да кажа… не бихте ли могли да ми помогнете, сър Робърт, да бъда назначен в амбулаторията на някоя болница?

— Хммм! Това е много по-трудно от Комисията. Знаете ли колко млади хора обикалят по бреговете на Темза? И всичките чакат някоя неплатена длъжност. При това би трябвало да продължите работата си върху белите дробове, а това вече ограничава избора.

— Е, аз мисля…

— Болницата за гръдоболни „Виктория“. Това е вашата цел. Една от най-старите лондонски болници. Бих могъл да попитам. Не! Нищо не обещавам, но най-научно ще си отварям очите.

Аби го накара да остане на чай. В четири часа той неизменно като ритуал изпиваше две чаши китайски чай в кабинета си — без мляко, без захар, без нищо за ядене. Беше специален чай с вкус на портокалов цвят. Аби с лекота поддържаше разговор на различни теми, като се почне от чаените чаши на Ханг Си до реакцията на Пирке. После, като изпращаше Андрю до вратата, той каза:

— Още ли спорите с учебниците? Не се отказвайте. И никога, дори, и да ви настаня във „Виктория“, в името на Гален не се научавайте на докторски похвати. — Очите му весело блеснаха. — Точно това ме провали.

На път за дома Андрю стъпваше по облаците. Беше така доволен, че забрави да държи на достойнството си пред Кристин. Изстреля:

— Бях при Аби. Той ще се опита да ми уреди работа във „Виктория“! Това на практика ме прави консултант! — Радостта в очите и внезапно го накара да се почувства засрамен, дребнав. — Много съм ръбат напоследък, Крис! Не се разбирахме добре, май. Но… мила, нека сложим точка.

Тя изтича към него, твърдеше, че всичко е по нейна вина. После, кой знае защо, вината се оказа изцяло негова. Само една малка част в неговия мозък запази твърдото намерение някой път да я смае с материалния си успех — при това, колкото може по-скоро.

Хвърли се в работата с нова енергия. Чувстваше, че скоро ще се случи нещо хубаво. Междувременно практиката му без съмнение се увеличаваше. Казваше си, че мечтае не за такава практика с прегледи за по три шилинга и шест пенса и визитации за по пет шилинга. И все пак това беше истинска практика. Хората, които идваха при него или го викаха у дома си, бяха твърде бедни, за да тревожат лекар, без да са наистина болни. Така той се сблъскваше с дифтерит в странни тесни стаички над бившите конюшни, ревматична треска във влажни мазета, пневмония по таваните на пансионите. Водеше борба с болестите и в най-трагичната от всички стаи: едностайния апартамент, където живееше сам някой старец или старица. Забравени от приятели и роднини, те готвеха оскъдната си храна на газовия пламък пренебрегнати, занемарени, изоставени. Имаше много такива случаи. Попадна на бащата на една известна актриса — нейното име светеше с ярки букви на Шафтсбърг авеню, — стар човек на седемдесет години, парализиран и живеещ в отвратителна мръсотия. Посети една възрастна госпожа, която му показа своя фотография в рокля за дворцов прием и му разказа за дните, когато бе минавала по същите тези улици със собствена каляска. Посред нощ върна към живот — и после съжаляваше за това — едно нещастно същество, без пени, отчаяло си и предпочело газта от печката пред приюта.

Много от случаите бяха спешни: изискваха незабавна хирургическа намеса в болница. И тук Андрю срещаше най-голямо затруднение. Най-трудното нещо в света беше да осигуриш легло дори на най-лошия, на най-опасния случай. Спешните случаи обикновено изникваха късно през нощта. Връщаше се с палто и жилетка върху пижамата, с вързан около врата шал и дори без да си свали шапката сядаше до телефона и започваше да звъни от една болница на друга. Молеше, настояваше, но винаги получаваше същия отказ, късото често обидно: „Доктор кой? Кой? Не, не! Съжалявам! При нас е пълно!“

Отиваше гневен при Кристин и ругаеше:

— При тях не е пълно! В „Сен Джон“ имат легла колкото искаш, но за техни хора. Щом не те познават, най-вежливо те отрязват. Да можех, бих му извил врата на оня превзет хлапак. Не е ли ад, Крис? Стоя аз тук, в ръцете ми заклещена херния и не мога да осигуря легло. О, може би някои от тях наистина са пълни. Че това е Лондон! Сърцето на проклетата Британска империя. Това е болничната ни система на доброволни дарения. И оня ден става някакъв глупак на един банкет и заявява, че това било най-чудесната система в света. Пак приют за бедния нещастник — това е неговата система. Попълване на формуляри… Колко печелите? Какво вероизповедание? Майка ви законно дете ли е била? — а той има перитонит! Е, добре! Крис, бъди добра, набери ми номера на отговорника за бедните.

Каквито и да бяха трудностите, колкото и да роптаеше срещу мръсотията и бедността, с които често се сблъскваше, тя винаги имаше един и същ отговор:

— Но все пак това е истинска работа. Тук според мен е цялата разлика.

— Но това не стига, за да ме опази от дървениците — ръмжеше той и отиваше да се измие в банята.

Тя се смееше, защото отново я бе обзело старото й щастие. Въпреки че борбата бе жестока, най-после бе победила дома. Понякога мръсотията правеше опит да надигне глава и да й нанесе удар, но, общо взето, домът лежеше в краката й чист, излъскан, покорен на погледа й. Имаха вече нова газова печка, нови абажури за лампите, калъфите на креслата бяха чисти и свежи, а металните пръчки, придържащи пътеката на стълбите, блестяха като копчета на гвардеец. След седмици на неприятности с прислужнички, които в този район предпочитаха да работят в пансионите заради бакшишите, Кристин бе случила с госпожа Бенет, четирийсетгодишна вдовица, чиста и старателна, която поради седемгодишната си дъщеря почти бе загубила възможност да получи работа с жилище. Госпожа Бенет и Кристин заедно атакуваха мазето. Сега някогашният тунел от подземната железница беше удобна спалня-дневна с ярки тапети и купени на старо мебели, които Кристин боядиса в кремав цвят. Там госпожа Бенет и малката Флори, която сега редовно отиваше с чантата си в падингтънското училище, се чувстваха на сигурно място. Като отплата за тази сигурност и спокойствие след месеци на напрежение и несигурност, госпожа Бенет просто не знаеше какво да стори, за да докаже, че не са сбъркали с нея.

Ранните пролетни цветя, които придаваха на чакалнята такава свежест, отразяваха щастието в дома на Кристин. Тя ги купуваше на уличния пазар за няколко пени, докато правеше сутрешните си покупки. Много от амбулантните търговци на Мъсълбъроу роуд я познаваха. Там евтино можеха да се купят плодове, риба и зеленчуци. Може би трябваше повече да държи на положението си като съпруга на човек от професията, но уви! — тя не държеше и често донасяше покупките си в малката чиста мрежа, като спираше при фрау Шмид за две-три думи и парче сирене либтауер, което Андрю толкова харесваше.

Следобед често се разхождаше по Серпантините. Кестените се раззеленяваха, водни птици пърхаха над набраздената от вятъра водна повърхност. Това добре заместваше широките поля, които тя така обичаше.

Понякога вечер Андрю я поглеждаше със странна ревност, което означаваше, че е сърдит, понеже целият ден е изминал, без да я види.

— Какво правиш по цял ден, докато аз работя? Ако някога си взема кола, ти ще го караш това чудо. Поне ще си близо до мен.

Все още чакаше „добрите“ пациенти, които не идваха, копнееше да чуе от Аби нещо за назначение, беше раздразнителен, защото вечерта на Куин Ан стрий не беше открила никакви възможности. Тайно се чувстваше обиден, че оттогава не бе видял ни Хемптън, ни приятелите му.

В това настроение една вечер към края на април той седеше в манипулационната. Беше почти девет часа и вече се канеше да затваря, когато влезе една млада жена.

Тя неуверено го погледна:

— Не знаех оттук ли да вляза или от предната врата.

— Абсолютно без значение — усмихна се той кисело. — С изключение, че от тази страна е на половин цена. Но нищо. Какво има?

— Не възразявам да платя и пълната такса.

Тя пристъпи напред някак особено сериозно и седна на креслото. Беше на около двайсет и осем години, каза си той, с едър кокал, облечена в маслинено зелена рокля, с грозни крака и широко, плоско, сериозно лице. Един поглед бе достатъчен, за да почувстваш инстинктивно: „Тук глупости не минават.“

Той омекна и каза:

— Нека не говорим за хонорара! Кажете болката си!

— Вижте, докторе. — Тя изглежда, все още искаше да заздрави позициите си. — Госпожа Смит от магазинчето за хранителни стоки ми препоръча да дойда при вас. Познавам я доста отдавна. Аз работя в „Лориър“, тук съвсем наблизо. Казвам се Кремб. Но трябва да ви предупредя, че съм ходила при много лекари тук наоколо. — Тя свали ръкавиците си. — Вижте ръцете ми.

Той погледна — дланите бяха покрити с червеникав дерматит, силно напомнящ псориазис. Но не беше псориазис — краищата не бяха грапави. С внезапен интерес той взе една лупа и внимателно се вгледа в петънцата. Междувременно тя продължи да говори с искрения си убедителен глас.

— Не можете си представи колко ми пречи това на работата. На всичко съм готова, само да се отърва от него. Опитах всички мазила под слънцето, но ни едно от тях ни най-малко не ми помогна.

— Не! И няма да помогне. — Той остави настрана лупата, изпитвайки вълнението на рядко срещана, но сигурна диагноза. — Това е доста необичайно състояние на кожата, госпожице Кремб. Няма смисъл да се лекува локално. Дължи се на едно особено състояние на кръвта и единственият начин да се освободите от заболяването е диетата.

— Никакво лекарство? — искреността й отстъпи място на съмнението. — Никой досега не ми е казвал такова нещо.

— Сега аз ви го казвам. — Той се засмя, взе бележника си, написа диета и добави списък на храните, които трябва абсолютно да избягва.

Тя пое листа с колебание.

— Е, разбира се, ще опитам, докторе. Бих опитала всичко.

Добросъвестно му плати, позабави се, като че още се съмнява, после излезе. Веднага я забрави.

Десет дни по-късно тя се върна, този път влезе през предната врата в кабинета така развълнувана, че той едва сдържа усмивката си.

— Искате ли да ми видите ръцете, докторе?

— Да — сега той се усмихна. — Надявам се не съжалявате за диетата.

— Да съжалявам! — в пристъп на благодарност тя му протегна ръцете си. — Вижте! Съвсем излекувани, нито едно петънце. Знаете ли колко много значи това за мен… Не мога да ви опиша… Но такова майсторство…

— Добре, добре — каза той леко. — На мен това ми е работата, да знам тези неща. Хайде, вървете и не се тревожете. Избягвайте храните, за които ви казах, и никога няма да ви се появи отново.

Тя стана.

— А сега, нека ви платя, докторе!

— Вече ми платихте. — Изпитваше приятно вълнение. С най-голяма радост би взел още три шилинга и шест пенса или дори седем шилинга и шест пенса, но съблазънта да драматизира триумфа на умението си беше неудържима.

— Но, докторе… — С неохота тя го остави да я изпрати до вратата и спря за последен сериозен въпрос: — Може би ще мога да изразя благодарността си по някакъв друг начин?

Като гледаше вдигнатото, прилично на луна лице, през ума му мина цинична мисъл. Но само кимна и затвори вратата след нея. Отново я забрави. Беше уморен и вече почти съжаляваше, че отказва парите, и във всеки случай не мислеше, че някаква продавачка може да направи кой знае какво за него.

Но тук поне той не познаваше госпожица Кремб. Нещо повече, съвсем бе забравил една възможност, подсказана от Езоп, която като слаб философ би трябвало да помни.