Арчибалд Кронин
Цитаделата (25)

Глава единадесета

Когато влакът пристигна с половин час закъснение, беше почти полунощ. По челия път нагоре по долината локомотивът се бореше с насрещния вятър, а в Аберлоу, когато Андрю слезе на перона, силният ураган едва не го събори. Гарата беше празна. Младите тополи, посадени в редици пред входа, се огъваха като лъкове, треперейки и стенейки при всеки напор на вятъра. Горе в небето звездите горяха със силен блясък.

Андрю тръгна по Стейшън Роуд, стегнат и развеселен от блъскането на вятъра. Мислеше само за успеха си, за контакта с големия учен медицински свят, в ушите му още звучаха думите на сър Робърт Аби — гореше от нетърпение по-бързо да стигне при Кристин и весело да й разкаже всичко, всичко, което се беше случило. Телеграмата му беше предала добрата новина, но сега искаше да разкаже с подробности цялата вълнуваща история.

Когато с наведена глава зави в Талгарт стрийт, внезапно усети, че някой тича. Един мъж с труд тичаше зад гърба му, шумното тракане на ботушите върху паважа се губеше във воя на вихрушката и той приличаше на някакъв призрак. Инстинктивно Андрю спря. Когато мъжът приближи, той го позна: Франк Дейвис, санитар от шахта номер 3 на антрацитната мина, беше в неговия клас за даване първа помощ предишната пролет. В същия момент го позна и Дейвис.

— При вас идвах, докторе. Идвах при вас, във вашата къща. Тоя вятър е разкъсал всички жици. — Нов порив на вятъра отнесе останалата част от фразата.

— Какво има? — изкрещя Андрю.

— Има срутване в номер 3. — Дейвис сложи ръцете си като фуния близо до ухото на Менсън. — Там е затиснато едно момче. Изглежда, няма да могат да го измъкнат. Сам Бивън, той е във вашия списък. Побързайте, докторе, идете при него!

Андрю направи няколко крачки надолу по пътя заедно с Дейвис и една внезапна мисъл го накара да спре.

— Ще имам нужда от чантата си — изрева той към Дейвис. — Иди до нас и я вземи. Аз отивам в номер 3. — Той добави: — Франк! Кажи на жена ми къде съм.

Стигна до шахта номер 3 за четири минути, вятърът го отнесе през железопътната линия и по Роуд Леин. В спасителната стая го чакаха помощник-надзирателят и трима работници. Когато го видя, загриженото лице на помощник-надзирателя слабо просветна.

— Радвам се, че дойдохте, докторе. Съвсем се объркахме с тази буря. И на всичко отгоре имаше ужасно срутване. Няма убити, слава богу, но едно от момчетата е заклещено за ръката. Не можем да го помръднем нито на инч. А подпорите са гнили.

Тръгнаха към спираловидната шахта. Двама от мъжете носеха носилка с вързани за нея шини, а третият носеше дървена кутия с материали за първа помощ. Когато влязоха в клетката на асансьора, през двора притича още една фигура. Беше Дейвис, задъхан, с чантата в ръце.

— Бързо дойде, Франк — каза Менсън, когато Дейвис се настани до него в клетката.

Дейвис просто кимна, той не можеше да говори. Чу се тракане, миг задържане и клетката полетя към дъното. Излязоха всички, като се движеха един след друг, най-отпред помощник-надзирателят, след това Андрю, Дейвис, който още стискаше чантата, и после тримата мъже.

Андрю и друг път беше слизал под земята — беше свикнал с високите сводести пещери на мините в Бленли, големи, черни, ечащи, дълбоко под земята, където минералът се дълбаеше и взривяваше. Но тази шахта номер 3 беше стара, с дълъг и мъчителен извозвачески тунел, който водеше до разработките. Тунелът беше не толкова проход, а по-скоро влажна дупка с нисък покрив, от който капеше. Те пълзяха през нея, често на четири крака, близо половин миля. Внезапно светлината, носена от помощник-надзирателя, спря точно пред Андрю и той разбра, че са стигнали.

Бавно изпълзя напред. Трима мъже, легнали заедно на корем в една задънена галерия, правеха каквото могат, за да съживят един човек, който лежеше някак сгушен, тялото му изметнато настрани, едното му рамо дръпнато назад, загубено, изглежда, в масата на падналите около него скали. Зад мъжете се търкаляха инструменти, две преобърнати консервени кутии с храна, съблечени сака.

— Е, момчета? — запита помощник-надзирателят с тих глас.

— Не можем го помръдна по никакъв начин. Опитвахме всичко — човекът, който отговори, обърна към тях потъналото си в пот и прах лице.

— Не опитвайте повече — каза помощник-надзирателят, като хвърли бърз поглед към тавана. — Докторът е тук. Дръпнете се назад, момчета, и освободете място. Ако бях на ваше място, щях хубавичко да се дръпна.

Тримата мъже се изтеглиха от площадката и след като се провряха край него, Андрю мина напред. В същия момент, като светкавица, в ума му блесна споменът за неотдавнашния изпит, за напредъка на биохимията, за високопарната терминология и научните фрази. За случай като този не се казваше нищо.

Сам Бивън беше в пълно съзнание. Но под пласта прах лицето му беше измъчено. Той опита безсилно да се усмихне на Менсън.

— Май ще си направите с мен истинска санитарна практика! — Бивън беше член на същия клас за даване първа помощ и често бе викан на упражнения за превръзки.

Андрю протегна ръце напред. При светлината на лампата на помощник-надзирателя, протегната над рамото му, той опипа пострадалия. Цялото тяло на Бивън беше свободно с изключение на лявата му ръка, която лежеше затисната до лакътя под срутването, така смазана и разкъсана под огромната тежест на скалите, че той беше истински затворник.

Андрю веднага разбра, че единственият начин да освободи Бивън е да ампутира ръката до лакътя. Напрегнал измъчените си от болката очи, Бивън разбра решението, щом бе взето.

— Карай тогава, докторе — каза той. — Само ме измъкнете бързо оттука.

— Не бой се, Сам — каза Андрю. — Сега ще те приспя. Когато се събудиш, ще бъдеш в кревата.

Легнал целият в една локва кал, под високия два фута покрив, той си смъкна палтото, сгъна го и го подложи под главата на Бивън. Запретна ръкавите си и поиска чантата.

Помощник-надзирателят подаде чантата и както се беше навел, пошепна в ухото на Андрю:

— За бога, побързайте докторе. Този покрив ще се срути отгоре ни, преди да се усетим.

Андрю отвори чантата. Веднага усети миризмата на хлороформа. Още преди да пъхне ръка в тъмната вътрешност на чантата и да усети острите краища на счупеното стъкло, разбра какво се е случило. Докато е бързал да стигне до мината, Франк Дейвис беше изпуснал чантата. Бутилката с хлороформ се бе счупила и съдържанието й беше невъзвратимо загубено. Тръпки го полазиха. Нямаше време да изпрати човек на повърхността. Нямаше и никаква упойка. Може би половин минута той остана като парализиран. После автоматично се присегна за спринцовката, напълни я и вкара на Бивън максимална доза морфин. Не можеше да чака пълния ефект. Като бутна чантата настрана, така че инструментите да са му под ръка, той отново се наведе над Бивън. Докато стягаше турникета, той каза:

— Затвори очи, Сам!

Светлината беше лоша, сенките се движеха в мигащ хаос. При първото рязване Бивън изохка между стиснатите зъби. Той изохка отново. После, когато ножът стигна до костта, за щастие, изгуби съзнание.

Докато защипваше пулсиращите артерии на тази разкъсана плът, студена под изби по челото на Андрю. Не виждаше какво прави. Чувстваше, че се задушава тук, в тази миша дупка, дълбоко под повърхността на земята, легнал в калта. Никаква упойка, никаква операционна, никакви сестри, които да хвърчат само от една негова дума. Той не беше хирург. Беше безнадеждно вързан. И никога няма да свърши. Таванът ще се срути над тях.

Зад него бързото дишане на помощник-надзирателя… Капка падаща вода бавно се търкулна по врата му… Ръцете му работят трескаво, изцапани и топли… Стърженето на триона… Някъде далече гласът на сър Робърт Аби: „Възможността за научна практика…“ О, господи! Никога ли няма да свърши?

Най-после. Едва не изхлипа от облекчение. Сложи парче марля върху кървавия чукан. С мъка се изправи на колене и каза:

— Изнесете го.

Петдесет крачки по-нататък, при едно разширение в прохода, където имаше възможност да стои прав и с четири лампи около него, той довърши операцията. Тук беше по-лесно. Почисти раната, лигира я, после я дренира с антисептично средство. Сега сонда. После два шева. Бивън продължаваше да е в безсъзнание. Но пулсът му, макар и слаб, беше постоянен. Андрю прекара ръка през челото си. Край.

— Вървете право с носилката. Завийте го с тези одеяла. Щом се измъкнем, ще ни трябват горещи бутилки.

Бавната процесия, превита на две при ниските места, започна да разлюшква сенките на прохода. Не бяха изминали и шейсет крачки, когато в мрака зад тях се чу глух тътен. Беше като последния глух тътен на влак, който влиза в тунел. Помощник-надзирателят не се обърна. Само спокойно и мрачно каза на Андрю:

— Това е то. Останалата част от тавана.

Пътешествието навън продължи близо един час. При трудните места трябваше да се завива с носилката настрани. Андрю вече не можеше да каже колко време е прекарал под земята. Но най-после стигнаха дъното на шахтата.

Нагоре, нагоре летяха те, далеч от дълбините. Щом излязоха от клетката, посрещна ги острото ухапване на вятъра. В някакъв екстаз Андрю пое дълбоко дъх.

Стоеше на стъпалата и се държеше за перилото. Беше още тъмно, но в двора на мината бяха окачили голяма нафтова лампа, която свистеше и гореше с много езици. Около лампата се бе събрала малка група чакащи фигури, между тях имаше и жени, забулени с шалове.

Изведнъж, когато носилката бавно минаваше край тях, Андрю чу някой силно да вика името му и в следващия момент около врата му бяха ръцете на Кристин. Като плачеше истерично, тя се притисна към него. Без шапка, само с палто върху нощницата си, с обувки на бос крак във ветровития мрак, тя приличаше на безпризорна.

— Какво има? — запита той стреснат, като се опитваше да се освободи от ръцете й, за да види лицето й.

Но тя не го пускаше. Притискаше се до него силно, като да се давеше, и едва изрече:

— Казаха, че таванът се срутил, че ти няма… няма да се върнеш.

Кожата й беше посиняла, а зъбите й тракаха от студ. Отнесе я при огъня в спасителната стая, засрамен, но дълбоко трогнат. В спасителната стая имаше горещо какао. Те пиха от една и съща пареща чаша. Мина дълго време, преди някой от тях да се сети за високата му нова титла.