Джон Гришам
Наследници (1)

1

Пристигна с обикновената поща, по старомодния начин, тъй като съдията беше почти на осемдесет и нямаше вяра на модерната техника. Да не говорим за интернет и дори за факс. Той не използваше телефонен секретар и изобщо открай време не обичаше телефоните. Чукаше немощно по клавишите с двата си показалеца, буква по буква, прегърбен над старата си механична машина „Ъндъруд“ на писалището под портрета на Нейтан Бедфорд Форест. Дядото на съдията бе воювал с Форест при Шайло, и из целия Юг, затова от генерала по-тачена историческа личност нямаше. Трийсет и две години подред съдията мълчаливо отказваше да води съдебни заседания на 13 юли, рождения ден на Форест.

Пристигна заедно с друго писмо, едно списание и две сметки в пощенската кутия на професор Рей Атли в Юридическия факултет. Той го позна веднага, защото цял живот бе виждал пликове като този. Беше от баща му, когото дори и той наричаше „съдията“.

Професор Атли разгледа плика. Чудеше се дали да го отвори на място, или да изчака. При съдията човек никога не знаеше дали новините ще са добри или лоши, макар че старецът умираше и добрите новини бяха рядкост. Писмото бе тънко и съдържаше само един лист хартия; в това нямаше нищо необичайно. Рубън Атли пестеше писаното слово, макар че навремето бе известен с витиеватите си речи в съдебната зала.

Делово писмо, това поне беше сигурно. Съдията не обичаше да хвърля думи на вятъра, мразеше клюките и празните приказки, било то в устна или в писмена форма. Чаят с лед на верандата в неговия случай означаваше възстановка на Гражданската война, най-вероятно на битката при Шайло, където той отново стоварваше цялата вина за поражението на Конфедерацията върху лъснатите недокоснати ботуши на генерал Пиер Борегар, човек, когото съдията би мразил и в рая, ако случайно го срещнеше там.

Скоро щеше да умре. Седемдесет и девет годишен, с рак на стомаха. Диабетик с наднормено тегло, страстен почитател на лулата, с болно сърце, преживяло три инфаркта, и множество дребни страдания, които го мъчеха от двайсет години и сега се готвеха да го довършат. Болката беше непрекъсната. По време на последния им разговор преди три седмици, когато Рей позвъни, защото съдията смяташе междуградските тарифи за жив обир, гласът на стареца звучеше немощно и напрегнато. Говориха по-малко от две минути.

Обратният адрес беше с релефни златни букви: Председател Рубън В. Атли, 25 областен канцлерски съд, окръг Форд, Клантън, Мисисипи. Рей пъхна писмото в списанието и тръгна по коридора. Съдия Атли вече не председателстваше съда. Бе загубил изборите преди девет години, тежко поражение, от което тъй и не успя да се съвземе. Трийсет и две години бе служил съвестно на хората, а те го изхвърлиха заради някакъв младок, който си правеше реклама по радиото и телевизията. Съдията отказа да води кампания. Заяви, че бил затрупан с работа, пък и хората го познавали добре и ако искали да го преизберат, щели да го направят, и толкоз. На мнозина тази стратегия се бе сторила арогантна. Съдията спечели в окръг Форд, но беше разбит в останалите пет.

Докато го изкарат от сградата на съда, минаха пет години. Кабинетът му на втория етаж бе преживял пожар и две преустройства. Съдията не бе позволил да го докоснат нито с боя, нито с чук. Когато окръжните инспектори най-сетне го убедиха, че ако не се изнесе, ще го извадят насила, той натъпка в кашони събираните три десетилетия ненужни папки, бележки и прашасали стари книги, занесе ги вкъщи и ги струпа в кабинета си. Когато кабинетът се напълни, съдията взе да ги реди по коридорите към трапезарията и дори в салона.

Рей кимна на един седнал в коридора студент. Поговори пред кабинета си със свой колега. После влезе, заключи вратата зад себе си и остави писмото на средата на бюрото. Свали си сакото, окачи го на вратата, прекрачи купчината дебели юридически книги, които прескачаше от половин година, и както всеки ден се зарече да сложи тук някакъв ред.

Стаята беше три на четири метра, с малко бюро и диванче, и двете покрити с достатъчно книжа, за да убедят хората колко зает човек е Рей. Нищо подобно. През втория семестър той водеше един курс по антитръстово законодателство. Освен това трябваше да пише книга, поредния скучен, дотеглив трактат върху монополите, който нямаше да бъде прочетен от никого, но пък щеше да разкраси биографията му. Беше назначен на постоянна длъжност, но като всички сериозни професори спазваше най-важния принцип на академичния живот: „Пиши или ще те отпишат.“

Седна на бюрото си и бутна встрани книжата.

Пликът бе адресиран до професор Н. Рей Атли, Университет на Вирджиния, Юридически факултет, Шарлотсвил, Вирджиния. Е-тата и О-тата бяха замазани. Лентата на машината плачеше за смяна от десет години. Освен всичко друго съдията нямаше вяра и на пощенските кодове.

„Н“ беше от Нейтан — първородният син бе кръстен на генерала, само че малцина го знаеха. Един от най-страшните скандали между него и баща му се дължеше на решението на младежа да изостави „Нейтан“ и да си пробива път в живота просто като Рей.

Писмата на съдията винаги бяха адресирани до Юридическия факултет и никога до апартамента на сина му в центъра на Шарлотсвил. Съдията обичаше титлите и важните адреси и искаше хората в Клантън, дори и пощальоните, да знаят, че синът му е професор по право. Беше ненужно. Рей преподаваше (и пишеше) от тринайсет години и важните хора в окръг Форд знаеха това.

Отвори плика и разгъна единствения лист в него. Името, титлата и адресът на съдията отново бяха с релефен печат, а пощенският код отново липсваше. Старецът сигурно разполагаше с неограничени запаси такива бланки.

Писмото бе адресирано до Рей и по-малкия му брат Форест, единственото потомство от злополучния брак, приключил през 1969-а със смъртта на майка им. Както винаги съдията беше лаконичен:

Моля направете необходимото да се явите в кабинета ми в неделя, 5 май, в 17 ч за да обсъдим управлението на наследството ми.

Искрено ваш,

Рубън В. Атли

Характерният подпис се бе свил и изглеждаше неуверен. Години наред бе красял заповеди и постановления, променили живота на безброй хора. Решения за развод, за попечителство върху деца, прекратяване на родителски права, осиновявания. Становища, уреждащи спорове за наследства, съмнителни изборни резултати, претенции за земя или битки за присвоени територии. Някога подписът на съдията беше самоуверен и широко известен; сега той представляваше смътно позната драскулка на много болен старец.

Болен или не, баща му щеше да получи своето. Рей знаеше, че ще се яви в кабинета му в уреченото време. Току-що бе призован и колкото и да се дразнеше, не хранеше и най-малкото съмнение, че двамата с брат му ще се довлекат пред негова светлост за поредното мъмрене. Напълно в стила на баща му да избере удобен за самия него ден, без да пита когото и да било.

Съдията имаше навика, присъщ вероятно на повечето му колеги, да определя датите за разпити и крайните срокове, без да се съобразява с чуждите планове. Подобна тираничност беше обичайна и дори желателна, когато човек трябваше да се разправя с претоварени графици, досадни тъжители, заети или мързеливи адвокати. Но съдията ръководеше семейството си горе-долу по същия начин и главно затова Рей Атли преподаваше право във Вирджиния, вместо да го практикува в Мисисипи.

Отново прочете призовката, а после я остави върху купа със задачите си. Отиде до прозореца и погледна към двора, където всичко беше разцъфтяло. Не беше сърдит или ядосан, само се дразнеше, че баща му пак може да му диктува какво да прави. Но старецът умира, каза си Рей. Не му се връзвай. Едва ли още често ще пътуваш до вкъщи.

Наследството на съдията бе забулено в мистерия. Основното му достойнство беше къщата — построена преди Гражданската война и завещана от същия онзи Атли, който бе участвал в боевете на страната на генерал Форест. На някоя сенчеста улица в старата част на Атланта подобна сграда би струвала над един милион долара, но не и в Клантън. Тук тя стърчеше насред двайсет запуснати декара на три пресечки от градския площад. Подовете бяха продънени, покривът капеше, а Рей не помнеше стените да са виждали прясна боя. Той и брат му можеха да продадат къщата за стотина хиляди долара, но купувачът трябваше да даде двойно повече, за да я направи обитаема. Никой не би живял там; всъщност Форест не беше стъпвал в къщата от години.

Наричаше се Кленова градина, като че ли беше някакво внушително имение с прислуга и светски живот. Последният човек, работил тук, беше чистачката Айрийн. Преди четири години бе починала и оттогава къщата не беше видяла нито прахосмукачка, нито полирпаста. Съдията плащаше на един бивш престъпник двайсет долара седмично да коси тревата, но се разделяше с парите много неохотно. По неговото високообразовано мнение осемдесет долара месечно си бяха жив обир.

Когато Рей беше малък, майка му наричаше дома им Кленова градина. Никога не вечеряха вкъщи, а в Кленовата градина. Адресът им не беше „Семейство Атли на Четвърта улица“, а „Кленова градина на Четвърта улица“. Повечето хора в Клантън нямаха имена на къщите си.

Майка му умря от аневризъм и я положиха върху една маса в салона. Два дни поред целият град се точеше по верандата, през антрето, през салона за последна почит и към трапезарията за пунш и сладки. Рей и Форест се криеха на тавана и проклинаха баща си, задето търпеше подобен фарс. Там долу лежеше собствената им майка, хубава млада жена, бледа и неподвижна в отворения ковчег.

Форест наричаше къщата Кленова руина. Червените и жълтите кленове, опасвали някога улицата, бяха изсъхнали от неизвестна болест. Прогнилите им дънери така и не бяха разчистени. Четири огромни дъба хвърляха сянка върху моравата. Те сипеха тонове листа — твърде много, за да бъдат събрани с гребло. И поне два пъти годишно някой клон се откършваше и падаше върху покрива, откъдето я някой го махнеше, я не. Къщата си стоеше така година след година, десетилетие след десетилетие, поемаше ударите, но не падаше.

И все пак още си беше красива, южняшка къща с колони, някога гордост за онези, които я бяха вдигнали, но днес само напомняща с тъга за едно западащо семейство. Рей не искаше да има нищо общо с нея. За него тя беше пълна с неприятни спомени и всяко завръщане го потискаше. Никога нямаше да заживее пак в Клантън, а определено не можеше да си позволи финансова черна дупка като поддръжката на имение, което плачеше за булдозер. А Форест по-скоро би я подпалил, отколкото да я приеме.

Съдията обаче искаше Рей да поеме къщата, така че тя да остане в семейството. Това бе обсъждано отгоре-отгоре през последните няколко години. Рей така и не събра кураж да попита: „Какво семейство?“ Нямаше деца. Имаше бивша жена, но не и перспективи за настояща. Същото се отнасяше и за Форест, само дето той имаше две бивши съпруги и главозамайваща колекция от приятелки, а в момента делеше дома си с Ели, сто и петдесет килограмова художничка и грънчарка, с дванайсет години по-стара от него.

Фактът, че Форест не бе създал поколение, бе чудо на биологията, но поне досега не се бяха появили никакви деца.

Кръвта на рода Атли отслабваше и вървеше към тъжно и неизбежно пресъхване. Това не вълнуваше Рей. Той живееше за себе си, а не заради баща си или славното семейно минало. Връщаше се в Клантън само за погребения.

Останалото имущество на съдията никога не беше обсъждано. Семейство Атли било богато навремето, но това било дълго преди Рей да се роди. Имали земя, памук, роби, железници, банки и политици — обичайните придобивки на Юга, които в края на двайсети век нямаха никакво парично изражение. Затова пък все се говореше за „семейното богатство“ на рода Атли.

На десет години Рей знаеше, че семейството му има пари. Баща му беше съдия, къщата му си имаше име, а в селския щат Мисисипи това го правеше наистина богато дете. Преди да умре, майка му положи всички усилия да убеди Рей и Форест, че са по-горна ръка хора. Живееха в имение. Бяха презвитерианци. Всяка трета година ходеха на почивка във Флорида. От време на време вечеряха в ресторанта на хотел „Пийбоди“ в Мемфис. Дрехите им бяха по-хубави от тези на другите.

А после Рей беше приет в Станфорд. Илюзиите му се изпариха, когато съдията изтърси:

— Не мога да си го позволя.

— Какво искаш да кажеш? — бе попитал Рей.

— Каквото казах. Не мога да си позволя Станфорд.

— Не те разбирам.

— Тогава ще повторя ясно. Запиши се в който колеж искаш. Но ще те издържам само ако отидеш в Сюъни.

Рей отиде в Сюъни, без да получи нищо от семейното богатство, а издръжката от баща му едва покриваше таксата, учебниците, общежитието и елементарните разходи. После завърши право в Тулейн, където свързваше двата края като сервитьор в един морски бар във Френския квартал.

Трийсет и две години Рубън Атли бе получавал заплата на председател на канцлерски съд, която бе от най-ниските в страната. В Тулейн Рей прочете един доклад за възнагражденията на правистите и с тъга научи, че съдиите в щата Мисисипи получават петдесет и две хиляди долара годишно при средна заплата за страната деветдесет и пет хиляди.

Съдията живееше сам, харчеше малко за къщата, нямаше лоши навици освен лулата и предпочиташе евтин тютюн. Караше стар линкълн, ядеше евтина, но изобилна храна и носеше едни и същи черни костюми от петдесетте години насам. Единственият му порок беше благотворителността. Пестеше парите си, а после ги раздаваше.

Никой не знаеше какви суми дарява съдията всяка година. Десет процента отиваха автоматично за презвитерианската църква. Сюъни получаваше две хиляди долара годишно, като същото се отнасяше за „Синовете на ветераните на Конфедерацията“. Тези три дарения бяха задължителни като Десетте божи заповеди. Останалите — не.

Съдия Атли даваше на всеки, който поиска. На сакато детенце за патерици. На отбор местни футболни звезди за щатско турне. На Ротарианския клуб за ваксинация на бебетата в Конго. За подслон на бездомните кучета и котки в окръг Форд. За нов покрив на единствения музей в Клантън.

Списъкът беше безкраен. За да получи чек, човек трябваше просто да драсне два-три реда и да помоли за него. Съдия Атли винаги изпращаше пари; откакто двамата му синове напуснаха дома, той даваше на другите.

Сега Рей си го представи затрупан сред хаоса и праха на бюрото си да пише кратки писъмца на машината и да ги пъха в служебните си пликове заедно с почти нечетливи чекове от Първа национална банка в Клантън — петдесет долара тук, сто долара там, по малко за всеки, докато всичко свърши.

Описът на имуществото едва ли щеше да е сложен, защото нямаше бог знае какво за описване. Старите правни книги, овехтелите мебели, болезнените семейни снимки и спомени, отдавна забравените папки и книжа бяха просто куп боклуци, с които можеше да се накладе внушителен огън. Двамата с Форест щяха да продадат къщата за колкото успеят и да се радват, ако спасят нещичко от семейното богатство на рода Атли.

Трябваше да се обади на Форест, но такива разговори се отлагаха лесно. С Форест вървяха отделен куп въпроси и проблеми, много по-сложни от един умиращ саможив баща, твърдо решен да раздаде парите си. Форест представляваше едно дишащо и крачещо бедствие, трийсет и шест годишно момче, чийто ум беше унищожен от всеки известен законен и незаконен порок в американската култура.

Ама че семейство, помисли си Рей.

Остави бележка, че лекцията от единайсет часа се отменя, и отиде на терапия.