Джеймс Патерсън
Криеница (90)

88.

Повечето хора все още не знаят спорните въпроси, които разделят сърби и хървати, но съдебният процес на Маджи Брадфорд се следеше навсякъде по света. Пристигнаха репортери и телевизионни екипи не само от целите Съединени щати, но и от Европа, Южна Америка, Азия и откъде ли не. Представителите на пресата са толкова много, помисли си Норма Брин, сякаш щеше да встъпи в длъжност нов президент. Само че безразсъдното преследване на „вътрешна информация“ бе направо безумно.

Исусе Христе, все пак това е проклет процес за убийство, каза си тя. Каквото и да се случи накрая, то няма да промени света. Какво толкова, ако е убила един или двама съпрузи? Повечето от тях си го заслужават!

Тя насочи прашното си жълто камаро надолу по улица „Кларк“ в Бедфорд и бавно мина за втори път тази сутрин покрай пълната сграда на съда.

Процесия от черни чадъри, найлонови дъждобрани, чанти за пазаруване от „Бостън Чикън“ и „Дънкин Донатс“ се бе проточила по главната улица, покрай аптеката „Хамилтън“, вестникарското магазинче на Уили и новата общинска библиотека. Бавното шествие завиваше по улица „Чарлз“ и продължаваше още пет блока надолу.

Каква бъркотия! Каква чудата злощастна земя! По улиците „Милър“ и „Грант“ бяха паркирани туристически автобуси, както и яркожълти училищни автобуси с направление Питсфийлд и Катауба. Беше началото на декември и във въздуха миришеше на сняг.

Маджи и Уил: сладко-горчивата любовна трагедия. Това бе днешното водещо заглавие. Подобни фрази се носеха към Норма от радиото в колата й, включително и: Три попадения. С нея е свършено!

Умно! На Норма това й хареса. Най-после малко чувство за хумор в това фиаско, за което случайно бе наета да работи в момента.

Главният детектив на защитата мразеше публичността, не се интересуваше от славата или дори от богатството. Просто всички тези репортери, втурнали се след нея, й пречеха на работата. И все пак тя знаеше в какво се замесва. Маджи Брадфорд бе звезда. Една част от обществеността бе решила, че тя е виновна, а другата — че е невинна като агънце. А Норма?

По дяволите, все още не знам какво да мисля! И самата Маджи не е сигурна. Това, което е казала на полицията, е дяволски близо до пълно признание. Доказателствата са впечатляващи.

Жълтият пропуск, залепен на очебийно място върху предното стъкло на колата, й позволи да насочи шевролета към асфалтирания паркинг на съда. Той бе почти пълен с познати щатски и местни полицейски коли и частни автомобили, принадлежащи на адвокатите и техните помощници от двете страни.

Синият мерцедес на съдия Андрю Сасмън бе спрян на личното му маркирано място за паркиране до задния вход на съда. Наблизо бе сребристото порше на Нейтън Бейлфорд, което приличаше по-скоро на кола, с която някой колежанин ходи по красиви момичета през уикенда.

И точно Бейлфорд дойде при нея, когато тя измъкна леко позакръгленото си тяло от колата.

Бейлфорд махна към тълпата извън паркинга.

— А днес ще бъдат избрани само съдебните заседатели. Представи си какво ще стане, когато започне истинският процес.

— Как се справя клиентката ти? — попита Норма. Бе посетила няколко пъти през последните седмици обвиняемата, намирайки я изненадващо земна, но въпреки това някак отдалечена, като нито им оказваше съдействие, нито им пречеше. Объркана, така й бе казано. Норма по-скоро би я определила като депресирана.

— Все същото положение. Всъщност не се е променила от нощта на убийството. Всичко е на бавна скорост, без никакви ексцесии. — Той я погледна любопитно. — Нещо ново от твоя страна?

— Все още нищо. Но има доста неща, които ще трябва да се проверят. Понякога се чувствам като съдебен жонгльор. Ха-ха-ха!

Норма не каза на адвоката, че в това убийство има аспекти, които доста я безпокоят. Все още нямаше нищо определено, а само неща, които не пасваха или не издържаха на по-щателно разследване.

Това, което й се виждаше ясно, бе едно: ако Маджи бе застреляла първия си съпруг, тя е била принудена да го направи. Ако бе застреляла Уил Шепърд, също е била принудена да го направи. От какво или от кого — все още бе неясно.

Най-неприятното бе, че наистина имаше две убийства. Едно би могло да бъде обяснено — временна лудост, самозащита, непрекъснато малтретиране. Но две?

Следобед щеше да отиде на местопрестъплението и да потърси малко повече информация или някоя следа, за която да се захване.

Сигурно имаше нещо, което не бе открила, нещо решаващо. Трябваше да има нещо.

По дяволите! Нещо определено не беше в ред.

В Палм Спрингс калифорнийското замъглено жълтеникаворозово пустинно слънце се плъзна над скалистите нащърбени върхове на планините. Ранните лъчи заблещукаха по водната повърхност на басейна и по покритата с червени плочки тераса.

Питър О’Мали остави настрана вчерашния брой на „Ню Йорк Таймс“. Свали новите си огледални слънчеви очила, сложи ги на бара от ковано желязо и се загледа в проблясващата синева на басейна.

И мозъкът му проблясваше. На самата повърхност, проектирано върху отражението на гипсовата мазилка на къщичката, той почти виждаше лицето на Маджи Брадфорд. Точно както я бе видял по телевизията миналата нощ. Бледа, със сенки под очите. Приличаше на истинско зомби, напълно съсипана, а сърцето му просто подскочи от радост при вида й.

Получи си заслуженото, мътните я взели!

По-късно същата нощ той чу гласа й по радиото; гласа, който, фигуративно казано, го съсипа. Естествено песните й звучаха непрекъснато по радиото. Пойна птичка в клетка, така я нарече дисководещият.

Е, този глас скоро няма да се носи в ефира. Нито по радиото (Та кой би пуснал песните на една осъдена убийца?), нито в съвета на директорите в бащината му компания.

Той сложи отново тъмните си очила, взе химикалката и бележника, които бе взел със себе си на басейна, и започна писмото, за което вярваше, че ще помогне да се сбъдне предначертаното на Маджи Брадфорд.

Каквото си посяла, това ще пожънеш, миличка. Сега ще си получиш заслуженото. Разчитай на мен за това. Твоята „афера“ със семейство О’Мали все още не е приключила.