Джеймс Патерсън
Криеница (88)

86.

Не знам.

Не знам.

Съвсем честно, не знам какво се е случило през онази фатална нощ на 17 декември. Бях ли застреляла Уил? Дали бях го примамила навън и тогава да съм го застреляла? Казват, че така съм направила. Виновна ли съм за убийство? За две убийства? И ако са били две, защо да не са три?

Прави ли са да ме наричат убийца? Или черната вдовица от Бедфорд?

Може би в края на краищата съм полудяла. Явно нещата вървят нататък. Всичко е толкова ужасно, толкова несправедливо. Но животът невинаги е справедлив.

Събудих се в собственото си легло с лице, зарито във възглавницата, и мъчителна болка, туптяща през цялата ми лява страна. Сякаш ме бяха били с лопата. В главата ми всичко ехтеше.

Объркана до крайност, не можех да се отърва от спомените за насилието и ужаса, обгръщащи ме отново.

Кой бе натиснал спусъка на пушката?

Джени, помислих си аз. Трябва да стигна до Джени. И до Али. Чувах някакъв далечен силен бръмчащ звук. Първо си помислих, че се чува само в главата ми, но после разбрах, че идва отвън.

Защо се чуваха толкова много гласове пред къщата ми? Какво ставаше?

Клепачите ми тежаха страхотно. Болка, остра като бръснач, ме прорязваше зад тях. Друга болка, невероятно силна, пронизваше ребрата ми.

Опитах се да отворя очи, а после бързо ги затворих. Светлината бе прекалено ярка. Кой бе включил лампата?

По стълбите се чуха стъпки. Уил!

Опитах се да седна, но не успях. Огненочервена стрела просветна пред очите ми като светкавица, като компютърните графики по MTV.

Отворих отново очи.

Едва успях да зърна едрия чернокож мъж в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Той стоеше до леглото ми и гледаше към мен. Струваше ми се поне два метра висок. Роговите му очила изглеждаха прекалено малки за гигантската му глава.

Гледаше ме втренчено. Изражението му бе доста странно. Какво правеше в спалнята ми? Или бях в болница? Всъщност по-скоро ми се струваше, че съм в болница.

— Вие ли сте Маджи Брадфорд?

Опитах се да кимна, да разбера какво става, каквото и да е то. Може би това бе просто спомен от миналото.

— Намерихме ви отвън и ви внесохме тук — отвърна мъжът. Поднесе пред очите ми някаква значка. Златистосин опознавателен знак. — Казвам се Емет Хармън, началник на бедфордската полиция. — Сериозният му глас гърмеше в главата ми. Началник на бедфордската полиция?

О, боже! Какво е станало? Джени? Али?

— Какво правите тук? Моля ви, кажете къде са децата ми! — прошепнах тихо. Гърлото ми бе продрано и болеше ужасно, когато говорех.

— Маджи Брадфорд, вие сте арестувана за убийството на съпруга си, Уил Шепърд. Имате право да не отговаряте на зададените ви въпроси.