Джеймс Патерсън
Криеница (38)

36.

В 20:32 колумбийският съдия положи топката на тревата.

Бразилия срещу Америка! Немислимо, невероятно, невъзможно — и все пак се случваше.

Финалът за световната купа бе започнал!

Артуро Рибейро, подвижната като живак деветнайсетгодишна звезда на Бразилия, прихвана топката, подаде я на свой съотборник по начин, трениран с часове през изминалите месеци, и се втурна напред в блестящ и плавен танц. Топката му бе върната. С гръб към вратата, той направи задна ножица и изпрати с бомбен удар топката към американската мрежа.

Зрителите експлодираха.

— Г-о-о-о-ол за Бразилия! — изрева спортният коментатор. — Г-о-о-ол на Артуро Рибейро!

Времето започна да тече. Изминаха трийсет и три секунди.

След не повече от шест минути Бразилия отново вкара гол. Изглеждаше прекалено лесно, без никакви усилия.

Кариоките танцуваха по седалките и пускаха черни змии и проскубани пилета от скрити кошници. Извън стадиона в нощното небе избухваха пламъци, револвери се изпразваха във въздуха, полицейски сирени виеха непрекъснато, сякаш отдавна чаканата революция най-после бе започнала.

Човек би могъл да си помисли, че по-френетично ликуване едва ли е възможно. Но отпразнуването на втория гол за Бразилия бе нищо в сравнение с реакцията на публиката, когато Рибейро вкара трети гол през трийсет и третата минута от играта.

Бразилия поведе с 3:0 през първото полувреме!

Срещата изглеждаше предрешена… не, по-скоро беше истинска сеч.

Чуй го само този надут задник, каза си Уил, докато седеше с наведена глава в зоната за посетители.

— Играеш, сякаш си друсан — каза Улф Обермайер. Вече бе смъмрил останалите си така наречени играчи и сега говореше тихичко на Уил, когото бе дръпнал настрани, докато отборът напусна съблекалнята, за да започне второто полувреме. — Нещо притеснява ли те? Да не би да си друсан?

— Може би. — Уил се усмихна на прекалено сериозния немец, вцепенен от ужас. Честно казано, и той не знаеше какво не е наред. Чувстваше се освежен след миналата нощ, но спомените му бяха смътни. Не, имаше нещо друго, което го задържаше. Сви рамене към треньора. Каквото и да е било, възбудата бе преминала през него като светкавица и той не можеше да я върне обратно. Чувстваше се отпуснат и муден.

— Трябва да станеш фурия — продължаваше Обермайер. — Три гола. Абсолютно невъзможно да се наваксат. Но аз съм те виждал да правиш невъзможното. Сега не е моментът да изиграеш най-лошия мач в живота си — трябва да си герой, а не овца. — Той потупа Уил по главата, както баща — сина си. — Покажи ми, че си мъж.

Мъж. Уил излезе на игрището в пълен шок. Ти участваш във финала за световната купа, а играеш така, сякаш все още си във Фулъм. Това отсреща са бразилците. Най-добрите в света. Ако успееш да ги победиш, ще бъдеш известен завинаги. Обермайер е прав. Бъди мъж.

Пое си дълбоко въздух и тръгна към скамейката. Чу как тълпата реве, но знаеше, че не е за него; беше за бразилския отбор, който се появи от съблекалнята. Вдигна очи към трибуните — срещу него се издигаше море от тъмни лица. Е, мътните ги взели! Той бе Русокосата стрела! Правеше невъзможни неща, и то редовно.

В началото блестящите изпълнения на Уил бяха само представление, изнесено на стадиона „Маракана“. Свръхестествено дриблиране, внезапна смяна на посоката и създаване на пробив там, където не съществува, невероятна бързина на възможно най-тесните пространства — но без никаква възможност, дори половинчата, за гол.

Тогава, девет минути след като започна второто полувреме, Уил спря изстрелян пас за бразилския защитник Рамон Палеро.

Бялото кълбо се стовари като скала на рамото на Уил. Почти в същата секунда десният му крак се дръпна назад и той почувства как някакво малко мускулче се скъса в бедрото му, а болката пропълзя в коленната му става.

Но вече нищо нямаше значение. Уил изпрати с бомбен удар топката към горния ляв ъгъл на бразилската врата. Вратарят едва успя да вдигне ръка, камо ли да спре топката, прелетяла като стрела покрай него.

— Г-о-о-ол за Америка! — Уил чу коментатора да вика по високоговорителя и едва повярва на думите му. — Г-о-о-ол на Уил Шепърд!

Трескава възбуда възпламени съзнанието му. Адреналинът запя във вените му, а болката в бедрото и коляното изчезна. Изведнъж се почувства всемогъщ, точно както се бе почувствал предната нощ, когато Виктория го предизвика. Всемогъщ!

Нападателят!

Голмайсторът!

На игрището нямаше никой друг освен него! Върколака!

Оставаха само още три минути до края на мача, когато се измъкна отново. Пусна топката мощно напред по лявата тъчлиния, направи лъжливо движение, но успя да я задържи, изплъзвайки се от защитника, който само можа да го изгледа смаяно. Краката му внезапно спряха, после тръгнаха отново; пак спряха… и изведнъж полетяха от място.

Тогава изстреля топката, която просветна като бяла светкавица и почти разкъса мрежата на бразилската врата.

— Г-о-о-ол за Америка… Г-о-о-ол на Уил Шепърд.

До последния съдийски сигнал оставаха две минути и четиридесет и шест секунди.

Все още имаше достатъчно време.