Джеймс Патерсън
Криеница (48)

46.

Това е най-неразбираемата част от живота ми. Може би точно затова забавлява толкова много хора, задържа вниманието им със седмици и дори месеци, докато наближава процесът за убийството. И за самата мен това е загадка. Времето, прекарано с Уил Шепърд, тъмната страна на душата ми. Как бе могло да се случи? Как се случи наистина?

След смъртта на Патрик, след инфаркта му, останах само с Джени и Али, като се държах настрана от медиите, от които бях започнала да се страхувам и да ненавиждам още по време на бременността си. Една сочно зелена пролетна утрин, почти година след смъртта на Патрик, работех в градината. Али си играеше до мен. Охраната, наета да държи настрана нежеланите посетители, което означаваше почти всички, ни прекъсна.

— Някакъв господин Нейтън Бейлфорд е тук — каза мъжът. — Знае, че не искате да приемате никого, но казва, че било много важно.

Нейтън бе съсед, когото не познавах много добре. Знаех само, че е влиятелен адвокат и че помагаше да се държи Питър О’Мали настрана от завършването на „Корнелия“. Какво би могъл да иска? И защо бе дошъл сега? Някакви неприятности от страна на Питър ли имаше?

— Пуснете господин Бейлфорд да влезе — казах с нежелание на охраната. — Имаме посетител — обърнах се към Али. — Хайде да вървим да се направим красиви.

Адвокатът приближаваше петдесетте, но изглеждаше на четирийсет и пет. Усмихна се, като приближи, но тъмносивият му костюм, бялата риза и тъмночервената рипсена вратовръзка, както и всеки посребрен кичур коса, заел точно определеното му място, внушаваха сериозността на посещението му.

Нейтън Бейлфорд пое протегнатата ми ръка в своите.

— Знаеш ли, минал съм покрай дома ти неизвестно колко пъти от погребението. Често се сещам за теб, но не знаех дали да се отбия, или да те оставя на мира.

— Радвам се, че най-после си решил да се обадиш. — Приятелите на Патрик са и мои приятели, помислих си и опитах да се покажа гостоприемна.

— Как се чувстваш? — попита той.

— О, понякога добре, понякога — зле — отвърнах тихо. — Нощите са най-лоши. Изглежда, това десетилетие никак не ми върви.

Нейтън Бейлфорд не знаеше какво да ми отговори. Най-накрая просто се усмихна. Добро решение. Това ми хареса.

— Всъщност дойдох по работа — призна той, когато ни поднесоха кафето във вътрешния двор. — Има нещо, което вече не може да чака. Както знаеш, мина почти година, откакто почина Патрик. Трябваше да изчакам досега.

Той отпи кафе и тогава забелязах, че ръката му трепери. Разхлаби и вратовръзката си.

— Най-после дойде време да се прочете завещанието на Патрик. То е невероятно объркано. Никога досега не съм виждал друго като него. Екипът ми и аз подготвихме всичко според неговите подробни и, както винаги, сложни желания. Маджи, трябва да те предупредя. Борбата ще е жестока. Питър О’Мали никак не е щастлив в момента. Патрик бе прав за сина си — Питър е истинско копеле. Наистина е такъв.

Не бях готова за това. Никога не бях мислила за парите или имението на Патрик и нервността на Нейтън ме изплаши. Мисълта за борба с Питър бе обезпокоителна, но представата, че жълтата преса би могла да научи за това, ме притесняваше много повече.

— Това какво общо има с мен? — попитах. — Нейтън, наистина не искам да се замесвам в тези неща.

Нейтън Бейлфорд ме погледна право в очите.

— Патрик е оставил контролния пакет акции в корпорацията на теб, Джени и Алън. На Питър е завещал просто една сума, огромна сума, разбира се, но двайсет и седем процента от бизнеса му е твой и на децата ти.

Не можех да повярвам на ушите си. Не можех да го повярвам!

— И к-колко е това? — направо заеквах.

— Над двеста милиона долара в брой, акции и недвижима собственост. Може да има и някой друг милион в повече или по-малко. С една дума — доста, Маджи.

Изведнъж ме обхвана луд гняв.

— О, Нейтън, защо? Нямам нужда от двайсет и седем процента, нямам нужда от нито един дори. Имам достатъчно пари, повече, отколкото ми трябват. Не искам да имам нищо общо с това. Наистина не искам.

Изведнъж започнах да се смея, което накара Нейтън Бейлфорд да се отпусне изненадано назад.

Но, господи, беше смешно! Наистина беше забавно. Току-що бях наследила двеста милиона долара, а се чувствах, сякаш ме бяха затворили в килия.