Джеймс Патерсън
Криеница (26)

24.

Беше едно от първите ми явявания пред съда — не помня точно кое. Спомням си само, че бях безкрайно щастлива да изляза от затвора — независимо от повода, та било само за да пътувам до съда и обратно.

Разбира се, през цялото време усещах алената буква У на гърдите си. Невинна съм до доказване на противното, но не и в мислите на толкова много хора, или поне така си мислех. Хора, които изобщо не ме познаваха, предварително си бяха съставили мнение и ме бяха осъдили.

Според някои съм виновна за убийство. Според други трябва да съм била проспала всичко, въпреки че, господ ми е свидетел, нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Най-много ме болеше, най-дълбоко ме гризеше мисълта, че някои ме съдеха за това, че съм лоша майка. Ако бяха ме видели само за десет минути с децата ми — ако попитаха хлапетата ми за майка им — щяха да разберат колко много грешат.

Но за мен предварително си бяха съставили мнение. Жените, помислих си, са виновни до доказване на невинността им. А някои от най-злобните им обвинители са пак жени. Защо става така?

Когато онази лятна утрин носех аленото си У към съда, просто се радвах, че съм отвън. Явно цветният прашец се носеше навсякъде, тъй като доста хора, покрай които минахме на улицата, кихаха, а паркираните коли бяха покрити с тънък зелен пласт.

Охраната на затвора ме познаваше и харесваше, така че се опита да ме предпази от неизбежната тълпа пред съда. Част от верните „поддръжници“ на Маджи бяха домъкнали сърдитите си плакати. „Маджи е убийца“, „Убийца на съпрузи“ и „Дайте СТОЛ на Маджи, тя изглежда толкова изморена от всичките тези убийства“.

— Дръж главата си наведена надолу, Маджи, и просто ни следвай навътре — каза ми един от охраната.

Бях прекарала толкова време вътре, откъсната от целия свят, че ми се искаше да се огледам, но човекът бе прав. Наведох глава, макар че така изглеждах виновна.

Пресата бе по-умна: репортерите знаеха най-подходящите места, където да се скрият и да чакат вътре в сградата. Хванаха ни на влизане и се нахвърлиха върху нас.

Последва неизбежният кръстосан разпит с обидни въпроси. В лицето ми се завираха микрофони — нима искаха да им попея? Телевизионните камери се бяха облещили с огромните си немигащи обективи.

Една журналистка с проскубана руса коса се наведе над ограничителните въжета при страничната врата.

— Маджи! Насам, Маджи. Моля те! — проточи умолително тя.

Вдигнах неволно глава и я погледнах в очите.

— Какво ще кажеш за Патрик? — внезапно попита тя, а зад нея безмилостно ме фиксираше обективът на една телевизионна камера. — И него ли уби? Направи ли го, Маджи?

Никога досега не бях заплювала човешко същество. По принцип не плюя. Никога… но онази сутрин заплюх репортерката. Не знам какво ме прихвана.

Естествено камерата го засне — цялата случка и заплюването ги показваха по всяка телевизионна програма, въртяха ги отново и отново. Неконтролируем темперамент. Това истинската Маджи Брадфорд ли беше?

Какво ще кажеш за Патрик?

Нима си убила трима души, Маджи?

Щеше ли някой да се изненада, ако съм го направила?