Джеймс Патерсън
Криеница (53)

51.

Мина месец и половина, преди да видя Уил отново. Е, през това време ми писа няколко пъти. От писмата му разбрах много повече за него, отколкото от разговора ни. Той бе доста сложна личност, а и много чувствителна. Когато най-после се обади, вече бях готова да се видя с него отново. Само за един обяд. Достатъчно безобидно — поне така си мислех.

Обяд с Уил Шепърд! Дори и в тъмния, мрачен Дъбов салон. Сигурна бях, че много жени биха жертвали живота си за такава възможност. Част от тях бяха по съседните маси и явно ни оглеждаха.

Трябва да призная, че компанията му бе много приятна. Уил бе представителен, словоохотлив, приятен и продължаваше да се държи като чувствителен човек. Но сега, когато си спомням срещата ни, започва да ме гложди ужасно подозрение: питам се дали не я е репетирал предварително.

— Обичам да говоря с хора, които са били в центъра на славата — призна Уил. — Докато все още главите им стоят здраво на раменете.

Хванах се за врата.

— Моята глава добре ли се държи?

Уил се разсмя. И аз се присъединих към него. Знаех какво точно има предвид, когато спомена за разговор с хора, които бяха изпитали „специалното отношение към звездите“. Определено можеше да се създаде връзка на съчувствие между тях.

— Разкажи ми за Рио — казах му някъде по средата на обяда. — Не, първо ми разкажи нещо хубаво.

— Не обичам да говоря за себе си — промърмори Уил и подмина въпроса ми. Доста необичайно и ободряващо. Това, което не харесвах при разговора с повечето „звезди“, бе, че те обичаха да приказват за самите себе си. Бих се обзаложила, че и Уил е като тях. Сега разбрах, че съм грешала. — Да оставим това настрана — каза Уил. Отпи от виното си и се огледа разсеяно наоколо. — Сега се променям. Искам да намеря отново милостта. Точно както в твоята песен.

— Ще я намериш — отвърнах му тихо. Той успя да ме развълнува. Явно бе уязвим и се нуждаеше от помощ. Тайничко се зарадвах при мисълта, че моите песни му харесват толкова много. Предполагам, че исках да бъда част от него.

— Помогни ми, Маджи — нежно промълви той.

— Как? Как мога да ти помогна, Уил?

Той ме погледна толкова настойчиво, че почувствах страните си да поаленяват.

— Включи ме в песните си — каза той.

Направих много повече от това. Включих го в живота си. Всичко стана сякаш без никаква намеса от моя страна. Сякаш съдбата бе предначертала това да се случи.

Той непрекъснато ме канеше да излизаме и поддържаше непрекъснато интереса ми. Държеше се толкова грижливо, сякаш показваше, че само и единствено аз имам значение за него. Не обръщаше абсолютно никакво внимание на нищо странично, когато говорехме. Гледаше само мен, слушаше само мен и ми внушаваше, че съм умна, че съм способна, че съм много специална.

Така че излязох отново с Уил Шепърд.

В началото всичко бе много романтично. И се случваше много бавно. Сякаш от само себе си.

Дори не бяхме се целунали до четвъртата ни среща. Стана съвсем естествено пред входната ми врата, докато ми казваше лека нощ. Целувката бе нежна и страстна, а аз усетих, че й отвръщам сякаш пряко себе си.

После го отблъснах леко.

— За това ще ни трябва още време.

Уил ме целуна отново, по-дълго и невероятно нежно. За мен целувката му бе наполовина удоволствие, наполовина — болка. Исках го и се боях от глада, който изпитвах за него. Чувала бях разни истории за него и се съмнявах, че би могъл да се промени. И все пак той толкова отчаяно желаеше да се промени.

Този път Уил сам се отдръпна. Отвори ми входната врата и си отиде.

Алеята пред къщата се осветяваше през цялата нощ и аз се поспрях за миг, наблюдавайки го как върви към спортната си кола. Дълго след като тя бе изчезнала в тъмнината, все още стоях и гледах след нея — с объркани, но определено разбунени чувства.