Джеймс Патерсън
Криеница (28)

26.

В продължение на двайсет години Корнелия и Патрик О’Мали бяха една от най-ухажваните и без съмнение най-известната двойка. Привидно пълни противоположности — той, грубият, издигнал се напълно сам предприемач, който превърна някаква неизвестна верига от мотели в една от най-модерните хотелски вериги в Съединените щати, Европа и Азия; а тя, перлата на обществото, вбесила семейството си Уайтингс с любовта, а после и с женитбата си с католик, който дори не е завършил Принстън — всъщност двамата си подхождаха идеално. Спокойната Корнелия охлаждаше буйния му темперамент, а страстта на Патрик разпалваше нейната, но и в най-богаташките кръгове, в които се движеха и светеха като звезди, нито един скандал не ги омърси. Въпреки многобройните изкушения, той й остана верен, а неговата подкрепа я правеше по-силна. Зад кралското си държане тя си позволяваше да се отпусне и да стане доверчива, но само и единствено за него, вечно за него.

Докато вечността не бе прекъсната от тумор в мозъка, който отне живота й за година и половина, а много преди това и разума й, така че на петдесет и четири години той остана само с богатството си, непокорния си син Питър и огромното съчувствие на приятелите си. Сега строеше най-великолепния си хотел около едно старо имение, също както Хелмсли бе направил с „Палас“. Освен това щеше да има още четиристотин стаи и седемдесет апартамента, някои от които с оригинален мрамор от Уитърспун Хаус. Гостите щяха да имат широк обхват от стилове, като започнеш от Италианския ренесанс, през френското изящество от осемнайсети век до ултрамодерни американски хрумвания.

И във всяка стая на „Корнелия“ — О’Мали се чудеше защо не се бе сетил по-рано за името, докато си представяше хотела — щеше да има плодов сапун и пухкави хавлии. Той щеше да се превърне в истински грандхотел — от тези, които се бяха строили в по-добрите времена, преди нашествието на счетоводители.

Той прекара целия ден в хотела, срещна се с Фруд сутринта, напътства лично полирането сантиметър по сантиметър на мраморните колони във фоайето, провери местата за сядане и осветлението в Златния бар, а после, по обяд, се срещна с главния си архитект Майкъл Харт.

Разговорът им продължи и по време на обеда. Харт премина през няколко критични въпроса, най-важните от които бяха позлатяването на ренесансовата декорация в главното фоайе и филиграните над прозорците на входа откъм Лексингтън.

Когато отново остана сам, О’Мали тръгна към кухнята, за да чуе най-после с искрено задоволство глъчката от чукане и пробиване на дупки — неръждаемите печки, подгряващите фурни и тезгяхите най-после бяха монтирани след четириседмично изчакване за материали. Вече имаше толкова медни съдове, както О’Мали забеляза с удоволствие, че би могъл да се открие най-големият магазин за тях в Манхатън.

В седем и половина О’Мали мина отново под старинния часовник във фоайето — реликва от миналото, която някога бе красила Зимния дворец на Екатерина Велика.

Един оригинален фонтан на Бертини, внесен от Рим, бе възстановен в несравнимото си великолепие в средата на преддверието в задната част на фоайето. Този следобед водопроводните тръби най-после бяха поставени от Тимоти Съливан от Бронкс, който повика О’Мали, за да му съобщи, че всички системи работят.

— Всичко е готово за излитане — измърмори О’Мали, докато развиваше кранчето за струите.

Водата се вдигна на леки вълнички и струи. Лицето на О’Мали светна като на малко дете по Коледа.

— Мътните ме взели, но си го бива! — каза високо в пустата градина.

Но въпреки това струите трябваше да се издигат по-високо, реши той, докато разглеждаше фонтана. Завъртя кранчето. Но водата остана на същото ниво. Никога няма да може да хване следобедната слънчева светлина, заключи той. Приличаше на еякулацията на деветдесетгодишен старец.

Това копеле Съливан! Всички системи работят, ама друг път! Така ще го подредя, че самият той никога няма да може да еякулира отново.

Патрик О’Мали вече си бе отбелязал първата забележка, която щеше да отправи на следващия ден.

После отново мина под часовника във фоайето, спря се и провери собствения си часовник. Осем и шестнайсет! Часовникът във фоайето бе избързал с три минути!

Убийствен гняв забушува в гърдите му. „Успокой се, Пат — представи си как му казва Нели. — Спокойно, спокойно.“ Изобщо не му пукаше за това „спокойно“. С тези некомпетентни подмазвачи навсякъде около него и при липсата на Нели, за какво ли си струва да живее човек?