Джеймс Патерсън
Криеница (21)

19.

Алън „Спикер“^[1] Томас изглеждаше съвсем обикновен човек, вероятно бе някакъв търговец, но Уил разбра, че за него той бе най-важният човек, когото бе срещал през целия си живот.

Над трийсетте, Томас в момента бе мениджър на „Хамърсмит Рейнджърс“, но се носеше слух, че тренирал толкова усилено, колкото играчите му, и че предлагал парична награда на някой от отбора, който може да се изправи в единоборство срещу него и да го победи. Пак според слуховете, никога досега такава награда не е била изплатена.

Двамата с Уил седяха като истински джентълмени в хола на къщата на лелите му. Елинор и Вани тактично бяха излезли, оставяйки ги да си говорят за футбол, както обичаха да правят мъжете.

— Виждал съм те да играеш, Уил — каза Томас, хващайки бика направо за рогата, както Уил бе очаквал.

— Радвам се да го чуя, сър. Наистина се радвам. — Как ли пък не! Всички клубове в Лондон бяха изпратили наблюдатели да го видят как играе.

— Без съмнение имаш природна дарба. С времето бих могъл да те направя добър играч.

Уил гледаше Спикер Томас спокойно, така както обикновено правеше почти всичко.

— Аз вече съм добър играч, сър. И вие го знаете, иначе нямаше да сте тук.

— Ти си на петнайсет години. Никой не е добър играч на тази възраст, а просто има скрити потенциални възможности.

— Аз съм добър играч.

— И много скромен — разсмя се от сърце Томас.

— Не, не съм скромен, сър. Това определение не ми приляга. Но аз съм нападател, който вкарва голове, сър. Нямам никакво чувство за колективна игра. Играя съвсем сам, чисто и просто отбелязвам голове. Приличам на Йохан Кройф, Пеле и Герд Мюлер. На моята възраст съм най-добрият играч, който Англия някога е виждала. Бърз като професионален футболист, а и доста силен. Всички вестници смятат така.

Томас се усмихна широко на безочливостта на този нахален младок, но се засмя, тъй като всичко това би могло да се окаже вярно.

— Местните вестници смятат така, Уил.

— И „Телеграф“. И „Сънди“. Вижте, господин Спикер Томас, защо просто не изплюете камъчето? Вие искате да играя за вас, а аз искам същото. Така че давайте направо. Колко сте склонен да платите, сър?

— Хайде, Уил, дриблирай покрай мен. Ако изобщо можеш. Нали се мислиш за следващия Кройф?

Спикер Томас и Уил бяха единствените, които оставаха на игрището толкова късно след тренировките. Същото се повтаряше нощ след нощ, тренировка след тренировка. Томас никога досега не бе виждал такъв безумен хъс и настойчивост в играч, пък бил той и млад. Уил наистина бе невероятен нападател, природно надарен голмайстор.

— Колко ще ми платиш, ако го направя? Какво ще спечеля?

— Двайсет лири — каза Спикер и плесна.

Уил се разсмя и отмина. Беше гол до кръста, а дългата му руса коса се вееше.

— Не бих изчукал и жена ти за двайсет лири.

— Добре. Петдесет лири. Но ще трябва да минеш точно покрай мен.

Уил се върна и прие предизвикателството. Томас му подаде топката, а Уил я укроти с крак. Съвсем небрежно. Играеше ролята на малко, тъпо и наперено мекере.

Спикер Томас приклекна леко и остана приведен напред.

— Действай, щом си готов, синко.

Той винаги бе готов и не бе ничий син.

Уил финтира наляво, после бързо кривна надясно, тръгна право към треньора си и тогава, вдигнал юмрук към небето с щръкнал среден пръст във вечния жест на презрение, се плъзна покрай него, сякаш Спикер Томас бе пуснал корени в тревата.

— Задръж си парите — изсмя се на треньора той. — Няма да имам нужда от тях там, накъдето съм се запътил.

Уил игра две години за „Рейнджърс“, преди да бъде купен за милион и половина лири от „Ливърпул“, постоянния шампион във Висшата лига на английското първенство. Вече бе най-голямата футболна звезда в Англия. През първата година бе най-добрият голмайстор в лигата и едва не го избраха за футболист на годината. Беше само на деветнайсет години.

Вестниците непрекъснато пишеха за „присъщата му безмилостност“, за „невероятната му способност направо да прелита през игрището“. „Той се спуска като златист орел, а после полита към обичайното си място — гола в противниковата врата“ — пишеха в „Гардиън“. „Той е като Русокоса стрела, точно достигаща целта.“ „Уил Шепърд е завършен егоцентричен маниак на полето; има ненадминат усет на голмайстор. Играе така, сякаш е съвсем сам на игрището.“

На деветнайсет Русокосата стрела започна да изпълва и клюкарските колонки във вестниците. Беше „на лов за лисици с приятели в Глочестър“, „стреляше по глухари на ливадите на лорд Дюн близо до Балморал“, „играеше поло в Суинли Форест в присъствието на кралското семейство“. „Русокосата стрела изпъква навсякъде, независимо с кого или пък къде се намира.“

Когато стана на двайсет, Уил поведе „Ливърпул“ към Шампионската лига. Той бе най-оспорваната и най-голямата футболна звезда в Европа. Беше един от предложените за наградата на ФИФА за най-добър играч в света. „Честно казано, Скарлет — сподели той за наградата, — изобщо не ми пука какво мислят другите за играта ми. Аз ще ти кажа дали съм най-добрият, или не.“

Точно по това време Уил играеше в отбора на САЩ. Което си бе само едно заинатяване в напразен опит да поддържа някаква връзка с Америка. Доста бързо се умори да бъде най-добрият играч в отбор от магарета. Напусна отбора и по този начин се отказа от международна игра.

Коментарите по вестниците веднага станаха нападателни и оттам — много любопитни за публиката. Намекваха за злоупотреба с алкохол, наркотици и дори по-лоши неща. Поради „лични причини“ започна да пропуска тренировки преди срещи. „Ливърпул“ го продаде на амбициозен съпернически отбор за два милиона лири. Когато първенството приключи, Уил започна да шофира състезателни коли в надпреварата за Гран При — развлечение, забранено от договора му. „Ако оцелея, значи няма значение. А ако умра — пак няма значение“ — цитираха думите му в рекламните брошури.

Русокосата стрела бе в стихията си — абсолютно неудържим.