Джеймс Патерсън
Криеница (19)

17.

Уил се бе научил да се преструва в училище и да се справя по този начин. В Лондон вече се говореше за него като за най-добрия млад футболист. Беше много популярен — особено сред момичетата. Но въпреки това, все още нямаше приятелка.

В началото на лятото, точно след четиринайсетия му рожден ден, го повали азиатският грип. Непрекъснато го тресяха студени тръпки. Всъщност направо се боеше да не умре и да не отиде при баща си.

Леля му Вани започна да се грижи за него, когато високата температура го свали на легло. Това беше необичайно за нея, защото дотогава, когато Уил се разболяваше, леля Елинор бе тази, която му носеше храната и го успокояваше. Независимо от това дали беше болен, или здрав, Вани стоеше доста встрани от живота му. Тя излизаше почти всяка нощ на срещи с мъже, които обикновено я придружаваха няколко вечери, а после изчезваха, за да бъдат заменени с други.

Най-често двамата играеха шах и си бъбреха. Тя бе запалена по шаха, но и той научи правилата бързо, така че до края на седмицата вече играеха като достойни съперници. Уил започна да очаква с все по-нарастващо нетърпение партиите.

Шахът му помогна да опознае леля си отблизо. Двамата с брат му Палмър нощем тайно си бяха говорили за нея безброй пъти. Бяха се чудили на многобройните й приятели, на инцидентните й пътувания до Борнмут или до Южна Франция. А сега, докато тя гледаше съсредоточено шахматната дъска, Уил можеше да я наблюдава и да следи всяко нейно движение.

Разглеждаше гърдите й всеки път, когато тя свеждаше поглед към дъската. Представяше си как ги целува, как смуче нежните зърна, които стърчаха предизвикателно пред него, независимо от блузата или роклята, която сложеше леля му. Представяше си как едва ли не ги отхапва.

— Не можеш да ме премяташ, както правиш с другите — каза му Вани една вечер, докато играеха много оспорвана партия. — Знам, че си много умен, Уил, както и това, че не искаш ние да знаем. Но аз знам. Знам дори за какво си мислиш точно в този миг, скъпо момче.

След шест дни Уил се събуди с известно чувство на съжаление, че се чувства толкова добре. Щеше да се наложи да се измъкне от леглото и перспективата да може отново да играе футбол предварително му доставяше удоволствие. Но миговете насаме с Вани щяха да приключат.

Същата сутрин около девет и половина на вратата му се почука. Палмър вече го нямаше — Елинор го бе завела в зоологическата градина в Риджънт Парк — и Уил реши, че ще се престори на по-болен, отколкото се чувства в действителност. Той обичаше да се преструва, да играе роли, за да види сам колко е добър в представлението.

— Буден съм — обади се той отпаднало. — Влез.

Вани отвори вратата. Беше облечена с тънка карирана памучна рокля с дълбоко изрязано по гърдите й деколте. Винаги забелязваше първо гърдите й — всеки път.

— Ще правя яйца — каза тя. — Бъркани. Ще може ли да се вдигнете, за да ги опитате, господарю Уил?

— Ще се опитам — отвърна той, като все още сърцато се правеше на болен. — Може би ще се справя с половин порция.

— Не знам дали ще мога да приготвя толкова много — намигна му тя.

Което, в крайна сметка, го накара да се усмихне.

Вани наричаше усмивката му дяволита. Той знаеше, че тя я харесва. Така че се усмихна заради нея. Заигра с повече чувство.

— Просто си лежи там. Ще ти донеса закуската в леглото, господарю Уил.

Развълнуван, той я наблюдаваше как излиза от стаята. След половин час тя се върна с бърканите яйца и картофено пюре за двамата и седна на леглото до него. Е, точно на това му се викаше вълнуващо преживяване.

На Уил му се струваше, че не е хапвал като хората цял месец, но от близостта й му се изгуби апетитът.

— Все още ли не си гладен? — попита тя, докато довършваше собствената си порция. — Тогава какво ще кажеш за една последна партия? За шампионата на Фулъм? Изглеждаш ми достатъчно добре, за да играеш.

— Ти си на ход. За шампионата.

А за какво ще играем, Вани? Каква ще бъде наградата за шампиона?

Мисля, че знам за какво играеш ти. Мисля, че знам.