Джеймс Патерсън
Криеница (11)

9.

Пролетта на 1985 г.

За година и половина Бари Кан съсипа пръстите ми от свирене на пианото. Започнахме с текстовете на песните и с теорията за писането им: теорията на Боб Дилън, на Джони Мичъл, на Роджърс и Харт, на Джони Мърсър. Основната теория на Бари бе, че упоритата работа побеждава посредствеността.

Караше ме да пиша отново и отново, да задълбавам в миналото си все повече и повече, докато идваше такъв момент, в който ми се искаше да го моля на колене да не ме притиска толкова, да ме остави да си почина. Но не го помолих за милост. Тайничко в себе си исках да ме подтиква още повече.

Той бе неуморим, но и аз не му отстъпвах.

— Ти се отричаш — казваше той. — Криеш се зад евтини рими и фалшиви чувства. — Или: — Ти не чувстваш нищо. Знам, защото и аз не усетих нищо. А ако не успяваш да разчувстваш мен, само си помисли какво ще направи публиката. Ще те разпъне на кръст, Маджи.

— Каква публика? — попитах го аз.

— Ти не виждаш ли публика? Не чувстваш ли публиката, която трябва да чуе песните ти? Ако наистина не я усещаш, то тогава изчезвай оттук. Не ми губи времето.

Така продължавахме, докато и двамата не останахме доволни от постигнатото и аз вече можех да се обърна към изкуството на композирането. Той и тук бе безкомпромисен, но музиката ми се удаваше много по-лесно от думите. За нея просто имах усет. Един ден Бари ми каза, че мога да я пускам и спирам като вода от чешмата. Мисля, че малко ми завиждаше. Това ми харесваше: да се съревновавам с него, да бъда на неговото ниво.

Най-накрая се захванахме с пеенето, а що се отнася до него, Бари бе истински майстор. Учеше ме на фразиране, акцентуване и дикция. Учеше ме как да пея пред публика, как да използвам микрофона в звукозаписното студио. Според него Господ ме бил дарил с глас, различен от този на другите певици, но точно в тази област било най-трудно да се отсъди.

— Самата публика ще реши — каза той. — Кой би могъл да си представи, че гласът на Боб Дилън ще грабне сърцето на публиката, докато не го направи? Твоят глас е въздействащ, откровен и сърдечен. С много внезапни промени в интонацията, които подхождат идеално на текстовете ти. Можеш да звучиш загрижено, равнодушно, отегчено, майчински, влюбено. Обичам гласа ти!

Наистина ли? Най-после комплимент. Запомних го дума по дума.

Упражнявах се в близкото звукозаписно студио „Пауър Стейшън“, като не само пеех песните си, но бях и момиче за всичко, което тичаше непрекъснато да изпълнява безкрайни поръчки за сандвичи и кафе. Бях облечена в дълъг до петите черен шлифер и го носех непрекъснато. Бях „високата блондинка с шлифера, може ли да ни донесеш сандвичи?“. На което отвръщах: „Разбира се, няма проблеми. Какви ги искате?“.

Мразех да ме третират така, тъй като вярвах, че Бари никога нямаше да се държи така, ако бях мъж, но той настояваше, че това било важна част от работата и ако не ми харесвало, можела съм да отида някъде другаде.

Знаех си обаче, че няма „другаде“.

Добре че беше Джени. „Бърбораните“ бяха живи и здрави.

Освен това съществуваше и Лин Нейдъм, с която бяхме станали истински приятелки. Понякога тя оставаше с Джени, беше моят туристически гид из Ню Йорк и приятелското рамо, на което можех да се облегна при нужда.

Бяхме все още в онзи уестсайдски апартамент в сградата без асансьор, на върха на несправедливостта, но поне той имаше една-единствена добродетел: стара като света вана, поставена точно в средата на кухнята. Обичах да си правя пенливи горещи вани насред стаята!

Понякога се срещах с някой мъж, но не допусках никакво сближаване. Започнах да си спомням как се чувствах, преди да се запозная с Филип — прекалено висока, прекалено несръчна, срамежлива и неподходяща по безброй причини: недостатъчно голям бюст или прекалено много „лоши“ дни. Но всъщност всичко се свеждаше до едно-единствено нещо: все още се боях да се сближа отново с някого. Не исках да се налага да разказвам някому какво се бе случило с Филип, по-точно на Филип. Огромната алена буква У все още стоеше на гърдите ми и не мислех, че някога ще се махне, ще се измие или ще изчезне по какъвто и да било начин.

Не, нямаше „другаде“.