Джеймс Патерсън
Криеница (7)

5.

Сан Диего, Калифорния, юли 1967 г.

Шестгодишният Уил Шепърд сънуваше индианци. Свирепи и безмилостни, те го нападаха на пристъпи, конете им цвилеха, изправени на задните си крака, стрелите им бяха дълги като копия и сочеха право в сърцето му. Той обичаше вълнението, обичаше самия филм, който течеше в ума му, обичаше опасността.

Точно тогава чу плясък!

Нямаше никакъв смисъл в това. Уил отвори очи и ги затвори почти моментално, като отново се унесе в съня си.

Каубои и индианци го наобиколиха отново.

Никакви плясъци. Не и в неговия филм.

Уил се събуди отново към осем без петнадесет, облече се тихо, за да не събуди все още спящия си брат Палмър, и слезе забързано през тихата къща.

В кухнята си приготви шотландско гроздово желе, фъстъчено масло, мляко и хляб. Закуска за един човек. Кой се нуждае от майка? Той не се нуждае от никого!

Уил огледа лицето и несресаната си руса коса на блестящия тостер. Но въпреки всичко, трябваше да си го признае. Майка му много му липсваше. Липсваше му ужасно. Липсваше му да им приготвя фъстъчено масло и желе.

Знаеше, че тя бе отишла да живее в Лос Анджелис. Вече не трябваше да страда от ужасните караници между баща си и майка си, но точно в този момент би предпочел караниците пред тишината. Понякога на двамата с Палмър майка им липсваше толкова много, че се разплакваха в най-неподходящия момент. Но обикновено той я мразеше. Обикновено, но днес специално — не.

Плясъкът от плувния басейн ли долетя?

Изведнъж Уил си спомни. Събра набързо чинията и чашата си и ги сложи в мивката, после изтича през вратата с мрежа и излезе на приятната слънчева светлина, огласяна от чуруликането на врабчетата.

Заобиколи ъгъла на облицованата с дъски бяла къща със сини первази и притича до ръба на басейна. Спря толкова внезапно, че почти се спъна в собствените си, обути с маратонки стъпала.

И започна да пищи безспирно, да пищи толкова пронизително, че събуди малкия си брат, чието лице се появи на прозореца над него.

Уил пискаше толкова жално, че от съседните къщи наизскачаха хора, които дойдоха да му помогнат. Те го хванаха и се опитаха да закрият от очите му това, което вече бе видял и никога нямаше да забрави.

Това, което шестгодишното момче видя да се носи по проблясващата водна повърхност на басейна, бе тялото на баща му в раирания му червен халат и бежови панталони. На единия му крак бе обут розов пантоф, а другият се носеше свободно като лилиев цвят.

Очите на баща му бяха отворени и вторачени право в него. Ти си виновен, сякаш казваха те. Лошо момче. Ти си виновен, Уил.

Ти знаеш много добре какво направи.

Ти знаеш много добре какво направи!

В шест без десет сутринта Антъни Шепърд бе излязъл умишлено от дома си и се бе удавил сам в семейния басейн.

И ако в Уил Шепърд все пак бе имало някаква частица доброта, която заслужаваше да бъде запазена, изглежда, тя се бе удавила заедно с баща му.

Няколко дни след самоубийството на баща им Уил и Палмър прекараха последния си калифорнийски следобед в избиране на играчки и дрехи, които щяха да вземат със себе си. Само толкова, колкото да се съберат в два куфара за всеки от тях. Не повече от два куфара.

Майка им бе отказала да ги вземе да живеят с нея. Никой не обясни на Уил и Палмър защо. Глупава кучка, каза си Уил, използвайки ругатните, с които баща му я бе обиждал, когато се караха. Двамата братя прекараха дните след самоубийството при бавачката си, която също не искаше да ги вземе, и сега им бяха казали, че отиват в Англия — при хора, които ще ги приемат. Щяха да започнат нов живот при лелите си — Елинор и Вани, с които никога досега не бяха се срещали, но които бяха измислили правилото за двата куфара.

На шумното, претъпкано от забързани пътници международно летище на Лос Анджелис двете приличащи си като две капки вода руси момчета седяха като зашеметени и с безизразни лица чакаха полета си с доктор Енгълс, един от малкото приятели на татко им. Доктор Енгълс им разказваше за Лондон, за глупавата кралица и за още по-глупавата смяна на стражата в Бъкингамския дворец, също като в стихотворенията, които майка им бе чела на Уил, преди да си отиде. Но Уил почти не слушаше тъпите разкази на доктор Енгълс. Пред очите му баща му все още плуваше в басейна и гледаше втренчено към него от някакво далечно място на мъртвите.

— Дами и господа — чу този път Уил, — пътниците за полет 4–11 на „Пан Америкън“ от Ню Йорк до Лондон могат да се подготвят за качване на самолета.

Доктор Енгълс протегна ръка, за да хване тази на Уил.

— Е? — Изведнъж Уил го захапа жестоко, толкова силно, колкото можеше, за да потече кръв. — По дяволите! — възкликна доктор Енгълс и го удари със свободната си ръка. — Малко лайно! Мръсна гадинка!

Уил отвори устата си. Предните му зъби бяха червени.

— Не искам да ходя в Англия — зарева той. — Не можем ли да останем тук?

Моля те, тате.

Моля те, мамо.

Моля ви, помогнете ми!

Не исках да убивам татко. Не исках да го направя. Тате, моля те, престани да ме гледаш така. Моля те, тате!