Джеймс Патерсън
Криеница (51)

49.

Дръпнах се назад, но не прекалено. Някак си не изглеждаше толкова застрашителен в изпълнените с цветя градини и посред бял ден.

— Не разбрах защо се държахте толкова студено с мен, когато доведох дъщеря ви у дома.

Неволно повдигнах вежди. Не може да е чак толкова безочлив, помислих си аз.

— Наистина не си спомняте, така ли?

Той поклати глава отрицателно. Слънчевите лъчи проблеснаха в русите му коси.

— За какво говорите? Кажете ми, моля ви.

— За бала с маски в имението на Тревелиън. Поканихте ме да отида с вас у дома, по-точно да легна с вас. Бяхте толкова груб. Всъщност направо бяхте отвратителен.

— Не си спом… — Той млъкна и се плесна по челото. И целият се изчерви. — Мили боже — възкликна. — О, по дяволите! Трябва да ми простите. Бях пиян, дори малко друсан и напълно полудял.

— И противен — допълних аз. — Да не го забравите. Е, приятно ми бе да се видим отново. Довиждане.

Обърнах се и тръгнах обратно към другите гости.

Той забърза, за да ме настигне.

— Сега не съм нито пиян, нито упоен, а само малко луд. Моля ви, нека да си поговорим. Много е важно. За мен. Моля ви! Мисля, че бих могъл да обясня поведението си.

— Но дали аз искам да чуя обясненията ви? — попитах тихо.

— Съвсем откровена. Сигурно го заслужавам, въпреки че все още не си спомням точно какво съм направил.

Хвърлих бегъл поглед към него. Облечен бе в бял ленен костюм, а косата му хвърляше златисти отблясъци. Беше загорял от слънцето и — трябва да му се отдаде дължимото — много красив.

— Искам да ви кажа само едно нещо — започна той с откровеност, за която не можех да повярвам, че е искрена. — За мен вие сте вдъхновение, както и за много други хора. Чух ви да пеете на концерта в чест на кралицата и повярвах, че пеете за мен. Знам, че не бе така, но се чувствах по този начин. Вие ме развълнувахте, така че исках да ви благодаря. Не беше толкова страшно, нали?

Обърнах се с нежелание към него. Видях болката в очите му.

— „Изгубих милостта“? — попитах тихо.

— Тази песен ми въздейства много повече от другите, въпреки че ги обичам всичките, е, повечето от тях. Точно тогава имах тежък период. Вие ми напомнихте, че милостта може да бъде спечелена отново.

— Да, така е. А вие спечелихте ли я отново? — попитах аз.

Изражението на лицето му стана още по-тъжно. Изведнъж ми се стори много искрен, почти човечен.

— Не, боя се, че не съм. Не и в този живот. Не и след… изпълнението ми в Рио.

Поклатих глава. Не разбирах.

— В Рио ли? Съжалявам.

Той се усмихна за първи път. Досега не беше го правил, а си струваше да видиш усмивката му.

— Искате да кажете, че не знаете нищо, така ли?

— Страхувам се, че не. Мисля, че когато се срещнахме за първи път, ви казах, че не разбирам нищо от спорт. Съжалявам, че не съм си събрала албум с изрязани статии за вас и ваши снимки. Вече имаме вкъщи физиономията на Майкъл Джордан от „Макдоналдс“. Тя, изглежда, представлява цялата ни спортна колекция.

— Е, благодаря на Бога за това — отвърна той. Усмивката му не изчезна. Не бе чак ослепителна, но все пак бе налице.

Замълчахме за миг. Той се срамува от мен, казах си аз. Не знае как да продължи разговора.

О, Маджи, не се захващай с него. Знам, че няма да го направиш, но все пак дори не си го помисляй.

— Трябва да си вървя — промълвих аз. — Имам уговорка…

— Може да почака още няколко минути, нали? Защо първо не се поразходиш с един уединил се джентълмен?

Поколебах се.

— Тъкмо си тръгвах.

— Не си тръгвай още. Моля те! Говорихме си за теб миналата вечер. Уини Лорънс, Джун и аз.

— Така ли?

— Те ми разказаха за Патрик О’Мали. Много съжалявам.

— Да. Ужасно беше. — Нищо повече не исках да добавя.

Вървяхме под тунел от надвиснали борови клони, а покрай нас водата проблясваше меко. Говорихме за най-различни неща: за старата харлемска железопътна линия (Уил бе луд по пътуването с влак); за това как провинциалният Уестчестър прилича на провинциална Англия; за излезлия наскоро роман на Джефри Арчър, който и двамата бяхме чели. Той се държеше с мен като ученик, а аз почувствах как собствената ми срамежливост се завръща.

Наистина се опасявах да не бъда изиграна. Но ми се стори, че той се старае толкова много… и бе толкова симпатичен тогава. И ако трябва да си кажем истината, налага се да призная, че той бе истинска наслада за очите.

През храсталаците се дочу смях и далечни аплодисменти. Погледнах часовника си.

— Не мога да повярвам. Говорили сме повече от час. Наистина вече трябва да тръгвам. Тази вечер е мой ред да готвя. Уил, съжалявам.

— А аз не. Ни най-малко. Въпреки че съм такъв ужасен почетен гост. А може би това е дори моето последно парти по случай оттеглянето ми. Най-добре е и аз да се връщам.

Докато вървяхме обратно към сградата на клуба, той хвана ръката ми за миг — просто ме докосна леко по лакътя — и после ме пусна.

— Имах нужда от това — промълви. — Не съм говорил така с никого от много дълго време.

— И аз — признах и се усмихнах. — Ето, вече имаме споделена тайна.

— Може ли да се видим отново? Наистина не съм това, за което ме мислиш.

Знаех си, че ще попита, както знаех и отговора, който щеше да последва.

— Боя се, че не. Прекалено рано е за мен.

— Права си — отвърна той. — Освен това има къде-къде по-подходящи мъже за теб от една бивша футболна знаменитост.

Харесваше ми самоосъждането му, като едновременно с това подозирах, че то представлява част от начина му на съблазняване. Трябва да е ужасно за един спортист да се оттегли, да приключи кариерата си толкова млад. Как щях да се почувствам, ако аз трябваше да се откажа от пеенето?

— Е, и за теб има по-млади и много по-красиви жени — отговорих му аз.

— Търся нещо много повече — каза той. — А освен това, ти си красива. Не го ли съзнаваш?… Не го ли усещаш, Маджи?

— Наистина вече трябва да вървя — промърморих тихо.

Но вече бях разбрала, че той е много по-различен от това, за което първоначално го бях взела. В него наистина имаше дълбочина и явно бе доста сложна личност. Беше любопитно.