Джеймс Патерсън
Криеница (72)

70.

И най-накрая го направи.

Събудих се от докосването на позната ръка до бузата ми, която после погали леко косата ми. Уил бе в спалнята! Познавах толкова добре докосването му. Сърцето ми се разтуптя. Изведнъж ме обхвана ужас.

— Уил! — успях най-после да прошепна, а устата ми бе пресъхнала от страх.

Бутнах ръката му настрани и скочих от леглото. Обърнах се към него с невероятен гняв, натрупан през цялото това време, докато го нямаше, а сега достигнал невиждани висоти.

— Къде беше? Защо не ни се обади? О, боже, Уил. Мислиш си, че можеш просто ей така да се върнеш?

Имаше нещо в очите му онази нощ — нещо различно и много странно. Почти недоловимо, но все пак забележимо. Не приличаше на себе си.

Беше облечен в немачкаеми черни панталони и черна тениска. Косата му бе, както винаги, разрошена. Лицето му бе брадясало с поне двудневна светла брада.

Усмихна ми се по същия начин, по който — бях абсолютно сигурна — се усмихваше на всяка жена в живота му, която му е била ядосана и от чиято прошка се е нуждаел. Искаше ми се да викам срещу него, да се нахвърля с юмруци върху му.

— Бях в Лондон. Отидох да видя леля си. Тя ми е като втора майка. Само че я нямаше, беше на почивка с леля Елинор, така че се върнах у дома.

Да. Разбира се. При другата майка. При мен.

— Съжалявам, Маджи, не трябваше да го правя, знам, че трябваше да ти се обадя. Не можеш да си представиш колко разстроен бях на онази ужасна премиера. Нямаш си ни най-малка представа какво ми мина през главата.

Не, не си представях, не можех и не исках, но се опитах да бъда търпелива и всеопрощаваща. Може би дори прекалих.