Джеймс Патерсън
Криеница (123)

121.

Южен Кънектикът в началото на ноември. Четири месеца и половина след стрелбата. Двамата с Уил най-после изчезнахме от първите страници на повечето вестници и списания.

Остава само още една история за разказване.

Бе слънчев и свеж есенен следобед — подходящо време за игра на футбол. Само на мен, наблюдаваща света през затъмнените стъкла на колата, ми се струваше мрачен ден, ден, предназначен за недовършена работа.

Норма ме придружаваше, но карах аз. Исках да се владея. И мисля, че се владеех. Скоро щях да се уверя дали е така в действителност.

Опитвах се да бъда смела, да издържа този последен тест.

Не бях направила нищо лошо — никога. Просто бях защитавала това, което считах за най-важно — семейството си. Разбира се, бях правила грешки, но кой не грешеше. С Уил се оказах жертва на маниите му. Той ме бе лъгал толкова блестящо от самото начало на връзката ни.

Двете с Норма обсъдихме всичко още веднъж, докато пътувахме от Бедфорд. Най-после спрях пред Института „Ливинг“ — сграда в покрайнините на Ню Хейвън, която беше нещо средно между административна сграда на колеж и затвор. Но не бе нито едно от двете. Бе психиатрична болница, за която се предполагаше, че е една от най-добрите.

Двете с Норма пресякохме оградения с тополи и кленове паркинг, после влязохме във вестибюла, където се обърнахме към една секретарка, облечена с бяла манта.

— Дошли сме да видим господин Шепърд — обясних й и дори да ме бе познала, тя не го показа. Оцених усилието й.

— Ще повикам някого да ви заведе до стаята му — отвърна тя. Отнякъде се появи санитар, който ни придружи.

Спрях пред стаята на Уил.

— Можеш ли да ме изчакаш тук? — попитах Норма. — Мисля, че искам да го видя сама.

— Сигурна ли си, Маджи? Не трябва да се насилваш, мила.

— Сигурна съм. Вече не се боя от него. Поне не се боя прекалено много.

— Това говори добре за теб. Дребната, закръглена и набита госпожица ще те изчака отвън. Може би някой симпатяга тук ще има достатъчно кураж да си падне по мен.

Санитарят отключи вратата и аз влязох. Влязох вътре. Стаята бе съвсем семпла: чиста, със застлано легло, бюро, стол, кресло и настолна лампа. В отсрещната стена имаше вградена библиотечка с няколко вестника, очевидно нечетени, и малка мивка. Обстановката ми напомняше затвор, само че малко по-уютен.

Уил стоеше до прозореца. По нищо не личеше изобщо да бе сядал. Гледаше към мен, но сякаш не ме виждаше.

Вече не се страхувам. Мога да се справя. Ще направя всичко, което е необходимо, успокоих се сама.

Ако това изобщо бе възможно, Уил бе станал дори по-красив, отколкото когато се срещнахме за първи път в Лондон. Косата му бе с естествения си рус цвят — дълга и пищна. Слънчевите лъчи проблясваха в нея през прозореца с решетки.

— Здравей, Уил.

Никаква реакция.

Лицето му бе току-що избръснато и розово, тялото му изглеждаше заредено със същата онази гъвкава грация, която притежаваше преди, въпреки че сега стоеше неподвижно.

— Уил, Маджи е.

Като някое току-що пораснало момче е, помислих си аз, спомняйки си Уил на онова първо празненство в „Лейк Клъб“, на сватбата ни, говорейки за скръбта и болката си, както и други подобни лъжи.

Бях го обичала, защото той можеше да се преструва толкова добре на човек, заслужаващ любов. В края на краищата бе такъв добър артист. Бе измамил страшно много хора — кажи-речи половината свят. И се бе потрудил доста, за да ме заблуди.

Той издаде странен звук — висок вой, който вибрираше в болничната стая. Вторият куршум, който бях изстреляла по него у дома, бе засегнал главата му, бе откъснал парче кост и бе причинил тежки мозъчни увреждания.

— М-мах-лах… м-мах-лах — промълви ми той. Изглеждаше настойчив, но не го разбрах.

Какво се опитва да каже?

Маджи ли беше? Майко? Мамо? Какво се опитва да каже?

Седнах на обикновен дървен стол точно срещу него. Насилих се да го погледна в очите.

Съжалявам, че ти причиних това, Уил. Но не съм виновна за случилото се. Спя спокойно през нощта, спя съвсем спокойно. Ти сам си причини всичко.

Спомних си убийството, което бе извършил в Бедфорд Хилс, ужасното му предателство към мен, това, което бе сторил на Джени и Али и което планираше да направи с всички нас.

Но не можех да го мразя. Не и сега. Не и в състоянието, в което се намираше.

— Уил, чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?

Безжизненият му поглед не се промени. Не ме разбираше. Как би могъл? Пренесъл се бе в свой собствен свят завинаги.

Толкова е тъжно, помислих си, докато го наблюдавах онзи следобед в болницата. Ти все още си млад. Изглеждаш толкова млад, толкова многообещаващ. Но никога повече няма да ме нараниш. Няма да нараниш децата ми. Не се страхувам от теб, Уил.

Малко след пет часа санитарят се върна. Той подрънкваше с ключовете си, така че го чух, когато приближи към стаята.

— Часовете за посещение приключиха.

— Благодаря ви. Само още минутка, може ли? Моля ви!

Изправих се и отидох до прозореца, където Уил все още стоеше прав. Навън се бе спуснал сив здрач, заместил жизнерадостната слънчева светлина.

Обърнах се към Уил.

— Толкова ми е жал за теб — казах тихо, — но също така не мога и да ти простя.

Искаше ми се да ми отвърне нещо. Няколко прощални думи, с които да го запомня. Да ми обясни защо бе искал да ме убие. Защо ни бе наранил. Всъщност кой бе Уил Шепърд? Дали някой на този свят знаеше?

— Добре. Сбогом, Уил. Съжалявам за случилото се с теб.

Овладях се и тръгнах да излизам от стаята. Обърнах гръб на Уил. Вече не се страхувах от него.