Джеймс Патерсън
Криеница (40)

38.

Тази нощ в Рио бе карнавал и никъде по света не би могло да има по-чувствени и вихрени страсти. По всяка улица се виеха върволици от танцьори на конга^[1]. Уил бе наел червен корвет и караше лудо по улиците. Футболен задник, нищо и никакъв футболен неудачник, каза си той. Върколака на Рио.

— Името ти бе Анджелита, нали? — попита той жената, отпуснала се до него в спортната кола. Тя бе висока и тъмнокоса, стройна и поразително красива. Искала да почувства Русокосата стрела, така му каза. Искала стрелата дълбоко вътре в себе си.

— Да, казвам се Анджелита. Продължаваш да ме питаш за това, сякаш името ми ще вземе да се промени. Може би при този начин на шофиране скоро и двамата ще се казваме „Умрели при пристигането си“.

— Много умно. Много смешно — отвърна Уил, завивайки с колата по широкия булевард, който минаваше покрай Копакабана. — Забавната и красива жена може да бъде много опасна, не е ли така?

Като отметна черната си коса назад, тя се разсмя:

— Страхуваш се да не открадна сърцето ти, а?

— Не, ни най-малко, Анджелита. Страхувам се, че няма да откраднеш сърцето ми. Страхувам се, че никоя няма да го направи. Следваш ли мисълта ми?

— Не разбирам нито дума, скъпи.

— Идеално!

Заведе я в хотелския си апартамент. Стаята бе добре осветена от проблясващите светлини на града, така че не си направи труда да запали лампата. Ритъмът на барабаните от улицата звучеше така, сякаш ги биеха в средата на стаята.

— Вкарай го в мен тук и веднага, Уил Шепърд, номер девети. Не искам да чакам нито секунда повече — извика му тя, когато се прегърнаха.

Това бе преди доста часове. Беше й го вкарал доста добре. Тя бе стенала, а после се бе опитала да пищи. А най-накрая отчаяно се бе опитала да извади „стрелата“ от сърцето си.

— Какво направи? О, боже, какво направи с мен?

— Исках да открадна сърцето ти — прошепна Уил. — Успях ли?

И все забравяше името й. Коя, по дяволите, бе тя? О, да, да, казваше се Анджелита.

Сега Анджелита лежеше във ваната на апартамента му. Погледна надолу към нея и разбра, че този път, да си признае честно, бе преминал всякакви граници.

Бе преминал всякакви граници — току-що бе прекрачил последната.

Ако почитателите ми можеха да ме видят сега, помисли си той. Ето го истинския Уил Шепърд. Каква ненужна отрепка съм. Под красивата външност бие сърцето на мрака. Конрад, нали? Уил бе прочел докрай поне тази книга в училище. Беше я разбрал идеално от първата до последната страница.

Никой не го познаваше, никой не се досещаше, с изключение може би на Анджелита. Сега тя вече знаеше, нали?

Кафявите очи на жената бяха изцъклени и гледаха към него. По-скоро гледаха настрани. Той бе нейният бог, нали? Спасителят й от гадните улици на Рио. Толкова много й се искаше да се чука с такава голяма звезда. Е, каквото търсеше, намери си го.

В ръката си държеше чаша, пълна с червена течност. Вдигна наздравица към Анджелита. Поздрави жената със собствената й кръв.

— Съжалявам — прошепна той. — Е, не съжалявам, но ми се искаше да можех.

Отпи от чашата и разбра, че с него е свършено. Бе извършил убийство. Щеше да има процес. Щяха да го признаят за виновен. Капчици пот избиха по челото му.

Русокосата стрела, сребърният стилет^[2], вампирът — какво значение има в действителност.

Щеше да влезе в затвора до края на живота си.