Джеймс Патерсън
Криеница (25)

23.

Така че това не бях аз. И точно затова всичко бе идеално.

Балът се провеждаше в дома на лорд Тревелиън — четириетажно имение в джорджиански стил^[1], осветено специално за вечерта от огромни прожектори, поставени на покривите на отсрещните сгради.

Когато пристигнах, едновременно с моята кола спря и черен кабриолет с шумна групичка, пресъздаваща литературния кръг „Блумсбъри“. Всички бяха облечени с кюлоти, предизвикателни блузки и бухнали поли, носеха прашни книги и кошници с цветя. На Джени щяха да й харесат.

Влязох с тяхната група и намерих вътре поне двеста души, всички пременени в пъстра смесица костюми от всички векове и начини на живот, да отпиват шампанско (веднага ми бе предложена чаша и на мен) и да убиват времето в приказки.

Скоро засвири тромпет и гостите се умълчаха. По стълбите към главното фоайе, в което бяха събрани повечето от нас, се спусна кралица Елизабет I! Короната й от рубини и сапфири блестеше на светлината, а роклята й, обшита с хиляди перли, бе точно толкова царствена, колкото тази, която я носеше. Всичко това бе само един сън, нали? Но иначе сънят бе доста изящен.

„Кралицата“, разбира се, бе лейди Тревелиън, нашата домакиня.

— Вечерята е сервирана — съобщи икономът и всички влязохме във великолепната трапезария. Нагостиха ни със сьомга, салати, сирена, пресни плодове и петифури.

След около час лейди Тревелиън се изправи и кимна на двама лакеи. Вратите се разтвориха широко към огромната бална зала. Засвири музика и последваха валсове и фокстроти.

Някакъв мъж тръгна към мен през дансинга. Щях да се дръпна настрани, но тълпата ме бе притиснала отвсякъде и нямаше накъде да отстъпвам.

Облечен беше целият в черно, на главата си имаше качулка, а лицето му бе покрито с маска, така че само очите му се виждаха. Бяха красиви, не можех да не го призная. Нещо трепна в мен. Странно.

— Вие сте Маджи Брадфорд — каза той. — Моля, дайте ми бижутата си или ще бъда принуден да ги открадна.

— Имате предимство пред мен — отвърнах аз. — Знаете името ми, а аз вашето — не.

Той се поклони и вдигна ръката ми към устните си.

— На вашите услуги е Рафълс, небезизвестният крадец. И по-скоро бих откраднал сърцето ви, отколкото скъпоценностите ви.

Не можех да откъсна очи от неговите.

— Тогава ми позволете да видя лицето ви. Не мога току-тъй да допусна някой да открадне сърцето ми.

Не знаех как да се отнеса към него. Доста мъже се бяха опитвали да ме съблазнят, откакто бях станала известна, но това бе съвсем нов подход. Здрасти, бих искал да открадна бижутата ти или може би сърцето ти.

Той се поклони отново и с един замах смъкна маската и качулката си.

Без ни най-малко да преувеличавам, пред мен стоеше един от най-красивите мъже, които някога съм виждала. Русата му коса се спускаше по раменете, а зелените му очи грееха с всепоглъщаща светлина. Душата ми запя. Потъмнялата му от слънцето кожа показваше, че прекарва доста време на открито, но лицето му бе изпънато и без бръчки, значи бе доста млад. Усмивката му — точно в този момент той се усмихваше — разкриваше идеално бели зъби, а от двете страни на устата кожата му бе гладка и изпъната.

— Рафълс. Така ли? А как ви наричат посред бял ден? — попитах аз.

— Уил — отвърна той, — Уил Шепърд. — Отдръпна се назад и се опита да разбере ефекта, предизвикан от името му.

Нямаше никакъв ефект. Никога не бях чувала за него.

— Хубаво име. — Забелязах акцента му. — Американец ли сте?

— По рождение. Но съм прекарал по-голямата част от живота си в Англия. Упорствах поне да звуча като американец. Понякога съм голям инат. Всъщност през повечето време.

— А с какво се занимавате, господин Шепърд? Освен с извършването на обири по пътищата?

Ако това изобщо бе възможно, усмивката му сякаш стана още по-блестяща.

— Опасявам се, че играя футбол. Или сокър, както бихте го нарекли вие. Може да дойдете някой ден да ме видите как играя.

— Сигурно ще ми хареса. Въпреки това трябва да ви предупредя, че не съм голям спортен запалянко.

— Но аз съм ваш страстен почитател — отвърна Уил. — Обичам музиката ви. Особено текстовете на песните. Сякаш разбирате живота.

Изведнъж ме хвана за ръката.

— Непрекъснато слушам песните ти, Маджи Брадфорд. Искам да те заведа у дома с мен тази нощ. Говоря ти истината. Искам да те любя. Хайде да се измъкваме оттук. Знаеш, че и ти го искаш.

Как можеше да ми говори така? Как си позволяваше?… Знаеш, че и ти го искаш!

— Как смеете да ми говорите по този начин! — надвиках музиката.

Ударих му плесник с все сила, а той отстъпи изненадано назад. Гласът ми сигурно бе стигнал до музикантите, защото те спряха да свирят по средата на мелодията. Всички се вторачиха в нас.

Не ми пукаше. Неговото докосване до ръката ми бе като на Филип, а думите му бяха същите като на Филип.

— Ако наистина сте слушали песните ми, тогава сигурно сте разбрали какво мисля за евтините свалячи — отвърнах му аз. Гласът ми трепереше, както и цялото ми тяло. — Вие провалихте цялата ми вечер. Не давам пукната пара дали сте най-добрият сокър и футболен играч на света. За мен сте най-обикновен боклук, мръсник, и ако някога отново посмеете да ми проговорите, ще… — канех се да кажа: ще ви убия.

Той вече се бе отдалечил, така че не довърших. Гледах го, всички го гледаха как прекосява залата към изхода, главата му бе високо изправена, дългата му коса — развяна, крачките му — сдържани, мъжествени, но мен специално направо ме вбесяваха.

Стоях като вдървена, опитвайки се да овладея объркването и гнева си. Музиката отново засвири и хората започнаха да танцуват. Лейди Тревелиън дойде до мен и леко ме докосна по ръката.

— Съжалявам — измърморих полуразплакана. — Толкова съжалявам. Не исках да правя сцени. Безкрайно съжалявам!

— Дори не си го мисли — отвърна тя, готова да избухне в смях. — Уил Шепърд си получи точно това, което заслужаваше, а точно в този миг в тази зала едва ли има жена, която да не ти ръкопляска. — Най-после домакинята се разсмя от сърце: — Разбира се, всички те щяха да скочат в леглото му, ако им се удадеше тази възможност. Но все пак браво на теб!