Джеймс Патерсън
Криеница (49)

47.

Той носеше Джени на ръце! Как бе възможно? Не можех да повярвам на очите си, но бе самата истина. Я виж ти!

Уил Шепърд, футболистът, който се опита да ме свали на бала в Лондон, стоеше пред входната ми врата и носеше дъщеря ми! Със сигурност бе той. Нямаше никаква грешка. Никога нямаше да забравя дългата руса коса и лицето му, както и някои други неща за него.

Охраната се бе обадила от входа, за да предупреди, че Джени се била наранила и някакъв мъж от съседите я носел към къщи. Когато видях кой беше, направо се стъписах.

Истинска лудост.

Не попитах за Джени — както бе облечена в анцуг, тя се бе отпуснала прекалено удобно, а краката й висяха от ръцете му.

— Пуснете я на земята! Моля ви, пуснете Джени долу — извиках силно.

— Къде, госпожо? — тихо и спокойно попита Уил Шепърд. Джени едва ли му тежеше повече от едно перце.

— Там. На дивана във всекидневната, ако обичате. Моля ви, оставете я!

Той ме погледна изненадано, което ме накара да млъкна.

— Хей — промълви той, — тя се удари. Почти я блъснах с колата си. Голям късмет имахме, че отскочи настрани и само си изкълчи глезена. Случи се точно пред Лорънсови. Там съм отседнал. Точно излизах. Изобщо не я видях.

— Много любезно от ваша страна да я доведете. Благодаря ви — успях да измърморя. Гласът ми бе неприветлив. — А сега, моля ви, вървете си. Още веднъж ви благодаря. Наистина.

Джени седна на дивана, когато той я остави там.

— Би могла поне да му предложиш едно кафе — обади се тя. — Или нещо друго?

— Сигурна съм, че господин Шепърд вече направи достатъчно за нас и сега му се иска да се погрижи за собствените си дела.

— Знаете името ми? — попита той. Сега изглеждаше още по-изненадан.

Копеле такова!

— Срещали сме се — отвърнах рязко и отсечено.

Изглеждаше изненадан.

— Наистина ли? Къде? Не съм идвал зад кулисите на сцената, въпреки че съм ви слушал да пеете. Беше в „Албърт Хол“. И кралицата бе там.

— Не беше на концерт. На един бал — казах рязко.

— Ако е било така, не си спомням, а бих запомнил срещата си с вас. Абсолютно съм сигурен.

Отпуснах се на колене до дивана, за да прегледам глезена на Джени.

— Изглежда, няма счупено — каза той. — Имал съм достатъчно счупвания, за да мога да преценя. И все пак може би трябва да повикате лекар.

— Веднага щом си тръгнете, ще направя точно това. Благодаря за съвета.

Той се изправи бавно.

— Беше ми приятно да се запознаем, Джени. Надявам се скоро да се почувстваш по-добре. — И се обърна към вратата.

— Довиждане, господин Шепърд — отвърна Джени.

Изведнъж заподозрях някаква машинация в цялата тази история. Тя и приятелките й понякога „дебнеха“ рокзвезди, а защо не и спортни знаменитости?

— Не искам повече да говориш с него — предупредих я веднага щом вратата се затвори зад гърба му.

Тя ме погледна с ядно зачервено лице. Никога не бях я виждала толкова ядосана.

— Как можеш да се държиш така, мамо? — извика тя. — О, боже!

Джени скочи от дивана, изписка и припадна. Наистина е била ударена. И може би Уил Шепърд е постъпил правилно, като я бе довел у дома. Може би този път грешах по отношение на него.