Джеймс Патерсън
Криеница (33)

31.

Бяхме необичайно мълчаливи, докато бавно се събличахме в раздвижената, осветена само от луната спалня на Патрик на втория етаж. В продължителната тишина сърцето ми биеше трескаво. Всякакви въпроси и съмнения се въртяха лудо из главата ми. Прекалено висока съм за него. Щом ме опознае по-добре, сигурно вече няма да ме харесва толкова. Достатъчно ли го познавам? Отпусни се, Маджи. Моля те, просто се отпусни!

Той изглеждаше прекрасно на лунната светлина. Стегнат и плосък корем на мъж, който работи много. Добре оформени и мускулести крака. Широки гърди, леко покрити със сребърни и светлокафяви косъмчета. Секси, казах си и изпитах приятно задоволство от тръпката в мен.

Отвори сърцето си за него, Маджи. Не се плаши. Този път всичко е наред.

Той ме подържа в ръцете си за един безмълвен миг, целувайки косите и шията ми. Просто ме държеше, както стояхме пред осветения от луната прозорец, и чакаше да се отпусна. Сякаш можеше да чака до безкрайност.

Целуна ме отново и изведнъж ми се стори, че политаме един към друг. Той целуваше страните ми, челото, носа, а после и очите ми. Леки, бавни и пълни с наслада докосвания. Най-после започнах да отвръщам на целувките му. Започнах със страните му, челото, очите. Продължавах да летя и падам към него — или поне така ми се струваше.

— Скъпа, мила Маджи — прошепна той. Знаеше, че все още малко се страхувам. Винаги знаеше какво чувствам. Беше мъдър и интелигентен, но никога не се надуваше, не се самоизтъкваше. — Ти си толкова красива и специална жена. Обожавам те, Маджи!

Гласът бе на Патрик, ръцете бяха на Патрик и когато ме вдигна и отнесе на огромното легло, почувствах облекчение, сякаш бе скъсал невидимите вериги, които ме бяха държали затворена. Всичко бе като приятен, бавен танц. Толкова ново за мен — или отдавна забравено, или никога неизпитано. Той не бързаше и нахлу нежно и внимателно в мен.

От някакво място дълбоко в мен, място, отдавна забравено, се разляха вълни на удоволствие и цялата потръпнах. Почувствах да се надигат, избликват и заливат усещания, които ми бяха липсвали от толкова отдавна. А тази нощ си ги припомних неведнъж.

— Нежният Патрик — най-накрая казах тихо и не вярвах някога да престана да се усмихвам. Отново докоснах лицето му. И той се усмихваше. — Ти си мехлем за душата ми. Толкова ми е хубаво с теб.

— И ще става все по-хубаво и по-хубаво — отвърна той. — Повярвай ми. — А после прошепна: — Повярвай в нас.

И аз повярвах. Най-после отново се доверих на някого.