Джеймс Патерсън
Криеница (13)

11.

Запазих самолетни билети до Лос Анджелис за двете ни с Джени. Напълно си го заслужихме. Щом се добрахме дотам, изведнъж се оказах в един взет под наем сааб турбо, карайки нагоре към хотел „Бевърли Хилс“. Сякаш бяхме на милион километри от Уест Пойнт.

— Розово е! — възкликна Джени, когато завихме и спряхме пред хотела. — Любимият ми цвят. Навсякъде е розово.

— Боядисаха го специално за теб — отвърнах й аз. — Обадих се предварително. Казах им да мислят в розово.

— Бърбораните! — изкрещя Джени, докато навлизахме във впечатляващия навес за коли на хотела.

— Завинаги!

Красив русокос пиколо понесе очуканите ни куфари, сякаш бяха марка „Луи Витон“. Заведе ни до красива къщичка, скътана зад главната сграда на хотела — бунгало номер шест — собственото ни временно жилище, изцяло уредено от Бари („така че двете с Джени да може да направите точно необходимото впечатление“). Сигурно имаше по-добра представа за всичко, защото аз самата нямах.

— Заповядайте, мадам. И вие също, малка госпожице. — Пиколото се усмихна и отвори вратата със замах.

Изведнъж се дръпнах назад. Десетки прекрасни рози ни очакваха вътре.

— Мили боже — прошепнах тихо. Яркочервените рози изпълваха цялата стая. — Винаги ли посрещате с толкова много цветя? — пошегувах се аз. Но забележката ми прелетя покрай рошавата руса грива на пиколото. Светлините са включени, осъзнах аз, но никой не ни посреща в Калифорния.

— О, не, мадам! Цветята са подарък. Има и картичка.

Добре дошла в града с фалшив блясък!

Мисля, че ще направиш голям бум.

Не се оставяй да бъдеш заблудена от блестящото начало, въпреки че…

Или пък от няколко десетки рози.

Обичам двете ви с Джени!

Б.

И аз те обичам, Бари. Но докато съм жива, няма да ти донеса повече нито една чаша кафе.