Джеймс Патерсън
Криеница (18)

16.

Но това бе тогава, а сега съм тук.

Никога не съм си представяла, че ще попадна тук, където съм в момента, в затвора в Ню Йорк.

Изглеждаше толкова немислимо, толкова невероятно. Дори не бих могла да си представя какви обстоятелства биха могли да ме вкарат тук.

Тази седмица доведоха някаква елитна високоуважавана психоложка да ме види — жена на име Дебора Грийн.

Предполагам, че не мога да виня хората за това, че ме мислят за луда.

Убийца на съпрузи. Така ме наричат по вестниците.

Черната вдовица от Бедфорд.

С доктор Грийн разговаряхме в една малка стая за срещи до параклиса, което ме накара поне да се усмихна.

С удоволствие разбрах, че доктор Грийн е специалист по-скоро в случаи на физическо малтретиране, отколкото в тези на убийства.

Тя ме улесни много. Разказа ми за себе си, защо е била избрана тя и че ако я смятам за неподходяща за мен, щяла да си тръгне. Беше скромна жена на моя възраст. Говореше тихо и възпитано.

Би могло да се каже, че ми допадна. Да й се доверя? Е, и това можеше да стане, но по-късно.

— Какво ще кажете за това? — започнах аз. — Ще ви улесня. Ще ви разкажа всичко, за което си мисля. Не виждам смисъл в това да имаме тайни една от друга.

Бях седнала срещу доктор Грийн. Предпочитах да стоя така, отколкото да лежа на походното легло, което ни бяха осигурили. Тя кимна и се усмихна. Доста добра бе в умението да накара хората да се отпуснат и да говорят.

Разбира се, не й се доверявах изцяло: имаше нещо важно, което не й признах — нито на нея, нито на някой друг.

И по ирония на съдбата, точно то би могло да ме спаси.

— Но ти искаш да го направиш, Маджи — каза тя. — Ако желаеш да смъкнеш от гърба си този товар, давай.

Засмях се.

— Товар е, нали?

Да, исках да го смъкна.

Така че по време на тези първи няколко срещи разказах на доктор Грийн всичко, от което толкова много се интересуваха вестниците и телевизията, но така и не успяха да измъкнат от мен на никаква цена.

Разказах й какво ме безпокоеше, от какво се срамувах и какво ме вбесяваше.

Като например за баща ми: как напусна майка ми през 1965 година. Просто излезе и ни остави, сякаш бяхме някакъв мотел, в който се е отбил по време на път.

Или за ужасното ми заекване, измъчвало ме от четири- до тринайсетгодишна. Колко ме бяха наскърбявали децата, когато ми се присмиваха за него; как го бях преодоляла съвсем сама, без абсолютно никой да ми помогне.

Или за измислянето на песни наум, за да се измъкна от неприятните реплики в детския ми свят.

Или за Филип, когото всички мислеха за добър, скромен колежански преподавател, какъвто изобщо не беше. Той, който с черния си корвет излизаше на заден от алеята със седемдесет километра в час; който притежаваше цяла колекция от огнестрелни оръжия; който имаше цял списък с правила за спазване във всяка минута от деня, а вероятно и от нощта.

При всяка среща говорех поне по два часа, а доктор Грийн рядко ме прекъсваше.

Най-накрая обаче свърших по време на третата или четвъртата ни среща.

— Мисля, че си спести нещо — обади се тя.

— Какво? — попитах тихо.

— Какво ще кажеш за Уил Шепърд? Спомняш ли си за него?

О, да, Уил.

Човекът, за чието убийство бях в затвора.

— Подготвях се за него — отвърнах аз. — Уил е съвсем сам, в отделна класификация.