Джеймс Патерсън
Криеница (34)

32.

Уил Шепърд трябваше да напусне, когато бе на върха на успеха, но някак си не успя да го направи. Беше доста известен и червив с пари, но ненавиждаше всичко това. А и тази нощ се бе издигнал в опасни висини. Върколака на Лондон, помисли си той. Внимавайте.

Кокаинът, който бе взел при започването на концерта, а после и другия, точно преди появата на Маджи Брадфорд, го накара да се почувства всемогъщ. И защо, по дяволите, да не е така? Та той бе звезда не само на футболното поле, но и между елита на обществото, събрал се на специалното представление в „Албърт Хол“.

Уил се огледа наоколо, засмян и махащ оживено. Пийт Таунзенд бе тук, и Стинг, и Мик Джагър, нова рокгрупа: Хазбийнс, заедно с Рупърт Мърдок и Маргарет Тачър — двама души, които в момента се стараеха да съсипят Англия.

Бяха дошли да послушат Маджи Брадфорд, която да успокои измъчените им души. Нейните балади правеха това с хората. Песните й бяха изключителни, истинско чудо — хубава мелодия, силни текстове и невероятно въздействащи. Никой друг певец не влагаше толкова различни емоции в една и съща песен. Всичките й песни сякаш имитираха забъркания и сложен съвременен живот — или поне така се струваше на Уил.

Тя се появи на сцената, посрещната от силни приветствени аплодисменти, но въпреки това изглеждаше толкова срамежлива. Билетите бяха продадени от месеци. Тя седна пред пианото… и просто започна да пее.

Уил не помнеше сцената на бала у лейди Тревелиън, така че сега я погледна непредубедено. Косата й бе дълга, гъста и руса. А лицето й бе искрено и красиво.

Но точно тази вечер сякаш светеше отвътре. Питаше се защо ли? Каква бе нейната тайна? Какво бе разбрала тази жена, което той не бе успял?

Гласът й не бе силен или особено драматичен, а стилът й бе естествен. Пееше с чистота, която пронизваше сърцето му като с меч, а всъщност той чувстваше болката, както и откровената красота на музиката й.

Тя пееше за тъгата от загубени надежди, за изгубената милост. На Уил му се струваше, че пее за него.

По лицето му се стичаха сълзи. Музиката го развълнува по начин, който не разбираше, но сякаш от сцената струеше ярка светлина, която го обгърна, а после го отнесе от концертната зала на място, където бяха само двамата. За какво, по дяволите, си мисля? — питаше се той. Идеше му сам да си се присмее. Чувстваше се като абсолютен глупак.

Но, боже, колко много обичаше да слуша гласа й, независимо от всичко. Би могъл да го слуша през целия си останал живот.

Изведнъж почувства странно, натрапчиво усещане, че Маджи Брадфорд би могла да го спаси от самия него.

— Забрави ли, че бях с теб там вътре? Забрави, нали, Уил? Копеле такова!

Уил погледна слабата тъмнокоса жена, която се държеше за ръката му, докато напускаха концертната зала. Беше я забравил и изобщо не се сещаше коя, по дяволите, е красивата жена зад тъмните очила. А, Върколака го прихваща отново!

Тя бе зашеметяваща, но коя ли беше? Манекенка? Актриса? Бъдеща актриса? Магазинерка? Къде, мътните го взели, я бе срещнал? Боже, каква каша — дори за него това бе нещо ново.

— Е, и за какво бе целият този рев? От кокаина ли? А можеш ли да играеш футбол в това състояние?

Ааа, въздъхна с облекчение Уил. Репортерка! Сега вече си спомни коя, по дяволите, бе тя. „Таймс“. Искаше да напише статия за него. А той искаше да я прекара. Съвсем честна размяна.

Като възстанови равновесието си, той веднага навлече една от най-чаровните си маски на принц. Знаеше, че може да измами когото си поиска. Дори и репортерка на „Таймс“.

— Не, не беше от наркотика, Синтия — каза той. Синтия Милър! Точно така се казваше. Толкова се гордееше със себе си. — Обичам песните й. Наистина ги обичам.

— Така каза и на идване насам. Колата ти е пълна с нейни записи.

— Музиката й е толкова истинска, идва направо от живота й — продължи Уил. — Ти самата харесваш ли я?

— Както вече ти казах на път за тук, аз наистина харесвам музиката й. И концертът ми достави удоволствие, но може би не толкова, колкото на теб.

Уил я докосна по страната много внимателно и целомъдрено.

— А сега какво ще правим? — попита той. Внимавай, Уил. Тя е репортерка.

Синтия Милър му се усмихна лукаво.

— Бих искала да чуя малко повече за Русокосата стрела — отвърна тя. Държеше се като повечето журналистки, невероятно цинична романтичка, която е загубила всякаква вяра.

— Бихте ли искали да я видите? — закачи я Уил. И допълни една блестяща усмивка.

Знаеше, че й се иска. Всички искаха, с изключение може би на една.

Маджи Брадфорд! Точно нея желаеше, от нея се нуждаеше — истински човек, който да го разбере и да се изправи срещу него.