Джеймс Патерсън
Криеница (44)

42.

Ето как се случи всичко. Третото убийство, за което сте чули толкова много ужасяващи слухове по телевизията и по вестниците. Това е признанието ми, което досега не е било отпечатвано никъде.

Патрик обичаше работата си, грандхотелите, които бе построил; сигурна бях, че обича Али, Джени и мен; че обича самото море, както и да плава с лодка по него. Единствената неприятна страница от живота му бяха борбите със сина му, Питър, за контрола над компанията и особено за хотел „Корнелия“. Между другото Питър даде ясно да се разбере, че ме презира. Двамата с Патрик решихме, че трябва да свикнем да живеем с нападките на Питър. Щом така трябва да бъде.

Никога няма да забравя онзи ден в началото на май. Беше първото ни излизане с лодката през пролетта — малко време насаме за двама ни.

До пет сутринта вече бяхме станали, бяхме се облекли и изпили по чаша горещ шоколад. Моята нова и чудесна помощничка — госпожа Лийч, се появи и ни пожела приятен почивен ден.

— Не се притеснявайте за нищо вкъщи, госпожо Брадфорд. — С госпожа Лийч нямаше нужда да се притеснявам. Тя бе довела двете си красиви деца заедно със себе си и вече се бе превърнала в част от семейството ни.

Двамата с Патрик отидохме с колата до пристанището Вашингтон на Лонг Айлънд. Имаме цял свободен ден заедно. Истинско удоволствие за душата!

В шест и половина вече се лутахме из огряното от слънцето пристанище на гордия „Викториън Бей Яхтклъб“. Въздухът бе хладен, но сутринта обещаваше да ни донесе удоволствие и отмора. Спрях Патрик на пътя, прегърнах го и го целунах. Не можах да устоя.

— Обичам те — прошепнах. — Колкото обикновено и елементарно да ти звучи.

— Трудно ти бе да го кажеш — усмихна се той, — но толкова по-голямо удоволствие ми достави да го чуя. И аз те обичам, Маджи.

Стигнахме до „Рибелиън“ след минута. Щели сме да плаваме на изток, обясни ми Патрик, „направо към слънцето, далеч от сушата“.

— Бурята от миналата седмица е разказала играта на тези лодки, включително и на нашата — констатира Патрик, докато я преглеждаше набързо. — Все още има вода в нея. Батериите за двигателя сигурно са отишли. Антената за радиостанцията е счупена. По дяволите! Напомни ми никога да не си купувам луксозен лайнер. Защото ще се превърне в още един „Титаник“.

„Рибелиън“ напусна яхтклуба към седем и петнайсет. Тръгнахме на весело и щастливо пътешествие. Колкото и да обичах да прекарвам почти всяка свободна секунда с Али, колкото и да ми липсваше вече, имах нужда от един почивен ден. Липсваше ми Патрик.

Беше утрин с бездънно синьо небе, което ме караше да се чувствам идеално. Виждах как и Патрик си отдъхва на щурвала. В далечината бавно се движеше петнайсетметров кеч^[1], вероятно тръгнал към Карибите.

До обяд лодката ни се плъзгаше през пенести малки вълнички, на километри далеч от трескавата лудост на Ню Йорк. Хотелът, Питър О’Мали, дори Джени и Али бяха забравени. Бяхме само двамата насред самотното море. Питах се дали днес не е денят, в който Патрик отново ще ме помоли да се омъжа за него.

Изведнъж от северозапад се появиха черни като катран облаци. Към нас бързо се носеше буря. За пет минути температурата падна поне с десет градуса.

— О, по дяволите! — възкликнах аз. — Запланувал си парад, а? Направо заслужаваш да те освиркам! Не мога да го понеса.

Патрик погледна любопитно облаците.

— Ще се обадя на бреговата охрана за проверка на времето. Може би ще успеем да се разминем с това.

Той тръгна към кабината, но се спря на половин крачка.

— Мътните го взели, не мога да се обадя! Радиостанцията не работи. Предполагам, това означава, че ще трябва да се връщаме. Хвани щурвала, Маджи. Дръж го здраво.

— Слушам, капитане!

Борех се с кормилото, докато Патрик привързваше главното платно. Но напорът върху щурвала все още бе прекалено силен. Патрик реши да сложи още по-малко платно, предназначено за бури. Като крайна мярка щеше да свали и него и щяхме да се върнем с двигателя до клуба.

И тогава бурята ни застигна! Около високата мачта се завихри студена мъгла, изсипа се дъжд, от който прогизнахме до кости. Вятърът ревеше страшно. Морската вода се изливаше върху палубата като потоп. Страховитата сила и мощ на природата се проявяваше навсякъде.

Ръката ми се хлъзна по кормилото и трябваше да се напъна, за да продължа да поддържам курса. Давах си бодър вид, но отвътре, свит като змия преди нападение, страхът започна да надига глава. Вече никак не бе забавно.

Патрик ругаеше високо, а после наистина запсува. Като се плъзгаше и пързаляше, той изтича до отпуснатия край на платното, което плющеше като мокър чаршаф.

Изведнъж сякаш се поколеба, когато стигна, и провлачи левия си крак. С такова впечатление останах, че кракът му се влачи.

Спря, сякаш бе забравил нещо, а после падна на колене, сякаш някой току-що го бе ударил по главата отзад.

— Патрик! — извиках силно.

Той се опита да стане. Видях го да вдига ръка към гърдите си. А после припадна.

— Патрик!

Изтичах през хлъзгавата палуба до него. Лицето му беше бяло като платно, а дишането му — накъсано. Лежеше на една страна и примижа от болка, когато го обърнах по гръб. Дъхът ми секна от ужас. Сякаш нещо силно ме преряза под лъжичката.

Намерих вълнени одеяла и парче зелен брезент. Завих Патрик доколкото мога. Хванах ръката му в своята. Не успявах да фокусирам погледа си.

— Беше отишла някъде далеч — прошепна той. — Моля те, не го прави отново. Нека да те погледам, Маджи.

Опитах се да държа тялото му неподвижно, докато вълните ни заливаха и мокреха.

— Тук съм. Но и ти не си отивай. Всичко ще бъде наред. Ти ще се оправиш.

Вярвах в това или поне една част от мен го вярваше, но свилият се в мен като змия страх разви спиралата си, така че трябваше да извърна очи настрани, за да не усети нищо. После отново погледнах към него.

Лицето на Патрик бе станало пепелявосиво. По челото и горната му устна избиха едри капки пот, въпреки че вятърът бе доста студен. О, моля те, Боже! О, моля те, продължавах трескаво да си мисля. Обичам го толкова много. Моля те, не прави това!

— В случай че не съм тук за последното повикване — промълви той, — искам да си щастлива. И да направиш щастлив и нашия син Али, което знам, че ще стане. И внимавай Джени да не се омъжи за ирландец. Обещай ми — прошепна с гласа, който обичах толкова много.

— Обещавам — отвърнах най-после, опитвайки се да удържа сълзите си.

— Обичам те, миличка — каза той. — Обичам те, Маджи! Ти си най-добрата.

Патрик ме погледна с онзи познат поглед изпод вежди, а после изведнъж очите му се промениха. Гледаше някак покрай мен.

Изведнъж дълбоко в гърдите му заклокочи непознат звук. И пусна ръката ми. Просто ме пусна. Естествено и без усложнения, също каквато бе и любовта ни. Изпищях, като погледнах в неподвижните очи на Патрик. О, Боже, моля те, не му позволявай да умре!

Прегърнах го силно и заплаках. Сложих глава на гърдите му, сега неподвижни и безмълвни.

О, моля те… моля те, не позволявай това да се случи. Който и да е отговорен за това дело, бъди милостив!

Патрик не ме чуваше. Вече го нямаше. Отишъл си бе внезапно, така както бе дошла бурята, вихреща се около нас.