Джеймс Патерсън
Криеница (5)

3.

Той бе подписал писмото с „Бари“. И ето ме, вече бях тук. Наблюдаваше ме, а аз се чувствах съвсем не на място, също като една от онези „подмазвачки“, които изобщо не му се нравеха. Определено не бях се наконтила кой знае колко — просто не беше в характера ми да се обличам заради някого. Бях с бяла плетена блуза, розова жилетка, дълга черна пола и ниски обувки.

Но поне бях тук. Опитвах се да направя нещо.

Толкова упорито се стремях да отблъсна отрицателните емоции… Хубавите неща обикновено не се случват на хора като мен. Просто не стават.

— Пееш ли песните си, или само ги съчиняваш? — попита той.

— Пея ги, ако може така да се каже. — Престани да се извиняваш, Маджи. Няма за какво да го правиш.

— Някога излизала ли си на сцена?

— Преди време участвах в група за вокален съпровод. Пеехме в някои клубове около Уест Пойнт в Нюбърг. Но на съпруга ми това не му допадаше.

— Не го е одобрявал, така ли?

— Мислеше, че по този начин се излагам на показ. Не можеше да понася мисълта, че и други мъже ме гледат.

Затова стрелях в него цели три пъти.

— Но би искала да опиташ сега? Да пееш пред публика? А дали ще можеш?

При самата мисъл за това сърцето ми лудо затуптя.

— Мисля, че ще мога. — Да отговоря така ми се струваше най-правилно.

— Добър отговор. — Той махна към красивия блестящ роял в дъното на стаята. — Но първата ти изява ще бъде в тесен кръг. Носиш ли някакви песни?

Аз взех куфарчето си.

— Нося много. Какво искате да изпълня? Балади? Блусове?

Той премигна.

— Не, Маджи. Нека да е само една песен. Това е прослушване, а не концерт.

Само една песен?, стреснах се аз. Загубих ума и дума.

Нямах представа коя песен да избера. Само една песен? Бях донесла почти двадесет и сега стоях разстроена и объркана, сякаш се бях разсъблякла чисто гола пред него.

Стегни се. Той не е лош човек. Просто не го показва. Пяла си тези песни поне хиляда пъти преди това.

— Хайде — обади се той, поглеждайки часовника си. — Моля те, Маджи.

Поех си дълбоко въздух и седнах пред пианото. Аз съм доста висока и прекрасно го съзнавах, така че предпочитах да съм седнала. Оттам виждах хаоса на уличното движение по Бродуей, но заглушен от разстоянието.

Бях вцепенена от страх.

Е, добре — казах си аз. — Вече си тук. Прослушва те Бари Кан. Стегни се и го срази. Можеш… да… го… направиш.

— Песента се казва „Лунната жена“. В нея се разказва за… за една жена, която почиства сгради през нощта в някакъв малък град. Как наблюдава луната през всеки прозорец, докато работи. За какво мечтае през цялата нощ в офисите, които чисти.

Погледнах към Бари Кан. Мили боже, аз бях в неговия офис. Бях Лунната жена. Той се бе отпуснал назад, сложил крака върху най-долното чекмедже на бюрото си, преплел пръсти и притворил очи. Не ми отвърна нищо.

Като мелодия „Лунната жена“ наподобяваше песента на Бари „Светлината на днешните времена“. Започнах да свиря и да пея с тих, несигурен глас, който изведнъж ми се стори скучен и съвсем обикновен. И както пеех, почувствах, че губя Бари. Не можех да му въздействам.

Свърших песента. Настъпи пълна тишина. Едва посмях да го погледна. Не беше променил позата си, нито бе помръднал. Най-накрая продума:

— Благодаря.

Аз зачаках. Но от устата на Бари Кан не излезе нито дума повече.

Сложих нотните си листове обратно в куфарчето.

— Да имате някакви критични забележки? — попитах аз, страхувайки се от отговора му, но все пак копнееща да чуя нещо повече от това: „Благодаря“.

Той сви рамене.

— Как мога да критикувам собствената си рожба? Та това е моята собствена музика — отвърна той, — не твоята. Моят глас, имитиран от твоя. Не представлява интерес за мен.

Усетих как цялата почервенявам като рак. Почувствах се толкова унижена, но и ядосана.

— Помислих, че ще ви зарадвам. Написах я във ваша чест. — Исках да избягам от тази стая, но се насилих да остана.

— Добре. Добре, зарадвах се. Но реших, че си дошла да ми изпееш твоите песни. Ако искам ехо, ще пея в тунела на метрото. Всичките ти песни ли са като моите?

Не, проклет да си! Те не приличат на песните на никой друг!

— Искате да кажете, дали имам нещо по-оригинално?

— Точно оригиналност търся. Тя е най-важното.

Започнах да прелиствам нотните си листове. Пръстите ми бяха вдървени и непохватни. В главата ми оглушително кънтяха камбани.

— Може ли да ви изпълня още една?

Той стана. Поклащаше отрицателно глава, опитвайки се да ми попречи да продължа.

— Наистина, Маджи, не мисля, че…

— Имам още една. По-точно, имам още много. Мои собствени, не ваши. — Бях се заклела, че няма да му позволя да ме обърка.

Той въздъхна и се предаде:

— Така и така си тук… но само една. Една песен, Маджи.

Измъкнах „Син синчец“. Тя приличаше малко на стара коледна песен. Може би не бе достатъчно оригинална. Прекалено скъпа ми беше. Прекалено много бях вложила в нея. Глупости! Шумът в главата ми заприлича на грохота на приближаващ се влак в тъмен тунел. Сякаш всеки момент щях да припадна.

Пъхнах „Синчеца“ обратно в куфарчето и избрах друга песен — „Изгубих милостта“. Да. Тази бе по-добра. Писала я бях наскоро, бяхме вече в Ню Йорк.

Една песен.

Чувствах как Бари Кан ме наблюдава и става все по-нетърпелив. Сякаш температурата в стаята се повиши. Не смеех да погледна към него. Виждах пред очите си само нотите на „Изгубих милостта“.

Песента бе за брака ни с Филип. Беше много лична. За първоначалния екстаз, за любовта, която изпитвах или мислех, че изпитвам към него. А после за растящия страх. За ужаса от първата загуба на милостта… и всичко след това.

Една песен.

Обърнах се към пианото, поех си дълбоко въздух и започнах да свиря.

В началото пеех много тихо, но после, когато песента ме грабна, започнах да пея все по-страстно, спомняйки си съвсем точно какво ме бе вдъхновило за написването й. Филип, Джени, аз, нашият дом близо до Уест Пойнт.

Докато пеех, усетих съвършено различна атмосфера в стаята, близост и разбиране, за които бях копняла в писмата си, тясна връзка между мен и мъжа, който седеше тихо в другия ъгъл.

Свърших и зачаках — сякаш цяла вечност — той да каже нещо. Най-накрая се обърнах. Очите му бяха затворени. Изглеждаше така, сякаш има силно главоболие. Бари Кан отвори очи.

— Не трябва да римуваш „време“ с „мен“ — промълви той. — Римата е неправилна и докато в кънтри песен би могла да минеш с нея, ако опитваш да пишеш нещо по-сериозно, такива пропуски дразнят ухото.

Разплаках се. Просто не можах да се удържа. Това бе последното нещо на света, което бих искала да направя в този момент. Направо се ненавиждах.

— Ей! — възкликна той, но аз вече бях пъхнала нотния лист в куфарчето си и се бях втурнала към вратата. Почти подтичвах. Но все пак не бягах! — Ей — повтори той. — Престани да плачеш. Задръж за момент.

Обърнах се към него:

— Съжалявам, че ви отнех толкова много от безценното ви време. Но ако можете да критикувате само някаква си неправилна рима, след като току-що излях душата си пред вас, то тогава просто няма начин да работим заедно. И не се безпокойте. Няма да ви притеснявам повече.

Профучах през вратата покрай смаяната Лин Нейдъм и стигнах до луксозния асансьор в стил деко, с който слязох до фоайето. Дяволите да го вземат! Дано мътните да отнесат Бари Кан!

Но бях достатъчно издръжлива, за да понеса и това — трябваше да бъда. Имах малко момиченце, за което трябваше да се грижа, без да споменавам и самата себе си. Точно затова бях писала до пет-шест музикални къщи, освен тази на Бари Кан, докато бях в болницата на Уест Пойнт. Утре щях да отида в някоя от останалите. А после в друга. А ако се налагаше, и в следваща.

Някой щеше да хареса музиката и песните ми. Те бяха прекалено хубави, прекалено истински, за да не впечатлят някого и да не го трогнат.

Ти губиш, Бари Кан, господин Голяма клечка. Господинът с безценното време!

Не знаеш какво губиш, като изпускаш Маджи Брадфорд!