Джеймс Патерсън
Криеница (110)

108.

Тази нощ в килията си стоях будна до два, а може би и до три часа. Лежах със затворени очи, опитвайки се напразно да възстановя различни спомени от живота си на свобода. Али. Джени. Концерти, които съм изнесла. Най-после изтощението победи възбудата ми и съм заспала.

Не сънувах нищо. Сякаш бях паднала в празно пространство. Продължавах да губя Божията милост. Падах в бездънната яма.

Събудих се стреснато.

Пред килията ми стоеше сива редица от полицейски служители, водени от самата директорка Сера.

Погледнах часовника си.

Шест и петнайсет сутринта.

Не разбирах, не можех да го проумея.

Премигах, разтърках очи, пак премигах.

Директорката Сера и останалите не изчезваха.

Защо бяха тук? Какво се бе случило?

Щяха да ме местят в друг затвор ли?

Всъщност дали бях будна и виждах наистина това, което мислех, че виждам?

Съмнявах се. Нямаше да е първият път, когато бърках сън и действителност тук.

Директорката Сера?

И всички други около нея?

— Не сте ли подранили малко? — попитах най-накрая тихо. Очите ми бавно се адаптираха към ярката светлина на коридора.

— Моля, облечете се, госпожо Брадфорд — каза Морийн Сера. — Обадиха ни се от съда. Нещо се е случило. И ви викат в канцеларията на съдията Сасмън веднага.