Джеймс Патерсън
Криеница (9)

7.

Историята започна рано и всъщност почти никога не се промени кой знае колко.

Уил е изключително интелигентно и много умно момче, но, изглежда, е непоправим, чаровен, безочлив и обигран лъжец! Така бе написал директорът на началното училище във Фулъм през пролетта на 1970 година.

Ако работи малко по-упорито, оценките му ще са много по-добри, но, изглежда, той се интересува само от спорт, където се изявява отлично, както и от това да се бие със съучениците си, в което е всепризнат шампион. Лично аз си задавам въпроса дали той изобщо има представа за елементарния начин на поведение в обществото и във връзка с това се питам дали прави някаква разлика между действителността и въображаемия свят.

Уил разбираше разликата, но вече бе избрал това, което предпочиташе повече.

През уикендите Уил често предприемаше самотни разходки из околността. Един ден, когато бе на единайсет, чу викове от стадиона, който се намираше на около миля от дома на лелите му. Заинтригуван, той отиде да провери какво става. Похарчи всичките си джобни пари за седмицата, за да плати билета и да влезе вътре.

Там пред очите му се разкри невероятна, смайваща гледка: двайсет и двама мъже, разделени на два отбора по екипи, но обединени от една и съща цел, играеха така наречения в Англия „футбол“, но играта бе позната на Уил като сокър^[1]. Само по телевизията бе виждал да се играе по този начин.

Той бе играл в училище, но чувстваше, че онова е било детска игра, просто група момчета, които ритат топката, както умеят.

Тук имаше симетрия, геометрия и координация на атаката, неотразима красота, присъща на морските вълни. Единият от играчите, овладял топката в краката си, се придвижва напред; друг бяга покрай него; трети се спуска по крилото, получава топката от втория, без да спира набега си, и се извръща към центъра на игрището, преследван от противников играч, който се хвърля в краката на нападателя и успява да избие топката към един от съотборниците си.

И тогава изведнъж всичко се обърна — както приливът приижда, а отливът се отдръпва. Защитниците станаха нападатели, нападателите — защитници, и всичко се обърка — също като на калейдоскопа, който баща му му бе дал, когато стана на пет годинки.

А колко шумно беше! Всеки път, когато играта се обърнеше, когато някой от отборите заплашеше вратата на противника, тълпата ревеше, сякаш тичаше заедно с футболистите, а когато се случеше да вкарат гол, ревът достигаше такава неистова височина, че Уил мислеше, че тъпанчетата му ще се спукат, а сърцето му ще се пръсне.

Същата нощ майка му дойде в съня му и докато той я гледаше с ужас, тя целуна мъртвите отворени очи на баща му и се присмя на Уил. Зъбите й бяха червени и кървави.

Ти знаеш какво направи, Уил.

Ти си виновен за всичко.

Една утрин, няколко дни по-късно, той намери едно загубено куче на улицата. Кучето бе мъжко, жълтеникавокафяво и сигурно бе избягало от нечий дом. Най-после си имаше любимец в тази гадна Англия.

— Ела, кученце. Ела с мен — каза му той и го потупа по гърба няколко пъти. — Хайде, Ласи.

Уил се скиташе из градския парк, а самотният пес го следваше като сянка. Уил не знаеше защо бе ядосан, но наистина се чувстваше вбесен. Всъщност това му се случваше доста често напоследък, по-точно, откакто напусна Калифорния. И откакто баща му се бе самоубил. Самоубийството на баща му наистина се отрази зле на Уил. Той все още се чувстваше отговорен, а което бе още по-лошо, беше се самоубедил, че точно по този начин ще свърши и той.

Уил седна край едно малко ручейче. Кучето все още вървеше с него. Новото му другарче.

Накрая Уил поклати глава към песа.

— Голяма грешка направи, като остана с мен — каза му той. — Лошият късмет ме следва навсякъде. Не се шегувам.

Кучето изскимтя и протегна лапичка към него.

Но Уил все повече и повече се ядосваше за разни неща. За баща си, за лелите си, за Палмър. Сякаш около гърдите му бе стегнат железен обръч. Нещо звънеше в главата му, а пред очите му падна червена пелена.

Уил бръкна в студеното плитко поточе и извади един камък, голям колкото юмрук. Без никакво предупреждение той замахна и удари кучето по главата. После стовари още един удар върху него, а то падна и изскимтя. Едно тъжно кафяво око погледна към него. Но той продължи да удря кучето, докато не умря.

Не знаеше защо го направи. Кучето му харесваше. Във всеки случай обаче Уил откри, че вече не се сърди на целия свят. Чувстваше се великолепно. По-точно, не изпитваше абсолютно никакви чувства.

Дори направи и малко откритие: едната му половина определено бе добра, но другата бе лоша.

Имаше двама души с името Уил, нали?