Лусинда Райли
Среднощна роза (9)

7

Невъзможно е да се опишат с думи разкошът и великолепието на Коронационния дурбар. С наближаването на равнината, върху която се издигаше Паркът на коронациите — вече същински град от шатри в покрайнините на Делхи, — започвах да имам чувството, че цяла Индия се е запътила насам.

С Джамира и по-младите принцеси седяхме в женската хауда на гърба на един от гигантските слонове в кервана на махарани и надничахме през пердетата, любопитни да зърнем какво се случва навън. Прашните пътища гъмжаха от всевъзможни видове превозни средства: колела, каруци, отрупани с вещи и теглени от волове с облени в пот тела, автомобили и слонове, всичките борещи се за място на пътя. И бедни, и богати се бяха отправили към Парка на коронациите.

Всеки от махараджите си имаше свой собствен лагер от шатри — същинско село с течаща вода и електричество. Като пристигнахме в нашия, онемях от изумление при вида на богато обзаведеното женско отделение.

— Има дори вана — провикнах се на Джамира, смаяна от съвременните чудеса, благодарение на които лагерът беше снабден с всичко необходимо да живеем тук до края на дните си, стига да искахме.

Джамира не беше толкова впечатлена. Дългото пътуване не й се беше отразило добре.

— Къде е кутията ми с принадлежности за пуджа? — крещеше по прислужничките, които разопаковаха безбройните пътнически сандъци, донесени от двореца за благородните дами. — Тези чаршафи са груби — намуси се, когато дебелите й пръстчета опипаха леглото. — Сменете ги!

Лошото й настроение обаче нямаше да помрачи моето. След като помогнах на прислужничките й да разопаковат багажа и се уверих, че Джамира най-сетне разпуска във ваната, излязох да разгледам околността. Светлините на съвършено поддържаните, великолепни градини край лагера озаряваха нощното небе. В далечината внезапно избухна заря с въртящи се като дервиши цветни искри — миризливият й пушек се примеси с аромата на тамян, с който беше пропит въздухът. Някъде отдалече се чуваше ревът на слонове и сладкият звук на ситари.

Душата ми се изпълваше с чиста, непомрачена радост. Всички знатни особи на Индия бяха струпани в границите на тези няколко квадратни километра. Сред хилядите хора в парка бяха най-почитаните, могъщи и далновидни личности в страната. И аз, Анахита Чаван, бях част от всичко това.

Вдигнах поглед към небесата и заговорих на баща ми.

— Тук съм, татко, тук съм — казах му радостно.

Беше повече от ясно, че близкото съжителство на толкова велики особи щеше да ги подтикне към известно съревнование. Всеки махараджа се стремеше неговият лагер да е най-пищно обзаведен, кортежът му да е най-многоброен, керванът му от слонове да е най-внушителен. Тържествата и официалните вечери, които всеки от тях даваше, ставаха все по-разточителни. С рубините, диамантите, смарагдите и перлите, украсяващи одеждите на великите принцове и съпругите им, несъмнено можеше да се купи целият свят, мислех си аз, докато подготвях роклята на Джамира за първия банкет, който родителите й щяха да организират в лагера ни. Всички бяха обзети от бурно вълнение.

— Тази вечер ще ни гостуват осемнайсет принцове и техните съпруги! — възкликна Джамира, докато се мъчеше да прокара една златна гривна през пухкавите си пръсти. — Мааджи ми каза, че щял да присъства и бащата на принца, за когото съм сгодена. Трябва да изглеждам възможно най-добре.

— Разбира се — съгласих се аз.

Накрая четирите съпруги на махараджата и придворните им дами отидоха да заемат местата си зад дупчестия параван на женското отделение, откъдето щяха да наблюдават съпрузите си и гостите от мъжки пол на големия прием преди официалния банкет. Останалите момичета най-сетне си отдъхнахме, задето бяхме изпратили господарките си в добро настроение и започнахме подготовката за предстоящото пристигане в зенаната ни на жените и децата, които щяха да вечерят с нас, отделно от мъжете.

По-късно същата вечер приемната на женското ни отделение вече гъмжеше от гостенките и техните отрочета. Наблюдавах с удивление как съпругите на гостуващите ни махараджи биваха приветствани от нашите махарани. В очите на едно единайсетгодишно дете всички тези жени бяха като героини от вълшебните приказки; деликатно нарисуваните им с къна кожи лъщяха от ароматни масла, около шиите им блестяха перли с размерите на яйца, върху главите им — украшения от рубини и смарагди, а носовете им бяха окичени със скъпоценни диаманти. Децата не им отстъпваха по великолепие — момченца и момиченца на не повече от три години носеха гривни от чисто злато и скъпоценни камъни около глезените си и изящни, майсторски изработени огърлици около вратовете си.

Спомням си, че тази гледка колкото ме впечатли, толкова и ме смути. Изумяваше ме фактът, че всичкото това богатство беше струпано в една-единствена стая, приемано за даденост от всички в нея, при положение че в страната ни царяха толкова нищета и глад.

Въпреки това зрелището беше завладяващо.

А и именно по време на това събитие щяха да се сбъднат предсказанията на астролога. Може би никой никога не предвкусва съдбовните, ключови моменти в живота си. И при мен се случи без всякакъв шум.

Седях си тихо в ъгъла на приемната част на женското ни отделение, наблюдавайки великолепието край себе си. Вече се бях поотегчила, а и ми беше топло, затова станах и се прокраднах тихомълком към един отвор в шатрата, за да подишам малко въздух. Отметнах покривалото и надникнах навън, усещайки лекия ветрец по лицето си. Помня, че гледах към безбройните звезди по небосклона, когато чух нечий глас до себе си.

— Скучно ли ти е?

Обърнах се и видях младо момиче да стои до мен. Нанизът перли, увит няколко пъти около шията й, и малкото лъскаво украшение върху гъстата й вълниста коса ми подсказа, че е дете на заможно семейство.

— Не, разбира се, че не — побързах да отрека аз.

— Напротив! Усещам го, защото и на мен самата ми е скучно.

Вдигнах свенливо очи към нейните. Погледите ни се сключиха за няколко секунди, като че ли всяка проучваше вътрешния свят на другата.

— Искаш ли да се поразходим наоколо? — предложи момичето.

— Не можем! — отвърнах ужасено аз.

— Защо не? Тук има толкова много жени, че никой няма да усети отсъствието ни. — Изумителните й воднисто кафяви очи, осеяни с кехлибарени точки, като че ли ме предизвикваха.

Вдишах дълбоко, съзнавайки колко щях да съжалявам, ако някой разбереше, че ме няма. Накрая обаче преборих здравия си разум и кимнах утвърдително.

— Трябва да вървим по тъмното, иначе може да ни видят — прошепна тя. — Хайде. — После хвана ръката ми.

Още си спомням как дългите й, слаби пръсти се пресегнаха към моите. Погледнах в очите й и видях палавата искрица в тях. Пръстите ми стиснаха нейните и дланите ни се слепиха.

Като излязохме навън, новата ми приятелка посочи към отсрещния край на лагера.

— Виждаш ли? Там вечерят махараджите.

Теренът покрай главната шатра на дурбар беше озарен от поне хиляда свещи в стъклени поставки, чиято светлина обгръщаше околните дървета и растения от екзотичната градина.

Усетих как пръстите й ме теглят към нея, докато меката трева гъделичкаше босите ми стъпала. Явно познаваше района, защото съвсем скоро се озовахме до огромната шатра, след което ме дръпна към единия й край, в сенките, където никой не можеше да ни види. После коленичи на земята, вдигна тежкото платнище и надникна през малката пролука.

— Моля те, внимавай, някой ще ни види — предупредих я аз.

— Никой няма да гледа към земята — изкиска се момичето, повдигайки платнището още по-нависоко. — Ела да ти покажа баща ми. Според мен той е най-красивият от всички махараджи.

Момичето ми направи място да коленича до нея и аз вдигнах грубия плат с пръсти, за да надникна през дупката.

Вътре се виждаха множество големи, окичени с бижута мъжки крака и нищо друго. Но все пак не исках да разочаровам новата си приятелка.

— Да! — казах аз. — Гледката наистина е впечатляваща.

— Ако погледнеш наляво, ще видиш баща ми.

— Да, да — отвърнах аз, оглеждайки редицата от глезени. — Виждам го.

— Мен ако питаш, е много по-хубав от твоя баща! — Очите й просветнаха дяволито.

В този момент осъзнах, че момичето ме смяташе за принцеса, чийто баща беше махараджата на Джайпур. Аз поклатих тъжно глава.

— Баща ми е мъртъв, няма го тук.

Отново почувствах топлата й смугла ръка върху своята.

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Как се казваш? — попита ме тя.

— Анахита, но всички ми викат Ани.

— А аз съм Индира, но роднините ми викат Инди — усмихна се тя. После легна по корем на земята и опря глава на ръцете си. — Е, коя си тогава? — попита тя. Лъскавите й очи на любопитна тигрица ме изучаваха внимателно. — Много по-красива си от останалите джайпурски принцеси.

— О, не, аз не съм принцеса — поправих я аз. — Майка ми е втора братовчедка на джайпурската махарани. Баща ми почина преди две години, затова живеем в зенаната на Лунния дворец.

— За моя жалост — тя вдигна вежди, — аз съм принцеса. Най-малката дъщеря на махараджата на Куч Бехар.

— Не ти ли харесва да си принцеса? — поинтересувах се аз.

— Не, никак даже. — С едно внезапно, грациозно движение Индира се обърна по гръб, пъхна ръце под главата си и впери поглед в звездите. — Бих предпочела да бъда укротителка на тигри в цирка.

Аз се изхихиках.

— Не се смей — смъмри ме тя, — говоря сериозно. Мама твърди, че хич не ставам за принцеса. Вечно се цапам и се забърквам в бели. Обмисля да ме прати в някое английско училище, където да ме научат на обноски. Аз обаче я уверих, че ако го стори, ще избягам.

— Но защо? Аз например бих се радвала да видя Англия. Никога не съм пътувала по света — казах горестно.

— Голяма си щастливка. Ние все пътуваме. Мама е много общителна и ни влачи със себе си по дебютантски балове тук и в Европа. На мен ми се иска да си стоя в приказния ни дворец и да се грижа за животните ни. Ако не мога да съм укротителка на тигри, бих искала да стана махут^[1] и да живея сред слоновете. Както и да е, Англия едва ли би ти харесала. Там е много сиво, студено и мъгливо и всичките ми роднини винаги се прибират настинали, особено татко. — Индира въздъхна. — Много се тревожа за него. Говориш ли английски? — попита ме тя.

Започна да ми се изяснява, че умът й прескачаше като пеперуда от тема на тема.

— Да, говоря.

Индира незабавно се изправи на колене и протегна ръка към мен.

— Здравейте! — каза тя в съвършена пародия на насечения британски акцент. — Безкрайно приятно ми е да се запознаем.

Протегнах ръка към нея и дланите ни отново се слепиха.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърнах аз и двете се спогледахме, все още клатейки ръце. В следващия миг се проснахме на земята и се загърчихме от смях. Като се поуспокоихме, осъзнах, че е време да се връщаме в зенаната, преди някой да е установил, че ни няма. Изправих се.

— Къде тръгна? — попита тя.

— Към нашата шатра. И двете ще си навлечем неприятности, ако разберат, че сме се измъкнали.

— О — отвърна безгрижно Индира. — Свикнала съм с неприятностите. Всъщност май очакват да си навлека някоя.

Дойде ми наум да кажа, че тъй като аз самата не бях принцеса, а си осигурявах покрив над главата, работейки за такава, едва ли щеше да ми се размине.

— Само още пет минутки, става ли? — примоли ми се тя. — Толкова е горещо и скучно в оная шатра. Е — продължи тя, — за кого ще те омъжат?

— Още не е ясно — отвърнах стоически аз.

— Казах ти, голяма щастливка си. Аз срещнах бъдещия си съпруг преди няколко дни и се оказва, че е стар и грозен.

— Ще се омъжиш ли за него, щом е стар и грозен?

— За нищо на света! Искам да си намеря красив принц, който да ме обича и да ми позволява да гледам тигри — отвърна с широка усмивка тя.

— Аз също искам да намеря своя принц — съгласих се тихо.

И така, седяхме си двечките, вперили погледи в звездите, бленувайки за красиви принцове. Някои разправят, че искали да виждат в бъдещето. Но като се сетя за онзи момент на чистосърдечна детинска невинност, в който двете с Индира лежахме на тревата с целите ни животи пред нас, се радвам, че не можехме да виждаме в бъдещето.