Лусинда Райли
Среднощна роза (29)

27

— Желаеш ли бренди? Аз определено имам нужда — предложи Антъни на Ари, след като госпожа Треватън бе дошла да отсервира чиниите от десерта, нарушавайки мълчанието помежду им.

— Благодаря — отвърна Ари. Антъни взе гарафата от подноса върху близкия бюфет, сипа бренди в две чаши и му подаде едната.

— За твое здраве — вдигна тост домакинът.

— И за твое. Искрено се извинявам, ако историята те е разстроила.

— Признавам си, че спрях да чета, след като научих за бременността на Анахита. Просто не знам доколко мога да вярвам в изповедта на прабаба ти — каза Антъни.

— Сигурен съм, че е била напълно откровена. Любовта е странно нещо, бих казал — отвърна умислено Ари.

— Единственото, което ми звучи съвършено вярно, е описанието й на Мод, моята прабаба. Беше страховита. И двамата с майка ми живеехме в боязън от нея до деня, в който почина.

— Мога да ти кажа само, че Мод определено е имала своята роля в последвалата трагедия — въздъхна Ари.

— Е, въпреки това няма нито едно доказателство, което да потвърди връзката на прабаба ти с моя дядо и живота й в Естбъри Хол.

— Ако Анахита наистина е родила дете от Доналд, не би било учудващо предвид скандала, който би избухнал, всяка следа от нея и сина й да е била заличена.

Ари видя как събеседникът му потрепери.

— Но нали детето е починало — ти ми каза, че прабаба ти е получила смъртния му акт от Индира, приятелката си?

— Да, и досега не съм намерил доказателство, че е бил жив — призна Ари. — В този смисъл почти със сигурност съм дошъл на лов за зелен хайвер. Въпреки това се радвам, че дойдох; приятно ми беше да опозная мястото, изиграло толкова важна роля в живота й.

— Ще ми се да можех да ти помогна в разследването, но уви — заяви с равен тон Антъни. — Сигурно ти е хрумнало, че голяма част от историята на прабаба ти може да е измислица. Все пак е написана трийсет години по-късно, а както всички знаем, паметта ни предава с времето.

— Съгласен съм, че е възможно да има някои преувеличени факти. Но остана само още едно нещо, което ми се иска да проуча. По-натам в разказа си Анахита споменава една колиба, където е живяла истински щастливо година-две.

— Коя точно? На територията на имението има много колиби — каза Антъни.

— Онази сред пустошта, в долчинката до поточето. С Ребека минахме покрай нея, докато яздихме. Сигурен съм, че за нея е говорила Анахита.

— Божичко! Та това е абсолютна съборетина, вътре не е останало нищо. Тъкмо се канех да поръчам срутването й.

— Влизал си вътре? — попита Ари.

— Да — отвърна лаконично Антъни.

— Е, при все това, ако е възможно, ми се иска да се възползвам от поканата ти да взема някой кон от конюшнята за една последна обиколка на Дартмор, стига още да важи — добави той.

— Разбира се — съгласи се Антъни, пресушавайки чашата си. — Е, кога възнамеряваш да се върнеш в Индия?

— Зависи. Вдругиден ще ме изгонят от хотелчето, в което съм отседнал. Сега е туристическият сезон и собственичката ме предупреди, че едно семейство има двуседмична резервация, така че трябва да си намеря друго място.

— Е — Антъни стана рязко, — ела да се сбогуваме, преди да заминеш.

— Задължително! Благодаря.

Схващайки намека, че вечерта беше приключила и е време да си върви, Ари също стана. Антъни отиде до вратата, после се обърна, сякаш нещо му беше хрумнало внезапно.

— Ако решиш да изведеш някой от конете ми утре, ще те помоля да ми обещаеш, че няма да влизаш в колибата край реката. Отредена е за събаряне и не поемам отговорност, ако те сполети някоя беда. Разбираш ли?

— Да. — Ари излезе от гостната с Антъни и тръгна към вестибюла. — Благодаря ти за вечерята.

— Входната врата е отключена; прости ми, че няма да те изпратя. — Антъни кимна с глава и се отправи към стълбището. — Съжалявам, че пътешествията ти до Естбъри Хол се оказаха безплодни. Лека нощ.

— Лека нощ.

Ари прекоси вестибюла и излезе в спокойната, звездна нощ. Докато вървеше към колата си във вътрешния двор, предъвкваше разговора си с Антъни. Не го познаваше достатъчно добре, че да прецени дали просто не живееше в заблуда за миналото на семейството си и впоследствие го защитаваше толкова ревностно, че не можеше да понесе истината. Или пък знаеше много повече, отколкото твърдеше.

 

 

Като се върна в стаята си след дълга вана, Ребека установи, че минава десет часът, а Джак още не се е върнал от вечерята си с Джеймс. Ако я беше предупредил, че ще закъснее, можеше да вечеря с Антъни и Ари. Тя сподави гнева си и опита да се съсредоточи върху сценария.

В единайсет и половина на вратата й се почука плахо.

— Влез — провикна се Ребека.

Главата на госпожа Треватън се подаде в стаята й.

— Прощавай, че те безпокоя, госпожице Ребека, но приятелят ти ще се върне ли тази вечер, или не?

— Много съжалявам, госпожо Треватън, но Джак отиде до Ашбъртън с Джеймс Уо. Защо не си легнеш, а аз ще го дочакам?

— Не е необходимо, скъпа, но ако има намерение да пребивава тук известно време, ще е добре в бъдеще да ме уведомява кога очаква да се прибере вечер.

— Разбира се. Очаквах отдавна да се е прибрал.

— Както и да е. Приятни сънища, скъпа, и до утре.

Госпожа Треватън затвори вратата, а Ребека реши, че ако Джак възнамерява да стои до късно всяка вечер, ще е най-добре да се преместят в хотел. Да, медиите щяха да избухнат с новината, че двамата бяха заедно в Англия, и по всяка вероятност папараците щяха да си устроят лагер пред хотела, но Ребека не искаше да злоупотребява с гостоприемството на Антъни и госпожа Треватън.

През изминалия ден беше почувствала известен оптимизъм относно връзката им. Радваше се да го види, а и сексът й беше напомнил за пламенните им чувства един към друг. Може би наистина беше подценила неговите. Самият факт, че беше дошъл чак до Англия, за да я намери, беше отявлено свидетелство, че я обичаше.

В полунощ Ребека се отказа да го чака и изгаси нощната лампа. И тази сутрин я искаха рано на снимачната площадка.

В малките часове на нощта я събуди тропане в стаята. Тя светна лампата и видя Джак да лежи на пода, очевидно препънал се в масичката за кафе.

— Извинявай — изкикоти се той. — Опитвах се да бъда тих и да не те събудя.

Ребека се вгледа в него от леглото и сърцето й моментално се сви. Очевидно беше много пиян.

— Добре сте си прекарали, доколкото виждам?

— Джеймс определено знае как да се забавлява. Оставих го с някаква жена, която отиваше да му прави компания в хотелската стая. Така… — Той опита да се изправи, неуспешно първия път, но поне втория успя. Добра се до леглото и се тръсна отгоре по корем, без дори да се съблече, после вдигна поглед към нея. — Знаеш ли колко си красива? — каза заваляно.

Ребека забеляза издайнически разширените му зеници.

— Джак, смъркал си кокаин, нали?

— Съвсем малко. А сега ела при мен. — Той се пресегна към нея, но тя му се изплъзна ловко.

— Моля те, Джак, имам нужда от сън. Трябва да съм на снимачната площадка след — тя погледна часовника — четири часа.

— Хайде, миличка, ще съм бърз, обещавам — каза той и бръкна под тениската й.

— Не, моля те! — Ребека се измъкна от хватката му и се пресегна да изгаси лампата.

— Разваляш всичко. Просто исках да правя любов с момичето ми. Просто исках да правя любов с момичето ми. Просто…

Ребека почака, знаейки от опит, че ще заспи до две минути. И наистина скоро чу познатото хъркане.

В очите й запариха сълзи, но тя ги затвори и се помъчи да поспи.

 

 

Рано следващата сутрин Ари отиде с колата си до конюшнята на Естбъри. Деби му оседла кафявия жребец и двамата препуснаха към хълмовете. Утрото беше превъзходно за езда. Двайсет минути по-късно стигнаха до колибата край рекичката и Ари слезе от коня, запътвайки се към високата дървена ограда с порта срещу едната страна на сградата. Изглеждаше в сравнително по-добро състояние от всичко останало и му хрумна, че може би зад нея се криеше задната врата на колибата. Подръпна черния пръстен в средата й, но тя не поддаде; в следващия момент видя ключалката под него. Затова направи няколко безплодни опита да я прескочи, но се оказа твърде висока.

Накрая заведе коня до оградата, яхна го и вкопчи ръце във върха й. Набра се, преметна краката си от другата й страна и скочи на земята. Приземи се здраво на крака, огледа се наоколо и установи, че стои в двор, съдържащ няколко малки външни постройки. Обиколи ги набързо, но всичките бяха празни, с изключение на едната, в чийто ъгъл намери стара двуколка за впрегатен кон.

Затова се насочи към задния вход на колибата и пробва дръжката. Остана смаян, когато тя се завъртя с лекота, отваряйки вратата. Той прекрачи колебливо прага и се озова в кухнята.

Съдейки по непробиваемата мрежа от бръшлян, покриваща колибата, и по думите на Антъни от предишната вечер, Ари бе очаквал вътрешността й да е мръсна и потънала в паяжини. Но бе грешал. Прокара пръст по дървената маса в центъра на кухнята; по повърхността й се беше натрупал слой прах, но не и мръсотията, присъща на занемарена от цели деветдесет години къща. Тръгна на обиколка из помещението и откри, че чашите бяха грижливо закачени на малки кукички, по вехтата черна кухненска печка не се виждаше ръжда, а чиниите в бюфета бяха пукнати тук-там, но чисти. Като погледна надолу, установи, че обувките му не оставяха следи по плочките, както се очакваше за под, събирал праха дълги години.

В следващия момент забеляза съвременен електрически чайник върху кухненския плот до готварската печка. Издърпа си един стол от масата и се тръсна в него. Съвсем очевидно това място не беше изоставена съборетина, представляваща такава опасност, че да се налага срутването й, както му беше обяснил Антъни.

Ставайки, внезапно осъзнал, че в някоя от другите стаи на колибата можеше да се подвизава човек, Ари тръгна тихо към кухненската врата и я отвори. Като излезе на коридора, се ослуша, но не чу нищо. Вратата вляво водеше към малка всекидневна. Вътре беше тъмно заради плетеницата от бръшлян по прозорците и на очите му им беше нужно време, за да се приспособят към мрачината. В камината се виждаше съвсем малко черен прах, наскоро поръсил се от комина. Столът пред нея беше овехтял, но чист.

Рафтовете за книги бяха отрупани със стари издания на някои от английските литературни класики. Любимите на Анахита.

Ари тръгна нагоре по тясното стълбище и спря за малко на площадката, преди да побутне плахо една от двете врати. Влезе в спретната спалня с избелели пердета на цветя и протрита шарена кувертюра, метната върху месинговата рамка на леглото. Възглавниците бяха грижливо облечени в калъфки, а чаршафите и одеялото като че ли бяха подготвени за сън. Върху тоалетната масичка бяха подредени всевъзможни женски помади и голямо шише парфюм.

Ари се почеса смутено по главата. Всичко пред очите му говореше, че колибата имаше настоящ обитател.

Но кой?

Това беше съвършеното скривалище, мислеше си Ари, напускайки спалнята, за да надникне в стаята от другата страна на стълбищната площадка. Външният вид на колибата я караше да изглежда напълно необитаема.

Като отвори вратата на следващата стая, го връхлетя нов прилив на емоции. Ръждясала желязна кушетка заемаше по-голямата част от малкото помещение, а върху дюшека й още седеше проядено от молци бебешко одеялце. Чифт тъжни очи надничаха изпод него и Ари взе вехтото плюшено мече, притискайки го към гърдите си като дете.

— Боже — прошепна той. Вече знаеше, че историята на прабаба му е била вярна.