Лусинда Райли
Среднощна роза (37)

35

Ребека се събуди седнала в леглото с дневника на Доналд в ръка. Нямаше представа кога е заспала, но сънищата й отново бяха неспокойни и изпълнени със странна, пронизителна песен. Прелиствайки страниците, Ребека установи, че дневникът приключваше внезапно след септември, което я разочарова, защото искаше да узнае още, особено за Вайълет. Погледна часовника си и видя, че минава девет сутринта.

Стана от леглото и влезе в банята, където изми ръцете си, гледайки лицето си в огледалото. Думите, с които Доналд описваше Вайълет, несъмнено можеха да се използват и за нея самата.

Ребека потрепери внезапно. Но, за жалост, от дневника се разбираше, че Доналд не беше обичал Вайълет, а красива, екзотична индийка, дошла от друг свят. Ребека се разходи из красивия апартамент, докосвайки притежанията на Вайълет, вдъхвайки вече познатия аромат на парфюма й, неспособна да се отърси от странното чувство на нереалност, което я обземаше все повече и повече.

Това беше леглото на Вайълет, онова, което някога бе споделяла с Доналд. Носеше дрехите й всеки ден, пресъздавайки на лента света, в който тя бе живяла…

— Божичко. — Ребека се отпусна в един от столовете във всекидневната, питайки се каква ли странна приумица на съдбата я беше довела точно тук, в Естбъри Хол. Беше невъзможно да пренебрегне сходствата помежду им.

— Бекс, тук ли си?

Познат глас проникна в унеса й.

— Да — обади се тя и след няколко секунди Джак влетя през вратата, последван от госпожа Треватън, чието лице направо гореше.

— Здравей, миличка — каза той, тръгвайки към нея.

— Съжалявам, Ребека, знам, че ти трябва почивка и опитах да обясня на господин Хейуърд, че не бива да те безпокои.

— Благодаря, госпожо Треватън — отвърна спокойно Ребека, — но не се тревожи. Днес се чувствам по-добре.

— Разбирам. Просто изпълнявах желанията ти — каза тя, обърна се и затвори вратата след себе си.

— Благодаря. — Джак се стовари в един стол и въздъхна драматично. — За каква се има тази жена, по дяволите? За майка ти? От къде на къде ще ми пречи да видя годеницата си? А сега, ела да ме прегърнеш.

Ребека не помръдна от мястото си. Вместо това впери студен поглед в кървясалите му очи и мазна, несресана коса. Очевидно беше излизал на поредния гуляй с Джеймс.

— Добре ли си прекара снощи?

— Да, много забавно беше.

— Радвам се за теб.

Джак я изгледа колебливо, мъчейки се да разтълкува какво се криеше зад думите й. Когато най-сетне отчете сарказма й, се впусна в атака.

— Престани да се отнасяш с мен като с дете, Бекс! Това ти е проблемът на теб — каза той, размахвайки пръст срещу нея. — Госпожица Съвършена, която не пие, не пуши и не прави нищо забавно. Която се мисли за много повече от всички нас, простосмъртните, които си го позволяваме.

— Нямах това предвид, Джак — отвърна уморено тя. — Виж какво. Трябва да си поговорим сериозно.

— О, боже, пак се почва! Поредното конско, защото съм бил лошо момче. Е, да чуем тогава, мамче, и да не забравиш да ме нашляпаш по дупето — каза хапливо той.

— Имаш проблем и трябва да се справиш с него, Джак — каза тихо Ребека. — Казвам го само защото ме е грижа за теб и се боя, че ако не спреш, нещата ще се влошат още повече.

— И какъв е този проблем?

— Не се шегувай с мен, Джак. И двамата знаем, че пиеш без мярка още откакто те познавам и смъркаш кокаин през цялото време. Ти си зависим, Джак. И докато не направиш нещо по въпроса — Ребека свика смелостта си за следващите думи, — не мога да имам връзка с теб.

Джак отметна глава назад и се разсмя.

— О, Бекс, ще ме съсипеш! Още откакто замина за Англия, знаех, че нещо не е наред. Че може би си спряла да ме обичаш или си срещнала друг. А ти се опитваш да минеш с такъв стар номер: обвиняваш мен и използваш някакъв си проблем, който дори не съществува, като оправдание да скъсаме. О, да — Джак кимна с престорено проникновение, — напълно те разбирам.

— Джак, кълна се, че единственият проблем, който имам с теб, са пиенето и наркотиците. Когато си трезвен, си прекрасен и те обичам. Но когато не си, което се случва все по-често и по-често, просто не мога да те търпя. Затова ти предлагам да се върнеш в Ел Ей и да направиш нещо по въпроса. Ако решиш да постъпиш така, ще съм до теб през цялото време. Ако ли не… — Думите й увиснаха във въздуха.

— Значи ми поставяш ултиматум? — Джак се изправи пред нея със скръстени на гърдите ръце. — Или да разреша несъществуващия си проблем, или с връзката ни е приключено. Правилно ли разбирам?

— Не, много добре знаеш, че нямам това предвид. Но кой друг би ти казал истината? — продължи с умилителен тон тя. — Не разбираш ли, че положението ни е толкова тежко за мен, колкото и за теб? Не искам да се разделяме, Джак. Обикнах те още от момента, в който те видях. Единствената причина да не приема предложението ти за брак е, че не мога да живея така.

— Значи — Джак закрачи напред-назад из стаята, — искаш от мен да започна рехабилитация, само и само за да докажа любовта си към теб?

— О, Джак, с каквито и думи да представиш нещата, не мога да продължавам така. Болна съм, снимам филм и каквото и да се случи занапред, искам да потърсиш помощ. Може би като се върна у дома, ще поговорим и ще видим в какво състояние си.

— Божичко, Бекс! Ще престанеш ли да ми говориш толкова снизходително? — Джак се тръсна тежко в стола. — В интерес на истината, има голям шанс да започна снимки по филма на онзи тип, с когото се срещнахме наскоро. А и агентът ми се обади да ми съобщи, че току-що е получил няколко страхотни сценария. Така че вероятно няма да успея да включа рехабилитацията в графика си, дори за да угодя на теб.

— Радвам се, че са ти изникнали такива възможности, Джак — отвърна изтощено тя.

— Да, излиза, че приятелят ти не е толкова пропаднал, колкото ти му натякваш, че е. И ако съм прекалявал с алкохола, то е било от скука, не от друго. Е — Джак впери поглед в нея, — сериозно ли говориш? Наистина ли искаш да скъсаме?

— Не, не искам, но имам чувството, че не ми се предлага друг избор.

— Добре! — Джак плесна бедрото си с длан и стана. — Край с оправданията. Щом това искаш, това ще получиш.

— Съжалявам, Джак, наистина. — Очите на Ребека се изпълниха със сълзи.

— Несъмнено — озъби й се той. — Но мисля, че е редно да се запиташ има ли нужда да се държиш така с мен само защото обичам да се забавлявам. Не съм нафирканата ти майка, Бекс, и не заслужавам да се отнасяш с мен като с нея. Ако си въобразяваш, че така ще ме смачкаш, само гледай. А и май ще ти е по-добре със свещеник, отколкото с темпераментен мъж като мен. Но това вече не е мой проблем. Затова ти казвам довиждане и всичко хубаво.

Ребека се почувства като зашлевена през лицето от жестоките му думи. Остана безмълвна на мястото си, неспособна да му отвърне.

— А, и още нещо — добави Джак, — тъй като аз съм изоставеният, изпратен вкъщи палавник, май е най-справедливо аз да съобщя новината на медиите. Ще помоля агента ми да разпространи кратко известие. Става ли?

— Да, представи го както желаеш.

— Така и ще направя. И дано не съжаляваш за стореното днес. Сбогом, Бекс.

Вратата се затръшна след него. Ребека затвори очи и отпусна лице върху хладната копринена тапицерия на креслото, потресена от безмилостните думи на Джак по адрес на майка й. Да, готова беше да си признае, че навярно имаше право. Преживяванията й от детството я бяха направили свръхчувствителна към всички форми на злоупотреба с опиати.

Но това по никакъв начин не оправдаваше поведението на Джак.

Като осъзна какво е направила току-що и че този път няма връщане назад, в очите й отново запариха сълзи. Джак беше свикнал жените да припадат по него. Едва ли някога беше зарязван и несъмнено щеше да й намери заместничка за отрицателно време. Когато видеше снимковите доказателства за това по вестниците, щеше страшно да я заболи. Но просто трябваше да се примири с факта, че онзи Джак, в когото се беше влюбила, вече го нямаше.

— Добре ли си, скъпа?

Ребека вдигна поглед и видя госпожа Треватън до вратата. После сви безмълвно рамене.

— Не ми влиза в работата, но смятам, че постъпваш правилно — каза загрижено госпожа Треватън. — Както обичаше да казва майка ми, има още много риби в морето, особено за красавица като теб.

— Благодаря ти за милите думи — пророни дрезгаво Ребека. — Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш, като напусне къщата?

— Разбира се, съкровище. — Тя й се усмихна състрадателно и излезе от стаята.

Половин час по-късно госпожа Треватън пристигна с чай и препечени филийки и новината, че Джак си е тръгнал.

— Как се чувстваш?

— Малко поразтърсена. Дано наистина съм постъпила правилно.

— Ако е някакво успокоение, едно време и аз бях омъжена за човек като Джак. Издържахме година, преди да го напусна. Не твърдя, че твоят Джак е насилник като някогашния ми съпруг, но когато не пускат шишето ден след ден, не се знае какво може да им хрумне.

— Така е. Ти обичаше ли съпруга си?

— Разбира се. — Тя въздъхна тъжно. — Поне в началото. Към края вече не можех да го понасям. Повярвай ми, Ребека, колкото и да ти е тежко сега, няма да съжаляваш за постъпката си в бъдеще.

— Благодаря, госпожо Треватън — каза Ребека.

— И така, доста хора изявиха желание да те посетят, но аз им казах, че в момента си почиваш. Нали така, гълъбче?

— Да, ще им обърна внимание по-късно.

— Боли ли те главата?

— Днес съм по-добре, благодаря.

— Е, все още си бледа, но това не ме изненадва — продължи с майчински тон икономката. — Ще се върна по-късно и тогава ще ми кажеш дали си в настроение за посетители.

Напълно изтощена, Ребека спа няколко часа и се събуди по-отпочинала. Изми се, облече се и тъй като се чувстваше малко виновна, задето бе държала всички настрана, помоли госпожа Треватън да извика Стив, който разбираемо бе настоял да я види.

— Извинявай, че те безпокоя, скъпа, но просто исках да проверя как си — каза той, влизайки във всекидневничката.

— Главоболът поотшумя, така че вероятно ще мога да започна работа от утре — увери го тя.

— Радвам се да го чуя, Ребека. Сигурен съм, че стресът от изминалите няколко дни не ти е помогнал особено.

— Какво имаш предвид? — попита невинно Ребека.

— Скъпа, това е снимачна площадка. На никого от нас не му убягна малкият проблем на Джак. Още при първата ни среща ме попита дали случайно не ми се намира бял прашец.

— О, боже, съжалявам, Стив.

— Недей, не си виновна ти. Видях го преди няколко часа, когато поиска да му намеря шофьор, който да го откара до Лондон. Няма да те питам как стоят нещата помежду ви, но ако съдя по изражението му, на планета Джак и Ребека се вихри буря.

— Вярно е — потвърди Ребека, решавайки, че е най-добре веднага да му изясни положението. — Казах му, че с нас е свършено, ако не остави алкохола и наркотиците. Но за момента предпочитам да не се разчува.

— За жалост, всички вече се досетиха — каза Стив. — Знаеш колко бързо се разпространяват клюките на снимачната площадка. Както и да е, Ребека, в момента сте важни ти и здравето ти. Дано сега, когато Джак вече го няма, успееш да се съсредоточиш върху възстановяването си.

— Да, и обещавам да съм свежа за утрешните снимки.

— Е, ще видим. Предвидили сме ти само една сцена, и то за късния следобед. Горе главата, миличка — добави той през рамо, излизайки от стаята.

Половин час по-късно на вратата на всекидневната отново се почука и влезе Антъни. Той я погледа за момент, после въздъхна гневно и се усмихна насила.

— Просто исках да те видя — каза сприхаво той. — Как се чувстваш?

— По-добре — отвърна Ребека. — Много ти благодаря, че ми позволи да използвам този прекрасен апартамент.

— Е, не се сещам за по-подходящ обитател от теб — каза сковано той. — Разбрах, че приятелят ти си е тръгнал?

— Да, и няма да се върне.

— Ясно. — Той продължаваше да се взира в нея. — Днес отново ще вечерям с младия ни индийски приятел — отбеляза след известно време.

— Така ли? — отвърна объркано Ребека.

— Е, дано утре се чувстваш по-добре.

— Надявам се. Благодаря, че намина.

— Довиждане — каза Антъни, после се обърна и си тръгна.

Като остана сама, Ребека си взе една дълга вана. Тъй като беше спала до късно, вече се чувстваше напълно свежа. Когато госпожа Треватън дойде с чай и кифлички, Ребека ги изяде с голям апетит.

— Наистина започвам да се възстановявам — отбеляза тя.

— Радвам се да го чуя, скъпа.

— Тук ли е господин Малик? — попита тя.

— Излезе по-рано днес, но мисля, че е някъде наблизо. Довечера ще вечеря с господаря.

— Ако случайно го срещнеш, би ли го помолила да се качи при мен за малко?

— Ще му предам — каза госпожа Треватън на излизане от стаята.

Двайсет минути по-късно на вратата й се почука.

— Влез — обади се Ребека.

— Здравей, Ребека, искала си да ме видиш?

— Да, Ари, заповядай. Как мина разходката ти до местната църква? — поинтересува се тя.

— Ами, пообиколих гробището, но не намерих паметна плоча с името Мох. После отидох до Ексетър, за да го потърся в главния регистър на ражданията и смъртните случаи, но и там не намерих нищо. Поредната задънена улица, опасявам се.

— Странно, не смяташ ли? — замисли се Ребека. — Не би ли трябвало всеки смъртен акт да бъде отчетен в регистъра?

— И на мен така ми се струва.

— Ари, вчера се натъкнах на нещо в този апартамент, което е абсолютно доказателство, че Анахита е живяла в Естбъри Хол.

— Така ли? Какво?

— Дневникът на Доналд Естбъри. Вероятно вече подозираш какво ще намериш вътре, но той е и доказателство за това, че Доналд е обичал прабаба ти и че двамата наистина са имали дете.

— Ребека, това е невероятно! С удоволствие бих го прочел — възкликна Ари.

— Мисля, че ще останеш смаян само като го видиш. Ще отида да го донеса. — Ребека влезе в стаята на Доналд и взе дневника от библиотеката. — Заповядай — подаде му го тя.

Ари прочете надписа на гръбчето и огледа символа на предната корица. Като я отвори, видя посланието и стихотворението.

— О, боже — пророни той, — това е стихотворението, за което ти казах едва преди няколко дни.

— Знам, именно затова посегнах към точно тази книга в библиотеката. Сякаш нещо ни е водило към нея.

— Да. Знаеш ли, Ребека, никога не съм вярвал на „измишльотините“ на прабаба ми, както някога ги наричах, но вече — той погледна книгата в ръцете си — започвам да виждам нещата другояче. Дали Антъни го е прочел?

— Едва ли — каза Ребека. — През всичките тези години дневникът е бил просто поредната книга на рафта.

— Може ли да го взема, за да го прочета довечера?

— Е, не е мой, за да ти давам подобно разрешение.

— Така е, но не ми се рискува да питам Антъни. — Ари вдигна едната си вежда. — Благодаря, Ребека.

— Ще те помоля за една услуга в замяна, Ари.

— Разбира се, каква?

— Ами, съзнавам, че звучи нелепо, но започвам да си мисля, че между двете ни с Вайълет наистина има някаква връзка. Само там ми е умът.

— Определено те разбирам — отвърна искрено Ари.

— Затова… искам да знам как е починала Вайълет.

— Ясно. Само че — Ари погледна часовника си — Антъни ще ме чака на вечеря след двайсет минути. Затова предпочитам направо да ти дам разказа на Анахита. Тя е обяснила всичко много по-добре, отколкото аз бих могъл.

— В такъв случай ще ми го донесеш ли още сега? — попита Ребека. — Искам ми се да започна веднага.

— Да. — Ари стана и излезе от стаята, пъхнал дневника под мишница. Върна се след няколко минути с найлоновата папка.

— Предупреждавам те, Ребека, не е приятно четиво, но мисля, че си права. Трябва да знаеш какво се е случило с Вайълет.

— Разбирам — съгласи се Ребека.

След като Ари си тръгна, Ребека се настани на дивана, извади купчината листове от папката и ги запрелиства до онзи момент в историята, докъдето беше свършил дневникът на Доналд…