Лусинда Райли
Среднощна роза (4)

2

— Скъпи лордове, дами и господа, позволете да ви приветствам в Естбъри Хол, несъмнено най-подходящата снимачна площадка за „В сърцето на нощта“. За мен определено е чест да снимам филма си в едно от най-красивите английски имения и се надявам да прекараме дните си тук приятно и продуктивно.

Робърт Хоуп, режисьорът, се усмихна любезно на събрания пред него актьорски състав.

— Бих казал, че тези стари стени треперят от концентрацията на талант и опит, които помещават в момента. Много от вас вече се познават, но бих искал да приветствам специално Ребека Брадли, която ни гостува от Америка, за да внесе малко холивудски блясък в старомодния ни британски състав.

Всички очи в стаята се обърнаха към Ребека, която се беше скътала в ъгъла, смутена при вида на толкова много британски звезди на едно място.

— Здравейте — обади се тя с усмивка, усещайки как бузите й пламват.

— А сега ще ви оставя в ръцете на Хюго Менърс, чийто прекрасен сценарий ще разкрие най-доброто у всички ви — продължи Робърт. — Малко по-късно ще ви раздадем окончателния текст, току-що напечатан. Стив, организаторът на продукцията ни, ще ви връчи и индивидуалните графици. И така, остана да кажа само едно: нека си пожелаем успешни снимки на „В сърцето на нощта“. Е, давам думата на Хюго.

Хюго Менърс, награден с „Оскар“ сценарист, излезе на подиума под съпровода на аплодисменти. Ребека изслуша с половин ухо речта му, внезапно уплашена от предизвикателството, което беше поела. Най-много я тревожеше английският акцент; през последните два месеца бе ходила на уроци по дикция и произношение в Ню Йорк и правеше всичко по силите си да говори като англичанка дори в реалния живот. Но съзнаваше отлично, че приемайки тази роля, беше сложила главата си в торбата и като нищо можеше да я загуби. Британските медии не пропускаха шанс да осмеят изпълнението на американски актриси, изиграли роли на англичанки. Особено толкова преуспели като нея.

Като че ли не ги интересуваше, че беше учила театрално изкуство в нюйоркския „Джулиард“, и то на стипендия, и беше спечелила награда за най-добра актриса за ролята си на Беатрис в шекспировата пиеса „Много шум за нищо“. Всяка холивудска актриса се самоопределяше като „сериозна“, дори да беше дошла от модния подиум, което определено не важеше за Ребека. Тя знаеше, че това е шансът й да се докаже като актриса с класическо обучение, да направи скока към одобрението на кинокритиците.

Хюго приключи речта си и из салона отново се разнесоха аплодисменти, а Стив се зае да раздава копия на обновения сценарий и индивидуалните графици.

— Нека те зарадвам, че утре не си нужна на снимачната площадка, Ребека. Сутринта си при дизайнерката на костюмите и екипа й за вземане на мерки, а след това трябва да се отбиеш при фризьорите и гримьорите. Робърт предложи да ти уредим среща с вокалния педагог, за да преговорите заедно репликите ти за първия снимачен ден.

— Добре. Имаш ли представа кога ще мога да се преместя в хотела? Искам да разопаковам багажа си и да се настаня.

— Доколкото разбрах, още е под обсада от фотографи. Робърт е говорил с лорд Естбъри да останеш тук, докато не ти намерим някое по-уединено място. Голяма си щастливка — добави усмихнато Стив. — Виж в какъв лукс ще живееш, а мен ме разквартируваха в стаичка колкото кибритена кутийка над местната кръчма. Пък и така ще имаш възможност да попиеш тукашната атмосфера.

Поразително красив мъж с изваяно лице дойде до тях и протегна ръка към Ребека.

— Госпожица Брадли, предполагам? Аз съм Джеймс Уо. Ще играя Лорънс и май с вас имаме няколко… как да се изразя, интимни сцени заедно.

Той й намигна и Ребека веднага усети въздействието на чара и изразителните му сини очи, които несъмнено го бяха изстреляли на челно място сред младите британски киноактьори.

— Приятно ми е да се запознаем, Джеймс — каза тя, ставайки да поеме ръката му.

— Горкичката — коментира състрадателно той, — сигурно си уморена от дългия път дотук и фурора около годежа ви с Джак Хейуърд.

— Ами… — Ребека не знаеше как да отговори. — Може да се каже — скалъпи накрая.

— Поздравления, между другото. — Джеймс продължаваше да държи ръката. — Той е голям щастливец.

— Благодаря — отвърна сковано тя.

— А ако в даден момент решиш, че ти е нужна репетиция на съвместните ни сцени, не се колебай да ме извикаш. Аз лично съм ужасен — сподели той. — Работата с всички тези светила на филмовото и театралното изкуство е малко смущаваща.

— Така е — съгласи се Ребека, постопляйки се към него.

— Е, убеден съм, че ти ще се представиш чудесно, а ако ти се прииска компания, докато сме вързани на това затънтено място, просто свирни.

— Добре, благодаря ти.

Джеймс я удостои с един последен многозначителен поглед, после пусна ръката й и си тръгна.

Твърде свенлива, за да се смеси с тълпата от актьори, Ребека седна на мястото си и заоглежда графика си, замислена върху това как Джеймс беше съумял в единия момент да я поздрави за годежа й, а в следващия да й демонстрира, че би искал да я вижда по-често.

— Ребека, след няколко минути актьорите и екипът се отправят към хотела за вечеря — уведоми я Стив, изниквайки ненадейно до нея. — Фирмата за кетъринг ще пристигне тук утре сутринта, но ще помоля новата ти най-добра приятелката, госпожа Треватън, да ти спретне нещичко за вечеря. Останала е много очарована от теб, но твърди, че трябва да се храниш по-добре.

— Много мило от нейна страна. Така или иначе ми се иска да прочета новия сценарий — отвърна тя.

— Добре ли си, Ребека? — попита угрижено Стив.

— Да. Е, може би малко уморена от полета и, откровено казано, посмутена в обкръжението на толкова много именити актьори. Безпокоя се да не ги разочаровам — призна си тя.

— Разбирам, но ако така ще те успокоя, знай, че работя с Робърт от много години и той никога не е бъркал в избора на актьори за филмите си. Сигурен съм, че има изключително високо мнение за актьорските ти умения. В противен случай, независимо от това колко си известна, просто нямаше да стигнеш дотук. Ясно?

— Да, благодаря ти, Стив — отвърна с искрена признателност тя.

— Е, ще се видим утре. Да си прекараш приятно в личния си дворец. Поне тук папараците не могат да те докопат.

Стив се отдалечи и започна да извежда актьорите от гостната. Когато всички си тръгнаха, Ребека стана и за пръв път успя да огледа добре обстановката. Юлското слънце разливаше сиянието си през огромните прозорци, смекчавайки вида на инак неприветливите махагонови мебели, изпълващи стаята. Цялата беше осеяна с дивани и кресла, а в центъра й се намираше внушителната мраморна камина. Ребека потрепери, внезапно усетила вечерната хладина, и й се прииска вътре да гореше огън.

— Ето ви и вас, скъпа. — Госпожа Треватън влезе през вратата и прекоси стаята до нея. — Стив ми каза, че ще вечеряте тук. Приготвила съм ви парче домашен пай с пълнеж от месо и свински бъбрек и малко компири, останали от обяда на господаря.

— „Компири“? — попита Ребека.

— Картофи, мила — усмихна й се госпожа Треватън.

— Не съм особено гладна, но бих хапнала една салата, ако не ви затруднявам.

— Разбирам. — Госпожа Треватън я огледа преценяващо. — Като ви гледам, бих казала, че сте на постоянна диета. Дано не се разсърдите, госпожице Брадли, но ми се струва, че вятърът може да ви отвее.

— Да, трябва да внимавам — отвърна Ребека, засрамена от добронамереното наблюдение на икономката.

— Вие си знаете, но мен ако питате, ще се почувствате много по-добре с една стабилна вечеря в стомаха си. В стаята си ли ще се храните?

— Да, ако обичате.

Когато госпожа Треватън излезе от стаята, Ребека свъси вежди, смаяна от инстинктивната преценка на жената за хранителните й навици. Безспорно внимаваше какво яде, но просто нямаше начин. Кариерата й зависеше от стройната й фигура.

Тя излезе от гостната и тръгна през големия вестибюл към широко стълбище, което щеше да я отведе до стаята й. Спря в средата на просторното помещение и вдигна поглед към внушителния купол над главата си, малките парчета стъкло по краищата на който обсипваха с резенчета светлина мраморния под край краката й.

— Добър вечер.

Ребека подскочи от дълбокия мъжки глас и се завъртя в негова посока. Собственикът му стоеше до входната врата, облечен във вехто туидено сако и протрити рипсени панталони, втъкнати в чифт гумени ботуши. Грубата му, видимо неподдържана коса беше започнала да посивява и имаше отчайваща нужда от подстрижка. Наглед беше петдесет и няколко годишен.

— Здравейте — отвърна колебливо тя.

— Аз съм Антъни, а вие сте…?

— Ребека. Ребека Брадли.

— О. — В очите му просветна яснота. — Американската кинозвезда. Доколкото разбрах, сте много известна, но се боя, че аз самият не съм чувал за вас. Не съм особен почитател на филмите. Извинете. — Той сви рамене.

— Моля ви, не се извинявайте, няма причина да сте чували за мен.

— Е, да. Както и да е, трябва да вървя. — Мъжът пристъпи от крак на крак, очевидно притеснен. — Чака ме работа отвън, преди да се е стъмнило. — Той й кимна леко и излезе през входната врата.

Ребека прекоси вестибюла и тръгна нагоре по стълбището, възхищавайки се на маслените портрети по стената, изобразяващи различни поколения представители на рода Естбъри. Госпожа Треватън се появи на стълбищната площадка с поднос в ръце и последва Ребека до стаята й.

— Заповядайте, скъпа, намерих ви малко супа и пресен хляб с масло. О, нося ви и парче от бейкуелския ми пудинг с яйчен крем — добави тя, махайки капака с артистичен жест.

— Благодаря ви.

— Така, нуждаете ли се от нещо друго?

— Не. Благодаря. Къщата е направо приказна, не смятате ли?

— Така е, скъпа, така е. А нямате представа колко жертви са направени, за да я запазим такава — въздъхна горестно госпожа Треватън.

— Наистина нямам. Между другото, срещнах градинаря ви на долния етаж — добави Ребека.

— Градинар ли? — вдигна едната си вежда икономката. — На долния етаж, вътре в къщата?

— Да.

— Едно момче идва веднъж седмично да коси ливадата. Може да е търсил господаря. Е, ще ви оставя да вечеряте на спокойствие. В колко часа предпочитате да закусвате?

— Всъщност не закусвам, но ще съм ви благодарна за малко плодов сок и йогурт.

— Ще видя какво мога да направя. — Госпожа Треватън се запъти към вратата с неодобрително изсумтяване, но на излизане се обърна с утешителна усмивка към по-младата жена. — Лека нощ, слънчице. Приятни сънища.

— Лека нощ.

Ребека изяде ароматната супа от праз и картофи, както и целия хляб с хрупкава кора, намазан дебело с масло. Въпреки това все още се чувстваше гладна, затова опита лъжичка от странния пудинг на госпожа Треватън. Стори й се толкова вкусен, че изяде и него, после се хвърли с гузна съвест върху леглото, съзнавайки, че не бива да превръща похапването на тежка английска храна в навик, колкото и да е неустоима.

Когато храната в стомаха й слегна, тя стана от леглото и се пресегна за дамската си чанта. Извади колебливо мобилния си телефон и го включи. Натисна копчето на гласовата поща и долепи слушалката до ухото си. Връзката не можа да се осъществи и като погледна екрана, видя, че няма сигнал. Извади и айпада си, но и той не откриваше налична клетъчна мрежа.

Плаха усмивка изплува на устните й. Тази сутрин си беше мечтала да попадне на място, където никой да не може да я открие и да се свърже с нея, и като че ли поне за тази нощ желанието й се беше сбъднало. Легна и отправи поглед към спускащия се сумрак отвъд прозореца, където слънцето бавно се скриваше зад пустошта отвъд градината. В този момент осъзна, че чува единствено тишина.

Ребека взе сценария от помощната масичка и го зачете. Нейната героиня беше лейди Елизабет Сейърс, красивата млада дъщеря на собственика на имението. Годината е 1922-а и Епохата на джаза е в разгара си. Баща й е решен да я омъжи за някакъв местен земевладелец, но Елизабет има съвсем други планове. Сюжетът се съсредоточаваше върху британската аристокрация в един променящ се свят, когато жените правят колебливи стъпки към еманципацията, а работническата класа отказва да се примирява с господството на аристократите. Елизабет се влюбва в неподходящ мъж, поетът Лорънс, когото среща на една бохемска сбирка в Лондон. Изборът, пред който е изправена — между това да изпадне в немилост пред родителите си или да последва сърцето си, — е стара история. Въпреки това духовитият, но и трогателен сценарий на Хюго Менърс превръщаше ролята й в истинско съкровище.

Както винаги, снимачният й график не започваше от първия ден на снимките; щеше да заснеме първата си сцена вдругиден заедно с Джеймс Уо, който играеше ролята на недостойния поет. Действието щеше да се развива в градината и включваше страстна целувка. Ребека въздъхна. Колкото и професионално да гледаше на актьорската си кариера, колкото и пъти да я бяха съблазнявали пред камерата, любовните сцени с почти непознати партньори винаги я смущаваха.

С ъгълчето на окото си мярна раздвижване в градината под нея. Доближи се до прозореца и видя градинаря да седи на една от пейките. Дори от такова разстояние усещаше известна самота в него, осезаема тъга. Погледа го как седи, неподвижен като статуя, вперил поглед в сгъстяващия се мрак.

След като си взе вана, Ребека се пъхна под грубите колосани чаршафи. Докато лежеше в леглото, преговаряйки репликите си и упражнявайки насечения английски акцент от двайсетте години на миналия век, осъзна, че тази нощ сякаш е попаднала в света на филма. Толкова малко неща се бяха променили в имението от онези времена, че беше почти смущаващо.

Като видя, че вече минава десет часът, Ребека се пресегна да изключи нощната лампа, макар че не й се вярваше да заспи след дългия полет през толкова часови зони. За нейна изненада обаче, спа непробудно цяла нощ и се събуди едва когато госпожа Треватън се появи в осем сутринта с поднос в ръце.

В десет Ребека слезе на долния етаж и намери импровизираната гардеробна. Джийн, дизайнерката с шотландски произход, само я погледна и веднага заяви:

— Скъпа моя, създадена си за тази роля. Дори лицето ти е със старовремски черти. И… имам изненада за теб.

— Така ли?

— Да. Вчера говорих с тукашната икономка и тя ми каза, че в една от спалните на горния етаж имало огромна колекция рокли от двайсетте. Доколкото разбрах, били собственост на покойна роднина на настоящия лорд Естбъри и никой не ги е докосвал години наред. Попитах дали мога да ги разгледам, от чисто любопитство, разбира се, пък и — тя намигна на Ребека — за да проверя дали някоя от тях няма да ти стане. Би било прекрасно да ги използваме във филма.

— Наистина — съгласи се Ребека.

— И — с драматичен жест Джийн смъкна коприненото покривало от щендера за дрехи, — само ги погледни.

Ребека ахна при вида на прелестните рокли.

— Боже — въздъхна тя. — Разкошни са.

— И в отлично състояние. Никой не би предположил, че са на деветдесет години. Много от тях са дело на най-именитите френски дизайнери от онова време, като Ланвин, Вионе и Пату. Същинско богатство — коментира Джийн, докато двете преравяха изящните тоалети с откровено възхищение. — Биха се продали за цяло състояние на някой търг. Нямам търпение да те облечем в тях и да проверим как ти стоят. Ако съдя по мерките ти, би трябвало да ти стават. Струва ми се, че собственичката им е имала почти същата фигура като твоята.

— Но дори да ми станат, дали ще ми позволят да ги нося? — попита Ребека.

— Кой знае. Икономката не ми даде големи надежди и каза, че трябвало да поиска разрешение от лорд Естбъри. Но първо на първо трябва да ги пробваш. Така — Джийн извади една рокля от щендера, — тази как ти се струва за първата ти сцена с Джеймс Уо утре?

Десет минути по-късно Ребека гледаше отражението си в огледалото. Още от времето си в „Джулиард“ не беше обличала костюми от друга епоха; в Холивуд вечно играеше млади съвременни жени, които носеха главно дънки и тениски. Роклята на Ланвин беше от коприна, гарнирана с шифон и фини маниста. Асиметрично разкроената й долна част се вееше леко край глезените й, докато ходеше.

— Ясно. Ако трябва, на колене ще му се моля на лорд Естбъри да ми даде назаем няколко от роклите — заяви категорично Джийн. — Хайде да премериш следващата.

След като Ребека направи ревю в множество смайващо красиви рокли, всяка от които й пасваше съвършено, Джийн й се усмихна с думите:

— Е, мисля, че приключихме. Ще говоря с икономката при първа възможност. Скъпа, ще изглеждаш божествено — коментира тя, докато помагаше на Ребека да съблече последната рокля. — А след като фризьорите и гримьорите си свършат работата, ще се превърнеш в истинска красавица от двайсетте! — Тя й смигна съзаклятнически. — Намират се надолу по коридора вдясно.

— Май ще ми трябва джипиес в тази къща — каза Ребека с усмивка, отправяйки се към вратата. — Вечно се губя.

Напусна гардеробната и закрачи надолу по коридора, докато не намери гримьорната. Като седна в стола пред огледалото, една от фризьорките взе в ръцете си лъскав кичур от гъстата й, тъмна коса.

— Съгласна ли си да я подстрижем и боядисаме утре? — попита тя.

Тази тема се беше превърнала в ябълка на раздора между двама им с агента й Виктор, когато беше спечелила ролята; уговаряха я да подстриже дългата си коса в модерната през двайсетте къса прическа и да я боядиса руса, за да е в тон с тази на актрисата, която щеше да изиграе майка й.

— Съгласна съм — сви рамене Ребека. — Винаги мога да я пусна отново, нали така?

— Разбира се. А след края на снимките най-спокойно можем да я боядисаме в естествения ти цвят. Радвам се да видя, че не си толкова привързана към косата си — каза одобрително фризьорката. — Много от актрисите са. Пък и късата прическа може да ти допадне. Имаш идеалните елфически черти за целта.

— А и може никой да не ме разпознава като блондинка — размечта се Ребека.

— За жалост, не мисля, че това ще ти помогне — намеси се гримьорката, заемайки стола пред Ребека. — Това твое лице винаги ще те издава. Е, кажи сега, какъв е Джак Хейуърд в личния живот? На екрана е същински бог. По същия начин ли изглежда рано сутрин? — пошегува се тя.

Ребека се замисли.

— Всъщност е доста сладък сутрин.

— Не се и съмнявам — ухили се гримьорката. — Сигурно още не можеш да повярваш, че ти предстои да се омъжиш за него?

— Знаеш ли, права си, не мога да повярвам. Е, ще се видим утре рано сутринта за кълцането!

Усмихвайки се, за да прикрие ироничния смисъл на думите си, Ребека стана и им махна на излизане от гримьорната. Погледна часовника си и видя, че е едва три часът, което означаваше, че разполага с два часа преди срещата си с вокалния педагог.

Един от дизайнерите й беше казал, че било възможно да намериш клетъчен сигнал, ако тръгнеш към хълмовете, затова Ребека хукна към горния етаж да вземе телефона си. Вече снимаха в гостната и докато се измъкваше на пръсти през високите врати в трапезарията, водещи към терасата пред нея, стомахът й се преобърна при мисълта, че утре тя щеше да се изправи пред камерите.

Ребека слезе по рушащите се каменни стъпала и тръгна с чевръста стъпка през градината. После седна на пейката, където беше видяла градинаря на предишния ден, и погледна екрана на телефона си, чийто сигнал варираше между една чертичка и николко.

— Дявол да го вземе! — изруга, когато гласовата й поща за пореден път отказа да й съдейства.

— Всичко наред ли е?

Ребека се стресна от гласа и погледна към розовите храсти, където с градинарски ножици в ръце стоеше мъжът от снощи.

— Да, добре съм, благодаря. Просто мобилният ми телефон няма обхват.

— Съжалявам да го чуя. Тук покритието е окаяно.

— Но май не е толкова лошо да си отрязан от света. Всъщност доста ми харесва — сподели му тя. — На вас харесва ли ви да работите тук? — попита го учтиво тя.

Той я погледна странно, после кимна.

— Никога не съм го възприемал по този начин, но бих казал, че ми харесва. И бездруго не мога да си се представя другаде.

— Това място навярно е мечта за всеки градинар. Розите ви са великолепни. Имат толкова красиви цветове — особено тази, която кастрите в момента. Това тъмно, кадифено лилаво изглежда почти черно.

— Да — съгласи се той, — викат й среднощна роза и е едно от най-загадъчните растения, които съм виждал. Вирее тук открай време, а трябваше да е загинала преди много години. Въпреки това всяка година неизменно разцъфва като току-що посадена.

— Аз пък отглеждам само няколко саксийни растения в апартамента си — отбеляза Ребека.

— Май градинарството ви влече.

— Като малка имах своя собствена леха в градината на родителите ми. Намирах я за много успокояващо място.

— Определено има нещо отпускащо в работата със земята — съгласи се градинарят, кимайки с глава. — Как ви се струва тук след живота в Щатите?

— Напълно различно от всяко друго място, което съм посещавала някога, но от години не съм спала така непробудно. Толкова е спокойно тук. Но по-късно днес ще ме настанят в някакъв хотел. Струва ми се, че лорд Естбъри не желае да приема гости в дома си. Откровено казано — сподели му Ребека, — ми се иска да остана. Тук се чувствам в безопасност.

— Е, знае ли се, лорд Естбъри може да размисли. Между другото — посочи телефона й той, — ако попитате госпожа Треватън, може да ви позволи да използвате стационарния телефон в кабинета му.

— Добре, благодаря, ще я попитам — каза Ребека, ставайки от пейката. — Доскоро виждане.

— Заповядайте — градинарят отряза една съвършена среднощна роза, — нека краси стаята ви. Освен това ухае разкошно.

— Благодаря ви — каза Ребека, трогната от жеста. — Веднага ще я сложа във вода.

Когато най-сетне намери госпожа Треватън в кухнята, Ребека й обясни, че й трябва ваза за цветето и че градинарят споменал за стационарен телефон в кабинета на лорда. Госпожа Треватън я заведе в малка, тъмна стаичка, чиито стени бяха опасани с рафтове за книги, а върху бюрото бяха струпани небрежно подредени купчини документи.

— Заповядайте, но не се бавете много, ако ще говорите с Америка. Господарят и бездруго се тюхка по телефонните сметки.

Госпожа Треватън напусна стаята, а Ребека си помисли, че „господарят“ явно е същинско чудовище.

Тя седна, намери номера в мобилния си телефон и вдигна слушалката на древния му предшественик, който имаше кръгла шайба с изписани отгоре й числа. След като най-накрая се досети какво трябва да направи, започна да пъхва пръста си в дупка след дупка, завъртайки шайбата по номера на Джак. И изпита гузно облекчение, когато чу съобщението на гласовата му поща.

— Здравей, аз съм и се намирам на място, където няма Интернет и клетъчен сигнал. Днес по-късно ще ме настанят в хотел и ще се свържа с теб. Добре съм, между другото. И — Ребека спря и се замисли какво друго да му каже, но основната тема беше толкова обширна и сложна, че в ума й не изскочиха подходящите думи да я започне. — Ще ти звънна скоро. Дочуване.

Затвори и вдигна слушалката отново, за да набере номера на Виктор, агента си. И там й отговори гласова поща, затова остави подобно съобщение.

Като излезе от кабинета, отиде да потърси Стив, решена да го притисне към стената и да разбере къде точно възнамеряваше да я настани до края на снимките. Намери го до микробуса на фирмата за кетъринг, паркиран във вътрешния двор от едната страна на къщата.

— Знам, знам, Ребека, искаш да разбереш къде ще живееш — каза Стив, очевидно подразнен от настойчивостта й. — В интерес на истината, тъкмо идвах да ти съобщя една добра новина. Лорд Естбъри говори с мен преди пет минути и каза, че нямал нищо против да останеш в имението до края на снимките. Донякъде съм изненадан, предвид първоначалната му несклонност — отбеляза той. — Намерихме ти по-уединено хотелче в едно от близките села, но откровено казано, условията едва ли отговарят на обичайните ти стандарти. А и не можем да ти дадем гаранция, че хиените няма да те надушат и там. Затова ти решаваш.

— Добре, може ли да си помисля?

Макар и да харесваше сигурността и покоя на настоящия си дом, не знаеше доколко би й било приятно да го споделя с още непоявилия се лорд Естбъри.

— Да — каза Стив и уоки-токито му изпращя. — Прощавай, Ребека, викат ме на снимачната площадка.

Като се върна в стаята си, Ребека преговори репликите си като подготовка за срещата с вокалния педагог след половин час. После стана и отправи поглед през прозорците. Наистина се чувстваше в безопасност тук. А и най-вече й бяха нужни мир и спокойствие, за да се съсредоточи върху изпълнението си. Тази роля щеше да е показателна за бъдещата й кариера.

 

 

След репетицията с вокалния педагог Ребека намери Стив на терасата и му съобщи, че с радост би останала в Естбъри Хол.

— Като се има предвид настоящото ти положение, смятам, че това е разумният избор — отвърна той, облекчен, че проблемът най-сетне беше решен. — А и госпожа Треватън каза, че с най-голямо удоволствие би ти приготвяла вечеря. Май те е взела под крилото си — усмихна се Стив.

— О, обикновено не ям много вечер, така че…

— Здравейте — обади се нечий глас иззад тях.

Ребека видя градинаря да изкачва стълбите на терасата.

— Добър ден, лорд Естбъри. Ребека каза, че много би се радвала да остане тук — обясни Стив. — Наистина е много любезно от ваша страна да направите изключение за нея.

— Викайте ми Антъни, моля — предложи мъжът.

Шокираният поглед на Ребека отскочи към Стив и обратно към Антъни.

— Госпожице Брадли, може вечер, когато всички си тръгнат от имението, да ми помагате в градината — каза той с иронична искрица в очите.

— Аз… вие сте лорд Естбъри? — скалъпи накрая.

— Да, но както току-що казах на Стив, всички ми викат Антъни.

Ребека усети как бузите й се възпламеняват.

— Толкова ме е срам, не знаех кой сте!?

— Е, може би не съм отговарял на представата, която сте си били изградили за мен — отвърна невъзмутимо Антъни. — За жалост в последно време на нас, бедните, онеправдани аристократи, ни се налага сами да си вършим черната работа. Разделихме се с черните вратовръзки и смокингите. А сега, ако нямате нищо против, трябва да се връщам при лабурнумите си.

Той се обърна и тръгна към градината.

— О, Ребека. — Стив отметна глава назад и прихна в смях. — Смайваш ме! Не знам как стоят нещата в Щатите, но тук, в Англия, съвременните аристократи обикновено са най-раздърпаните членове на обществото. За тях е същинска чест да носят най-старите си дрехи и да карат раздрънкани коли. Никой уважаващ себе си пер не би посмял да се пременява в собствения си дом. Просто е неприемливо.

— Разбирам — отвърна Ребека. Чувстваше се глупава и съвършено чужда.

— Както и да е, неведението ти като че ли не ти е навредило — продължи Стив, когато тя се умълча. — Точно обратното, издействало ти е покана да гостуваш в имението.

Джеймс Уо се появи отнякъде и ги доближи с лежерна крачка.

— Ребека, исках да те попитам дали случайно си свободна довечера? Хрумна ми, че може да хапнем заедно и да се поопознаем. Снимаме първата си сцена утре сутринта, а тя е доста… как да се изкажа… задушевна. — Той й се усмихна палаво.

— Всъщност възнамерявах да си легна рано — отвърна тя.

— Сигурен съм, че Греъм не би имал нищо против да те вземе след това, така че пак ще можеш да си легнеш рано.

— Предпочитам… да си го спестя. Пресата…

— Изчезнаха още тази сутрин — увери я Джеймс. — Пък и не бива да позволяваш на знаменитостта ти да влияе отрицателно на изпълнението ти, нали така?

— Да. Е, добре — съгласи се накрая Ребека, тъй като не искаше да изглежда дръпната.

— Чудесно — усмихна се Джеймс. — Ще те чакам в хотела в осем. И не се безпокой, ще ги помоля да ни намерят по-закътана маса.

Когато Джеймс ги остави, Стив я изгледа многозначително.

— Май имаш още един обожател. Пази се от него обаче, има репутация на палавник.

— Знам. Благодаря ти, Стив. — Тя се отдалечи с високо вдигната глава.

Като се върна в спалнята си, на вратата й се почука.

— Влез.

Беше госпожа Треватън.

— Извинявай, че те безпокоя, Ребека, но разбрах, че си се запознала с господаря.

— Да, така е — пророни Ребека, докато закачаше малкото си дрехи в стария махагонов гардероб.

— Остави на мен — предложи госпожа Треватън.

— Не, няма нужда, аз ще…

— Седни да си поговорим, докато ги подреждам.

Ребека се подчини и седна на ръба на леглото, а госпожа Треватън се зае да вади останалите неща от куфара й.

— Май не си донесла много багаж, а, скъпа? — коментира тя. — Както и да е, дойдох да ти кажа, че господарят те кани на вечеря. Винаги сяда на масата точно в осем.

— О, не, боя се, че няма да успея. Имам друг ангажимент.

— Разбирам. Е, господарят ще остане разочарован. А и беше така добър да те приюти в дома си.

Ребека долови неодобрението в гласа на икономката.

— Моля те, извини ме пред него и му кажи, че с удоволствие бих му правила компания, която и да било друга вечер — помоли я тя.

— Добре. Изобщо не му е приятно къщата му да гъмжи от хора. Господарят се нуждае от спокойствие, и то голямо. Но дяволът не пита.

— Моля?

— Искам да кажа, скъпа, че парите от филма са му нужни да поддържа имението — поясни госпожа Треватън.

— Разбирам. Няма ли семейство лорд Антъни? — попита плахо тя.

— Не, няма.

— Значи живее сам тук?

— Да. Е, ще се видим сутринта. Раничко, доколкото разбрах. Гледай да не се прибираш късно тая вечер, скъпа. Трябва да си свежа за утре.

— Няма, обещавам. Благодаря, госпожо Треватън.

Ребека усещаше майчинското отношение на по-възрастната жена и то й действаше успокоително.

Ранното й детство не беше приятен момент от живота й. Малко хора знаеха истината за миналото й. Дори агентът й беше в неведение. Макар че една вечер, по време на кратка есенна ваканция във ветровития Нантъкет, беше споделила с Джак. Той й беше позволил да си поплаче в обятията му, бършейки нежно сълзите от очите й.

Ребека поклати глава с въздишка. Тогава беше почувствала истинска любов от страна на Джак. Тя стана и закръстосва по скърцащия паркет, чувствайки спомена толкова контрастен спрямо неадекватното му, агресивно поведение напоследък. За пореден път й се приискваше да бяха просто господин и госпожа Обикновени, каквито бяха онзи уикенд, прегърнати в студа и неразпознаваеми. Просто двама влюбени.

Но нещата не стояха така и тя знаеше, че е безсмислено да мечтае.

Затова прогони тези мисли от главата си и установи, че й остава по-малко от час до срещата с екранния й партньор.