Лусинда Райли
Среднощна роза (23)

21
Анахита

Като се върнах в училище, вложих цялото си внимание в уроците, съзнавайки, че за да си помисля дори да вляза в британската медицинска система, резултатите ми трябваше да са повече от отлични. Зрелостните изпити минаха сред вихрушка от среднощно учене, главоболия и тревоги. Предполагах, че съм се справила добре, но нямаше да науча резултатите до края на лятото.

Веднага след края на семестъра, преди да се явя на работа като бавачка на бебето на Селина, напуснах Ийстбърн с приятелката ми Шарлот, дъщерята на пастора, и двете се отправихме към дома й в Йоркшир. Многократно й бях споделяла за желанието си да посетя дома на енорийския свещеник, където бяха израснали обичните ми сестри Бронте.

Бащата на Шарлот разпространяваше божието слово в Африка, а както ти разказах по-горе, майка й бе починала предишната година. Братът близнак на Шарлот, Нед, беше невероятно симпатичен младеж и тримата заедно хванахме автобуса от дома им до Хауърт Мурс.

Вечерта седнахме да вечеряме заедно в красивата градина на пастора.

— Какво ще правиш след края на обучението си? — попитах Нед, докато пийвахме кафе.

— За жалост, ако тази проклета война не приключи в най-скоро време, а вече всички се съмняваме в това, ще постъпя в армията до шест седмици. Макар че боят не ми е в кръвта — добави уверено Нед. — Бих предпочел да последвам сестрите Бронте по писателския им път.

— Да разбирам, че не проявяваш интерес да тръгнеш по стъпките на баща си?

— В никакъв случай! Ако изобщо съм имал някаква вяра преди началото на войната, за жалост вече съм я загубил.

— О, Нед — обади се Шарлот, — не говори така, моля те, сигурна съм, че скоро ще свърши.

— И ние не бива да губим вяра, Нед — добавих аз. — Какво друго ни остава?

На следващия ден Шарлот отиде да посети техен роднина, а ние с Нед решихме да се поразходим из Китли Мурс. Приказвахме си за литература, философия и живота ми в Индия. Дълбокомислената му, кротка природа ми допадна и си признавам, че през следващите месеци често мислех за него. На следващата сутрин се сбогувах с Шарлот през сълзи на гарата в Китли и започнах дългото си пътешествие към Девън.

— Ани! Скъпа Ани, добре дошла! — Селина ме прегърна топло и ми се усмихна с искрена радост, когато слязох от двуколката. — Заповядай и ми прости, че не можах да изпратя кола до гарата. Режимът на бензина е свиреп в нашия край, а тъй като живеем толкова далеч от всичко, ни се налага да пестим всяка капка. Настаних те в стаята до детската на главния етаж — каза тя, водейки ме нагоре по стълбището. — Малката Елинор обикновено спи спокойно нощем, но реших, че е най-добре да си близо до нея, в случай че се разбуди.

— Благодаря ви — отвърнах аз, трогната от сърдечното й посрещане. — Предполагам знаеш, че нямам почти никакъв опит в грижите за малки деца?

— Ани, та ти помогна на Елинор да се появи на бял свят! Имам ти пълно доверие. Ето — каза тя, отваряйки вратата на стаята ми, — удобно ли ще ти е?

Огледах стаята с превъзходния й изглед към градината и пустошта отвъд.

— Да, прекрасна е, благодаря ви.

— Да помоля ли да ти донесат чай?

— Всъщност предпочитам аз да сляза в кухнята, за да поздравя всичките ми приятели. Ще пия чай там.

— Толкова се радвам, че пристигна, Ани. Нямаш представа какъв кошмар се оказа издирването на подходяща бавачка за Елинор. Възрастната жена, която майка ми нае, беше ужасна, затова директно я изгоних, което не се хареса особено на майка ми. — Селина врътна очи. — През последните няколко месеца се грижа сама за Елинор. Е, като се настаниш и видиш приятелите си в кухнята, заповядай при нас двете в детската стая.

Докато разопаковах багажа си, ми досмеша при мисълта, че една майка би сметнала за възмутителна идеята да се грижи сама за собственото си дете. Като се поосвежих, слязох на долния етаж да видя кухненския персонал. Всички се струпаха край мен, госпожа Томас ми сервира сладкиш и чай, а Тили ме прегърна силно и веднага се почувствах като у дома си.

След това се върнах на горния етаж да видя Елинор. Малката вече беше почти на три годинки, разкошно, красиво момиченце, и моментално се привърза към мен. Докато майка й ни гледаше, аз я изкъпах, облякох я в нощничка и я приспах с песен.

— Невероятна си — прошепна Селина, докато излизахме на пръсти от стаята. — Елинор вече те обича. Мислех си, Ани, че след като свикне с теб, бих искала да отскоча до Лондон. Не съм напускала тази къща от една година, а ми се ще да се видя с приятелите си.

— Разбира се, лейди Селина. Нали затова съм тук. Стига да ми имате доверие, можете да пътувате където си поискате.

— В такъв случай ще се възползвам! Тук е толкова потискащо. Бих искала да те поканя на вечеря с майка ми довечера. Нямам търпение да разбера как живеят Минти, Индира и цялото кралско семейство на Куч Бехар.

Облякох най-хубавата си рокля от „Хародс“ и слязох да вечерям с дамите в трапезарията. Лейди Естбъри се държа с мен по обичайния си презрителен начин и почти не се обръщаше директно към мен. Знаех, че й е неприятно аз, най-обикновена бавачка, да присъствам на масата й. Селина обаче изслуша с интерес историите ми за времето, което двете с Индира бяхме прекарали в Лондон и как махарани бе успяла да стигне до Англия с военния кораб.

— Майко, тъй като Ани вече е тук и може да се грижи за Елинор, обмислям да посетя Лондон идната седмица, ако е възможно? — каза Селина, докато хапвахме пудинг.

Стана ми тъжно за нея — налагаше й се да иска разрешение от майка си, при положение че тя самата беше омъжена жена със собствено домакинство. Животът й се беше стекъл така, че бе загубила независимостта си, преди да я е изживяла истински.

— Щом смяташ за нужно, Селина, скъпа. — Лейди Естбъри я погледна неодобрително. — Сигурна ли си, че можеш да се справиш с детето, госпожице Чаван? — попита ме тя. — Аз определено няма да имам време за нея.

— Разбира се, лейди Естбъри. С Елинор се разбираме чудесно — отвърнах аз.

Няколко дни по-късно Селина беше готова да замине за Лондон. По лицето й се четяха и вълнение, и безпокойство, докато слагаше пътническите си ръкавици и се качваше в двуколката, която щеше да я откара до гарата.

— Приятно прекарване, лейди Селина. Вие сте млада, красива жена и заслужавате малко забавление след толкова тежък период в живота си — казах й аз.

— Благодаря ти, Ани, винаги знаеш какво да кажеш. Моля те, изпрати ми телеграма до лондонския ни адрес, ако срещнеш някакъв проблем с Елинор.

— Добре, обещавам — отвърнах аз, махвайки й за довиждане.

В крайна сметка Селина, уверена, че дъщеря й е в сигурни ръце, удължи престоя си в Лондон до почти месец. „И кой може да я вини?“ мислех си аз една вечер. Над имението Естбъри тегнеше атмосфера на отчаяние. Дори аз, която не бях свикнала да обръщам внимание на неудобства като липсата на топла вода и ронещата се външна мазилка на къщата, усещах, че имението потъва в черна дупка.

В допълнение към това синът наследник, възлюбеният ми Доналд, все още се биеше по чуждоземските фронтове. От седмици не бяхме получавали вест от него и когато заведох Елинор да погали конете, отпуснах глава върху копринената грива на Глори.

— Господарят ти ще се върне скоро, обещавам — прошепнах й.

Настъпи август и занемарените царевични ниви започнаха да покафеняват, защото нямаше достатъчно работници, които да съберат и извършеят реколтата. Овцете, пасящи сред пустошта, останаха неостригани и гъстата им вълна ги караше да пъхтят от жега през лятото, вместо да топли войниците, служещи на страната си по далечни краища на света.

Начело на този хаос се издигаше стоическата фигура на Мод Естбъри. Понякога я наблюдавах, докато пиеше чай на ливадата точно в три и половина всеки ден и се отправяше към параклиса в къщата точно в шест — рутината й не се променяше, независимо от застоя на имението край нея.

Опитвах да подхождам с разбиране към нея, напомняйки си, че когато преди двайсет и пет години се беше омъжила за бащата на Доналд, времената са били коренно различни. Възпитанието й не включваше необходимите умения да поеме огромната отговорност за Естбъри Хол изцяло в свои ръце. Обяснявах това си виждане на прислужниците, които бяха започнали да се оплакват заради неспособността на господарката си да се справи с тежкото положение на имението.

— В такъв случай господарката трябва да се научи, да му се не види — коментира госпожа Томас. — Ако не направи нещо в най-скоро време, младият господар няма да има дом, в който да се завърне!

— Да се надяваме, че няма да ти се наложи да се бориш с всичко това сама, Елинор — прошепнах на малката един следобед, докато се разхождахме в парка. — Моля се духовете ми да са били прави и чичо ти да се завърне у дома невредим.

Получих резултатите от зрелостните ми изпити в средата на август. Бях ги взела с пълно отличие, а и мудното, потискащо лято в имението ме беше убедило, че за разлика от останалите му обитатели, аз нямах намерение да бездействам и да чакам края на войната, за да започне животът ми.

Няколко дни след като Селина се върна от Лондон, отидох да говоря с нея.

— Лейди Селина — подхванах аз, — реших, че наистина искам да участвам във военната мобилизация. Подадох молба в Доброволческия отряд за санитарна помощ.

— О, боже — отвърна отчаяно Селина. — Махарани ми спомена, че може да вземеш подобно решение в края на лятото, но аз се надявах, че си изоставила това си намерение.

— Боя се, че не. Започвам обучението си за медицинска сестра в Лондон през септември. Разбирам, че ви е нужно време да намерите друга бавачка на Елинор и в интерес на истината забелязах, че Джейн, новата млада прислужничка от селото, я харесва много, а и малката като че ли е привързана към нея. Мисля, че тя може да се грижи отлично за нея.

От гърдите на Селина се изтръгна дълга въздишка.

— Е, Ани, дано разбираш в какво се забъркваш. Една от приятелките ми постъпи в същия отряд и издържа само седмица. Карали я да изсипва гърнета! — Тя сбърчи нос. — Предполагам, би било непатриотично от моя страна да те помоля да помислиш по въпроса, затова ти пожелавам успех. А аз ще си остана в рухващия ни замък и ще играя бридж с майка ми, свещеника и седемдесетгодишната му сестра!

Най-спонтанно взех една от малките й, бледи ръце в моите.

— Лейди Селина, повярвайте ми, бъдещето ви е изпълнено с радост. Всъщност ми се струва, че вече сте я вкусила в Лондон.

Тя ме изгледа удивено.

— О, Ани, откъде знаеш? Да, срещнах един мъж, но все пак овдовях едва преди година и майка ми определено не би го одобрила. Той е чужденец, френски граф, който работи в Лондон като пратеник на френското правителство. — Бузите й поруменяха и тя вдигна срамежлив поглед към мен. — Откровено казано, Ани, харесвам го много повече, отколкото е редно.

— Обещавам ви, лейди Селина, ако послушате сърцето си и не позволявате на други хора да ви влияят, всичко ще се нареди.

— Благодаря ти, Ани, благодаря ти. Умееш да даваш надежда на всички край теб.

— Просто се вслушвам в инстинктите си.

— Е, аз пък ще кажа, че и ти заслужаваш специален мъж до себе си.

— Благодаря ви, лейди Селина. — Докато се отдалечавах, си мислех, че дори тя не би одобрила, ако знаеше кой ми се искаше да е този мъж.