Лусинда Райли
Среднощна роза (36)

34

4 септември

След това, използвайки здравето и благополучието на сина ми като основание и не приемайки отказите й, убедих А. да събере малкото си притежания. После качих двама им със сина ми в колата си и ги откарах надалеч от ужасната къща, в която ги бях намерил. Тази нощ отседнахме в хотел, а на сутринта потеглихме на юг. Нямах особена представа накъде ги водя. Просто знаех, че повече никога няма да я изоставя. Някогашната й пламенност като че ли я беше напуснала и сега изглеждаше празна отвътре, сякаш вече нищо нямаше значение за нея.

По време на дългото пътуване отрони само броени думи, и то едносрични отговори на мои въпроси.

— Гладна ли си? — попита я Доналд, докато минаваха през Дарбишърските долини.

— Не. Но трябва да сменя пеленката на бебето.

— Разбира се.

Доналд спря пред един хотел в покрайнините на Матлок и тримата слязоха от колата. Докато чакаше Ани в ресторанта, попита дали хотелът разполага с телефон, тъй като трябваше да направи обаждане. По време на дългото, безмълвно пътуване в главата му беше започнал да се оформя план. Щеше да остави и трима им на благоволението на Селина, която несъмнено щеше да предложи временно убежище на Ани и детето в кенсингтънския си дом. Само това му хрумваше за момента, пък и поне така можеше да е сигурен, че Ани нямаше да изчезне отново, докато живееше под покрива на сестра му.

Келнерът каза, че имало телефон и Доналд отиде да го използва. Като се върна в ресторанта, Ани вече седеше на масата със спящо бебе в ръце.

— Току-що разговарях със Селина и ще можеш да отседнеш у тях, докато измисля окончателно решение — каза Доналд.

— Разбирам — отвърна Ани, без да демонстрира по какъвто и да било начин дали уговорката я устройва, или не.

— Поръчах супа и сандвичи, достатъчно ли ще са ни?

— Благодаря.

Доналд протегна отчаяно ръка към нейната.

— Ани, моля те, дори не мога да си представя какво си преживяла и колко ли ме мразиш, но сега съм с теб и се кълна, че повече никога няма да те разочаровам. Умолявам те да ми се довериш, че ако не бях повярвал в сърцето си, че повече никога няма да те видя, за нищо на света нямаше да се оженя за Вайълет.

Ани вдигна бавно очи към него.

— Обичаш ли я?

— Привързах се към нея, да — отвърна искрено той. — Много е мила и много млада по душа, въпреки че е по-възрастна от теб, и определено не бих искал да я нараня. Но отговорът ми е не: не я обичам и никога не съм я обичал. В общи линии това беше уреден брак, също като в Индия.

— Много е красива.

— Да, красива е, но… за бога. — Доналд поклати смутено глава. — Не мога да обсъждам отново и отново причините да се оженя за нея. Всички правим неща, за които съжаляваме с времето.

Ани изяде супата си в мълчание, а после опита сандвича. Храната като че ли я оживи, върна малко от цвета в бузите й. Доналд предположи, че вероятно е страдала от недохранване.

Върнаха се в колата и Ани и бебето спаха до края на пътуването. Доналд ги събуди внимателно, когато пристигнаха пред къщата на Селина в Кенсингтън.

— Пристигнахме ли? — попита Ани.

— Да. Да ти помогна ли с малкия?

— Не! — Внезапен страх пробяга по лицето на Ани. — Знае ли Селина за детето? Не й съобщих при последната ни среща в Лондон.

— Аз й казах и тя далеч не остана изненадана — успокои я Доналд. — Вече разбира защо си изчезнала.

Докато прислужничката настаняваше Ани и бебето в една от стаите на горния етаж, Селина покани Доналд на джин в гостната.

— О, Доналд, каква трагедия само. Представям си как ли се е почувствала Ани. Сигурно е била ужасена. А аз си живея като царкиня, малкото ми момиченце е на сигурно в детската си стая и скоро семейството ни ще се сдобие с второ. Контрастът е повече от ярък, не смяташ ли?

Той въздъхна.

— Да. Божичко, Селина, да беше видяла къде живееше Ани — същински бордей.

— Е, Ани и бебето могат да останат тук временно, разбира се, но какво, за бога, ще правиш по-натам? — попита тя. — Все пак Мох е твой син и, докато двамата с Вайълет не си направите свое дете, той се счита за твой наследник. Но просто не ми се мисли какво ще стане, ако Вайълет научи за него.

— В сериозна каша съм се забъркал. Но най-важното е, че намерих Ани. Обичам я, Селина. Исках единствено да изведа двама им с малкия от онзи коптор. Нямах много време да мисля за последиците от това. Едно от решенията ще е да ги настаня в някоя къща в Лондон и да ги виждам, когато идвам тук, но не искам да постъпвам с Ани сякаш ми е любовница и съм сигурен, че тя също няма да е съгласна.

— А казала ли ти е на какво би се съгласила? — попита Селина.

— Почти не говори с мен — отвърна тъжно Доналд. — През изминалите няколко месеца единствено се е борила да оцелее. Несъмнено ще й е нужно известно време да се възстанови, както психически, така и физически.

— Е, поне мога да й подсигуря топло легло, качествена храна и бавачка, която ще се занимава с бебето, за да си почива тя. Просто ще настаним малчугана в детската стая на Елинор. — Селина се усмихна. — Все пак са братовчеди.

— И толкова ми се иска да не беше тайна.

— Да, но е, и толкова. Горката Вайълет няма вина за нищо и макар да не ми се вярва някога да станем близки, не бих й пожелала да изживее позора, който би донесло знанието, че съпругът й има — Селина се въздържа да опише нещата с истинските им думи — дете от друга жена.

— Права си, естествено — отвърна Доналд, сипвайки си още една чаша джин от подноса. — Засега възнамерявам да се върна в Девън и да си поговоря сериозно с майка ни. Трябва да знам със сигурност дали наистина тя ни е въвлякла в тази ситуация.

— Ще й кажеш ли за детето?

— О, да — усмихна се злорадо Доналд. — Не се сещам за друго нещо, което би я ядосало повече от това да научи, че има незаконен внук метис, когото бих могъл да припозная като наследник на Естбъри Хол.

— Господи, Доналд. Тази новина като нищо ще я довърши!

— Съмнявам се. Макар и да се държи като осемдесетгодишна, не бива да забравяме, че скъпата ни майка е едва на петдесет — напомни й Доналд. — Всъщност е жилава като вол и няма да се учудя, ако надживее всички ни. По всяка вероятност тази потресаваща ситуация е нейно дело. Вече няма да се страхувам от нея.

Ани заяви, че е твърде уморена да вечеря със Селина и Доналд, затова прислужничката й занесе храна в стаята. Преди да си легне, Доналд се качи на горния етаж и почука на вратата й.

— Кой е?

— Доналд. Може ли да вляза?

Тъй като не получи отговор, направо отвори вратата и намери Ани да кърми бебето в леглото.

— Извинявам се — каза тя, откъсвайки Мох от себе си и покривайки се с одеялото.

— Напротив — каза Доналд. — Мисля, че е прекрасно. Повечето жени, които познавам, не кърмят бебетата си.

— Аз нямах избор, не можех да си позволя да купувам мляко. Но вече порасна — следващият месец ще навърши годинка — и кърмата ми не му е достатъчна. Мисля, че затова плачеше толкова често, докато живеехме в Кийтли.

— О, Ани — въздъхна Доналд, — може ли да седна до теб?

— Ако желаеш.

Доналд седна на ръба на леглото и загледа бебето, заспало в обятията на Ани с пълно засега коремче.

— Може ли да го подържа?

— Разбира се — отвърна Ани и му подаде Мох.

Доналд подуши топлото, млечно ухание на кожата му и приятния аромат на пудрата, с която го беше напудрила бавачката след банята му. Докато се взираше в личицето на сина си, го обля толкова силна любов, че очите му се насълзиха.

— Не мога да повярвам, че е наш.

— Всяко дете е чудо, какъвто и живот да му е писано да живее — каза Ани.

— Ани, мразиш ли ме.

Тя не отговори веднага.

— Искало ми се е, Доналд, много пъти. Може и да си ми черен в момента, но те обичам от деня, в който те срещнах.

— А сега, когато отново сме заедно, вярваш ли ми да се грижа за двама ви?

— Нима имам избор? — попита го тъжно тя.

 

 

На следващия ден Доналд остави Ани и Мох в надеждните ръце на Селина и бавачката и потегли на юг към Естбъри Хол. Веднага щом пристигна, отиде в Дауър Хаус, къщата в единия край на парка, където живееше майка му сега.

— Тук ли е майка ми, Беси? — попита той стреснатата прислужничка, влетявайки в къщата.

— Почива си на горния етаж, милорд.

Доналд изкачи стълбите по две наведнъж и почука на вратата на майка си.

— Влез — обади се гласът й отвътре и Доналд отвори вратата. Мод седеше в креслото до камината и четеше книга.

— Доналд, какво правиш тук, за бога? — попита тя с неодобрителна гримаса.

— Двамата с теб трябва да си поговорим. Остави книгата, ако обичаш, майко. Държа да ми отговориш на няколко въпроса — каза Доналд, сядайки в креслото срещу нея.

Уплашена от яростта в думите на сина си, Мод му се подчини.

— Какво има? — попита тя.

— Наскоро открих, че известен брой писма, адресирани до мен, са се загубили в имението миналата година и имам основание да вярвам, че ти си се постарала да не ги получавам.

— Писма ли? — престори се на невинна майка му.

— Да, майко, писма. Писма от Индия, от Париж и после от Йоркшир, изпратени от една млада дама, към която някак си ти си разбрала, че изпитвам чувства. В която, майко, винаги съм бил и ще продължавам да бъда влюбен.

— Ох… недей така, Доналд, получаваме толкова много писма от цял свят. Не е ли редно да обвиниш пощенските услуги, ако не си получавал точно тези? Не виждам причина да виниш мен за изчезването им.

— О, аз пък виждам, майко. И би ми било много лесно да отида при прислужниците от имението — които, нека ти напомня, са мои работници в момента, — и да ги попитам как стоят нещата.

Доналд понечи да стане, но Мод веднага го принуди да остане в стола си.

— Да не си обезумял? Последното нещо, което ни трябва, е прислужниците да разпространяват слухове за личните ни отношения — изсъска тя.

— Не ме е грижа.

— Дори ако достигнат ушите на Вайълет?

— Дори така да стане, все пак най-сетне открих Анахита. Настаних я в лондонския дом на Селина, докато реша как да постъпя. — Доналд едвам сдържа импулса си да прихне в смях, като видя ужасеното изражение по лицето на Мод.

— Какво имаш предвид, как да постъпиш? — повтори Мод. — Нали не възнамеряваш да кажеш на Вайълет за… връзката си с онази индийка?

— Още не съм решил, но ако не си признаеш, че именно ти си криела писмата на Анахита, вероятно ще се изкуша.

— Боже мой, Доналд! Къде ти е умът? Ще съсипеш семейството ни. Вайълет незабавно ще се разведе с теб и тогава какво ще се случи с Естбъри Хол?

— Да не мислиш, че ме интересува? Че изобщо някога ме е интересувало? — отвърна рязко той. — Отлично знаеш, че бях готов да го продам и дори му бях намерил купувач. Но това нямаше да ти хареса, нали, майко? Признай си, преди да разкрия всичко пред Вайълет. Повярвай ми — той впи очи в нея, — аз самият няма да загубя абсолютно нищо. Продажбата на Естбъри Хол беше моя идея. Напълно достатъчно ще ми е да водя спокоен живот с жената, която обичам. И между другото — каза Доналд, изигравайки коза си, — неотдавна Ани е станала майка на детето ни. Аз имам син, а ти — внук.

Мод се срина пред очите му. Въпреки това Доналд продължи:

— Е, кажи, майко, искаш ли да споделя всичко това с настоящата ми съпруга? Представяш ли си какъв скандал ще настане?

— Спри! Спри! Как може да си толкова безмилостен? Та аз съм ти майка! — простена тя.

— Да, майка, която поставя своите нужди и желания пред тези на собствения й син. Ани е образована жена от аристократско индийско семейство. Не някаква си селянка от местния бардак!

— Моля те!

— И вероятно ще ти е интересно да научиш, че сред английското висше общество вече има много смесени бракове. Но не, майко, твоите предразсъдъци не позволиха на сина ти да се ожени за такава жена. Ти си и винаги си била безсърдечна, пресметлива и тесногръда. И…

— Престани! Достатъчно! — изкрещя Мод и внезапно рухна в сълзи.

Плачът й мигновено сложи край на тирадата му.

— Недей така, майко, спри да плачеш. — Той й предложи неловко носната кърпичка от джоба си и тя я прие.

— Прав си — изхриптя накрая Мод. — Аз крих писмата, или поне бях накарала прислужниците да носят пощата директно при мен, за да ги преглеждам. Но не разбираш ли, че просто се опитвах да те защитя? Твърдиш, че вече е приемливо да си вземеш такава съпруга. Не знам, може и така да е. Но отгоре на това ти искаше да продадеш имението. Какво щеше да имаш тогава: индийска съпруга и никакво наследство?

— Щях да имам любов, майко — отвърна тихо Доналд. — Щях да съм щастлив. Но не мога да очаквам точно ти да ме разбереш.

Тя не отвърна, потънала в собствените си мисли.

— Благодаря ти, че си призна за писмата — каза накрая Доналд. — Сега ще трябва да намеря решение на ситуацията, в която изпаднах.

— Какво ще правиш?

— Е, нека те зарадвам, че нямам намерение да наранявам Вайълет. Тя няма вина за нищо. — Доналд впери поглед в майка си и тя благоволи поне да се изчерви. — Но в същото време не искам да принуждавам жената, която обичам, и детето, което ми е родила, да се крият като мръсна тайна на място, където да не мога да гледам как синът ми расте. Затова ще предложа на Ани двамата с Мох да се пренесат наблизо. Ще им подсигуря дом на територията на имението.

— Но, Доналд, какво ще стане, ако Вайълет научи истината? — попита втрещено Мод.

— Само пет човека на света я знаят. Мога да гарантирам, че никой от тях няма да пророни и дума. Това е единственият начин, по който съм готов да живея лъжовния живот, скроен ми от теб.

— Ти взе решението да се ожениш за Вайълет, Доналд — парира го Мод. — Не съм те принудила.

— Не, майко, не ме принуди — каза Доналд. — Но когато човек загуби всякаква надежда, бъдещето спира да го интересува. Е, постигнахме ли съгласие?

— Да — отвърна тя с разтреперан глас и сведени очи.

— Хубаво. В такъв случай ще потърся подходящ дом на Ани. И — каза той, отправяйки се към вратата, — може би един ден ще изявиш желание да се запознаеш с внука си. Има твоите очи.