Лусинда Райли
Среднощна роза (30)

28

Джак не се беше събудил, когато Ребека беше станала от леглото на следващата сутрин. Решена да забрави снощното му поведение, тя облече долнище на анцуг и слезе в импровизираната гримьорна.

Снимачният ден беше дълъг и тежък и когато се върна в стаята си след шест, се чувстваше капнала от умора.

— Заминаваш ли? — учуди се тя, заварвайки Джак да връща ризите си в пътническата си чанта.

— Да, но само ще отскоча до Лондон. Новото ми другарче Джеймс ме просветли за един нов проект на Сам Джефри. Използвах телефона в кабинета да се свържа с агента ми, за да го накарам да му се обади още тази сутрин и да му каже, че съм в Англия. Джефри иска да ме види утре сутринта. Не е ли чудесно, скъпа? Говорим за сериозен млад режисьор, който вече може да се похвали с няколко награди „Бафта“. Затова си извиках такси до Лондон. Ще се върна утре вечерта.

— Ясно — отвърна смаяно Ребека.

— Май направих добре, като дойдох да те издирвам в Англия. — Той отиде до нея, прегърна я и я целуна. — Е, пожелай ми успех и ми обещай, че няма да се хвърлиш в обятията на новия ми най-добър приятел, докато ме няма — каза той, взе багажа си и тръгна към вратата. — Знам що за донжуан е. — Джак й смигна и затвори вратата след себе си.

— Мислех, че си дошъл да видиш мен — прошепна тя на себе си, сядайки зашеметено на леглото.

След няколкоминутно привикване към идеята за внезапното напускане на Джак, Ребека стана и отиде да си вземе вана. Вечерта беше прекрасна и тъй като цял ден беше стояла вътре, под горещите светлини на прожекторите, реши да се разходи и да подиша малко свеж въздух. Срещна госпожа Треватън на главното стълбище.

— Не ме подминавай, Ребека. На лош късмет е пътищата ни да се пресекат точно на стълбището — каза тя.

— Така ли? Явно е английско суеверие — сви рамене тя.

— Вероятно си права — отвърна госпожа Треватън. Изглеждаше крайно напрегната. — Замина ли си младият ти приятел?

— Да, но утре ще се върне.

— Ясно. Да разбирам ли тогава, че ще вечеряш тук днес?

— Не, благодаря, обядът ми беше доста стабилен.

— В такъв случай ще ти оставя сандвичи и чай от лайка в стаята за по-късно.

— Благодаря, госпожо Треватън.

Снимачният екип беше заминал за вечерните снимки в селото, затова къщата и градината бяха пусти. Ребека отиде да седне на пейката във вътрешната градина. Розите бяха в пълния си разцвет и ухаеха божествено.

— Здравей. — Гласът на Антъни я изтръгна от унеса й. — Подочух, че приятелят ти е заминал за Лондон.

— Да. Но се връща утре. И моля те, ако не е удобно, просто кажи и ще се изнесем в някой хотел.

— Не, не се притеснявай, наистина. Макар че…

— Какво?

— Просто не покрива очакванията ми — призна си Антъни. — Прощавай, знам, че точно аз нямам право да изказвам мнение относно връзките между мъже и жени.

— Няма нищо, Антъни.

— Важното е да се грижи за теб и да те прави щастлива.

— Да. — Ребека се въздържа от коментар; точно в момента имаше твърде голяма опасност да каже нещо лошо.

— Е, какво мислиш за младия ни индийски приятел?

— Харесвам го — отвърна искрено Ребека.

— Да, струва ми се свястно момче, но аз лично не мога да повярвам на историята му. Това би променило отношението ми към Доналд и Вайълет, дядо ми и баба ми, а вероятно би ме натъжило — призна си той.

— Боя се, че не съм запозната с цялата история, но не виждам причина нито той, нито прабаба му да си измислят всичко това — каза Ребека.

— Така е, освен ако не иска нещо — пророни мрачно Антъни.

— Какво би могъл да иска?

— Пари? Право на наследство?

— Антъни, прочела съм само първите стотина страници, затова не мога да говоря информирано по въпроса. Но Ари ми се струва честен човек. Не мисля, че е дошъл да ти причинява неприятности, а само за да се запознае с миналото на собственото си семейство.

— Е, дори да преследва пари, вече е напълно наясно, че няма какво да му дам — отвърна свъсено Антъни.

— Ако съдя по думите му, Ари е преуспял бизнесмен. Наистина не смятам, че е дошъл за твоите пари, Антъни.

— Така ли смяташ?

Ребека за пореден път усети почти детинската му нужда от успокоение.

— Да, така смятам.

— В такъв случай — продължи Антъни, видимо поотпуснат, — май не се държа особено гостоприемно. Снощи ми каза, че от утре нямало къде да отседне в района. Как мислиш, да му предложа ли стая тук за няколко дни, докато дойде време да се връща в Индия?

— Мисля, че би било много благороден жест — отвърна тя.

— Божичко, тази къща не е виждала толкова гости от години — каза Антъни.

— Приятно ли ти е да имаш компания? — попита го тя.

— Да, бих казал. Макар че госпожа Треватън не е особено доволна, разбира се. Е, благодаря ти за съвета, Ребека. Ще вляза да се обадя на господин Малик. — Той й се усмихна за кратко и тръгна към къщата.

Ребека се обърна към парка пред имението. Нужно й беше малко време насаме с мислите й, за да избистри съзнанието си и да реши как да постъпи с Джак. Беше й отнело по-малко от едно денонощие с него да си спомни защо предложението му я беше затруднило. Докато се разхождаше по прошарената от слънчевите лъчи трева между внушителните кестени, осейващи парка, Ребека осъзна, че двете седмици, които бе прекарала в Естбъри Хол, я бяха променили. Вече виждаше нещата много по-ясно, сякаш средата й на живот започваше да намира отражение върху вътрешния й мир. И истината беше, че миналата нощ, когато Джак се беше появил пиян и надрусан в стаята й, буквално я беше отвратил.

На фона на Естбъри Хол всичко в него изглеждаше и звучеше като стереотипно холивудско клише. В бляскавия дом на киноиндустрията самовлюбеното, снобарско поведение на Джак може и да се възприемаше като нормално. Но в реалния свят — в света, където обикновените хора просто живееха живота си и се бореха с него ден след ден — нещата определено не стояха така. Колкото и да се мъчеше да го оправдае, зависимостта му към наркотиците и алкохола не беше нещо, с което можеше да се примири. Горчивият й опит сочеше, че този път не води никъде.

Просто нямаше начин да приеме предложението му. И какво толкова, ако светът не разбереше? Не светът щеше да живее с него. Ребека знаеше, че трябва да му съобщи какво ще е решението й, ако не благоволи да се изчисти. Поне ако му го кажеше сега, докато живееше в имението, стените му щяха да я защитават от медийната истерия. Агентът й несъмнено щеше да откачи, но Ребека започваше да проумява, че твърде много хора — повечето мъже — контролираха съдбата й през последните няколко години. Трябваше отново да поеме нещата в свои ръце, каквото и да й костваше.

Може би отказът й да се омъжи за него щеше да е сигналът, от който Джак се нуждаеше, за да се изправи лице в лице с демоните си. Само дето я съмняваше.

Ребека вдигна поглед и осъзна, че е стигнала до част от парка, която не беше посещавала досега. Пред нея се виждаше обградена от дървета сграда, напомняща на гръцки храм, някак не на място в пасторалната английска обстановка. Тя я доближи и изкачи стълбите между белите мраморни колони. Очакваше внушителната врата да е заключена и се учуди, когато се отвори с лекота при завъртането на дръжката.

Влизайки в хладното, мрачно помещение, Ребека си спомни думите на Антъни, че предшествениците му били погребани в мавзолей на територията на парка и по гръбнака й пробягаха тръпки. Инстинктите й нашепваха да си тръгне незабавно, но докато погледът й обхождаше масивните каменни плочи по стените, назоваващи имената на онези, чиито кости лежаха зад тях, любопитството й постепенно се разбуди. Тук почиваха предци на рода Естбъри още от далечния шестнайсети век; съпрузи, положени заедно до края на вечността. Ребека стигна и до по-скорошните паметни плочи, заставайки пред тези на лорд Доналд и лейди Вайълет.

ДОНАЛД ЧАРЛС ЕСТБЪРИ

р. 1 декември 1897 г. — п. 28 август 1922 г.

на 25 години

ВАЙЪЛЕТ РОУЗ ЕСТБЪРИ

р. 14 ноември 1898 г. — п. 25 юли 1922 г.

на 23 години

Полази я странна тръпка и прочете отново датата на смъртта на Доналд Естбъри. Беше починал толкова млад… и то само месец след Вайълет. Съвпадение ли беше? Изпита отчайваща нужда да разбере. До паметните плочи на Доналд и Вайълет се намираше тази на лейди Мод Естбъри, която бе надживяла сина си с цели трийсет и три години, умирайки на осемдесет и три през 1955-а. Беше погребана при съпруга си, Джордж, който беше починал цели четирийсет и четири години преди нея, през 1911-а. Най-скорошната каменна плоча беше тази на майката на Антъни:

ДЕЙЗИ ВАЙЪЛЕТ ЕСТБЪРИ

р. 25 юли 1922 г. — п. 2 септември 1986 г.

на 64 години

АНТЪНИ ДОНАЛД ЕСТБЪРИ

р. 20 януари 1952 г. — п.

Втората дата под името на Антъни още не беше издълбана в камъка.

Под него стоеше голяма ваза със свежи рози. Ребека приклекна и вдиша аромата им, чудейки се защо ли бащата на Антъни не беше погребан с Дейзи, майка му. Вместо това един ден костите на Антъни щяха да бъдат положени до нейните. Потрепервайки внезапно от хладния въздух в мавзолея, Ребека го напусна с един въпрос в ума си: защо преди двайсет и пет години Антъни бе избрал да бъде погребан заедно с майка си, вместо с жената, за която е можело да се очаква, че ще се ожени?

Вървейки обратно към имението, Ребека за пореден път се замисли върху сексуалната ориентация на Антъни. А може би просто не се интересуваше и от двата пола и го знаеше още от самото начало.

Каквито и да бяха сексуалните му предпочитания, посещението в мавзолея й бе изяснило едно нещо — животът беше твърде кратък, за да се тревожиш за последиците от решенията си. Затова когато Джак се върнеше от Лондон, Ребека щеше да му разкрие своето.