Лусинда Райли
Среднощна роза (47)

45

Когато разказът на Мейбъл приключи, очите на Ари вече плуваха в сълзи. Той вдигна поглед към старицата, която наблюдаваше спускащия се сумрак през прозореца.

— Направо е… невъобразимо — коментира Ари, прочиствайки гърлото си, — че една майка би оставила сина си да умре сам в пущинака. Умът ми не го побира.

— Да, така е — съгласи се Мейбъл. — Мама ми каза, че когато татко се прибрал у дома и й разказал как лорд Естбъри починал в ръцете му, а Мох бил отвлечен, помислила, че е пиян.

— Мислите ли, че Мод е искала да види сина си мъртъв?

— По думи на татко помощта пристигнала чак след два часа. Той, естествено, изчезнал, като чул колата. Не бивало да го виждат на местопрестъплението. В противен случай лейди Мод вероятно е щяла да види и неговата сметка. Каква страховита история — потрепери Мейбъл. — Измъчвала е родителите ми до края на дните им.

— Не се и съмнявам, Мейбъл. Жестоко бреме са носили. Имате ли някаква представа къде е отвел докторът Мох?

— Знам само, че по думи на татко го е закарал в някакво лондонско сиропиталище.

— Учудвам се, че Мод не го е удавила в реката — отбеляза Ари.

— Според татко е щяла, ако докторът не е бил с нея.

— Не че и той много е помогнал — въздъхна Ари.

— Господин Малик, разберете, че по онова време местните аристократи държаха простите хорица в ръцете си. Никой не смееше да им се опълчи. Доктор Трефусис не е имал друг избор, освен да й се подчини. В противен случай е щяла да му отмъсти по един или друг начин.

— Той е подписал смъртния акт, който Селина Естбъри е дала на Индира, за да го предаде на Анахита — присети се Ари. — Това само по себе си е престъпление.

— Но кой е можел да се противопостави на думата му? — отвърна Мейбъл. — С изключение на клетия ми баща. След тази случка, дори като пораснах, мама ми забраняваше да работя в имението, без да каже защо. Искали са даже да се изнесат от селото, но в ония времена не беше толкова лесно.

На вратата се почука и двамата вдигнаха погледи.

— Извинете, че ви прекъсвам, но става късно и не искам да се преуморяваш, Мейбъл — каза медицинската сестра и влезе в стаята, бутайки инвалидна количка пред себе си. — Дали ще може да продължите разговора си утре, господин Малик?

— Да — съгласи се Мейбъл, докато гледачката й помагаше да се настани в количката. — Макар че не остана какво друго да си казваме. Само помнете обещанието си, господин Малик: да запазите в тайна чутото от мен.

— Разбира се. Безкрайно съм ви благодарен, че споделихте с мен, Мейбъл — отвърна Ари.

— Е, така беше редно. Поне една мистерия разплетохме. Лека нощ, господин Малик, и минете да се сбогуваме, преди да си тръгнете. Тъкмо ще можем да проведем някой по-ведър разговор.

— С удоволствие. — Ари стана и тръгна към вратата, когато го споходи една мисъл. — Можете ли да ходите, Мейбъл?

— Вече не. Проклетият артрит ми отне краката. Придвижвам се само в инвалидна количка. Понякога лорд Антъни ме носи до долния етаж и Вики ме извежда в градината, за да подишам малко свеж въздух. Много е мил с мен — усмихна се тя. — Но мозъчните ми клетки още са в строя, нали така, Вики, скъпа?

— И още как — отвърна й с усмивка Вики. — Нищо не й убягва на нашата Мейбъл.

— Лесно ми е да го повярвам. Е, лека нощ — каза Ари и затвори вратата след себе си.

Ари слезе на долния етаж с бучаща от нова информация глава. Още го изпълваше еуфория при мисълта, че Анахита е била права през цялото време. Макар че едва ли някой знаеше какво се беше случило с Мох, след като го бяха отвлекли от Девън.

В следващия момент обаче се сети за такъв човек…

Другото нещо, което го притесняваше, беше категоричното уверение на госпожа Треватън, че Ребека е видяла именно Мейбъл в онази стая миналата нощ. Мейбъл току-що му беше казала, че не може да ходи — как тогава би успяла да скита из имението посред нощ? А що се отнасяше до твърдението на икономката, че майка й страда от старческо изкуфяване, Ари можеше да се закълне, че с изключение на Анахита, не беше срещал по-вменяема възрастна дама от Мейбъл. Госпожа Треватън очевидно лъжеше. Въпросът беше защо?

 

 

Ребека сънуваше — за пореден път сънуваше странната песен, цветния аромат на парфюм, бягството от Естбъри Хол и всички опасности, които криеше…

Събуди се внезапно, вдигна клепачи и откри, че зрението й е замъглено. Понечи да разтрие с ръка очите си, за да ги прочисти, но ръцете й се оказаха болезнено пристегнати към гърба й. Познатият аромат беше силен, по-силен от всякога, и жената, която бе видяла миналата нощ, стоеше в смътната светлина пред нея.

„Сънувам — помисли си Ребека, — просто спя, но като се събудя, няма да я има.“

Малко по-късно сетивата на Ребека я увериха, че всъщност е будна и я принудиха да отвори очи. За щастие зрението й се беше избистрило и този път видя непознатата жена в гръб — седеше пред тоалетната масичка и решеше косата си. Ребека провеси глава и видя собствените си колене. Намираше се на кресло с висока облегалка. Изпробвайки някои части от тялото си, установи, че ръцете й бяха завързани зад гърба й, а глезените й — стегнати един за друг под нея. С все още размътено съзнание и главобол, на фона на който предишните й се струваха нищожни, Ребека се помъчи да събере мислите си и да разбере къде се намира. Вдигна бавно глава и усети инстинктивно, че не е в собствената си спалня в имението.

Отново затвори очи. Упоеният й мозък започна да отпуска малко по малко насъщната информация: предложението за брак от Антъни, внезапната му агресивна целувка, бягството й от Естбъри Хол, издирването на филмовия екип в пущинака отвъд градината, парчето плат, прилепено до лицето й, а после — пълен мрак.

Вдигна плахо клепачи и заоглежда жената пред тоалетната масичка. Постара се да диша дълбоко, знаейки, че колкото повече кислород поглъщаше в дробовете си, толкова по-бързо мозъкът й ще се прочисти от опиата. Която и да беше жената пред нея, определено не приличаше на крехка старица, надхвърлила деветдесетте. Отзад фигурата й изглеждаше широкоплещеста и яка.

Ребека сведе поглед към собствените си крака и видя, че вече не са облечени в дънки, а в мека копринена пола, стигаща чак до глезените й. Вдигайки скришом очи към горната част на тялото си, установи, че същият плат покриваше и торса й.

Беше облечена в рокля. От което следваше, че непознатата жена първо я беше съблякла.

По гръбнака й пробягна тръпка на същински ужас.

Ще умра, също като Вайълет, знам, че ще умра…

Затвори очи с пулсиращи слепоочия и разтуптяно сърце. После въздъхна неволно, колкото и да се стараеше да не издава нито звук.

— Знам, че си будна. Виждам как мърдат клепачите ти. — Последва неочакван звънък смях. — Вдигни ги и ми разкрий красивите си очи. Няма да те нараня, обещавам. Казвам се Алиса, между другото. Също като „Алиса в страната на чудесата“.

Свиквайки всяка частица психическа сила, която притежаваше, Ребека отвори очи и видя, че Алиса се е обърнала с лице към нея. Дъхът й секна от ужас, защото пред нея не стоеше истинска жена, гротескна пародия на женствеността. Дългата руса коса обрамчваше лице, непохватно наплескано с тежък грим. Сини клепачи, фалшиви мигли, напластени с черна спирала, черна очна линия около целите очи. Яркочервено червило потъваше в тънките бръчици на застарялата кожа, а по бузите светеха отчетливи розови кръгове пудра.

— Е, вече няма скрито-покрито — заяви Алиса с усмивка. — Виждаш ли? — потупа я тя по косата. — Толкова ли съм страшна?

Ребека убеди устните си да оформят беззвучно „не“.

— Е, въпреки това съжалявам, че ми се наложи да прибягна до такива мерки, за да те задържа тук. Но наистина не би било редно да ме напуснеш. Дано го разбираш. Ти си новата ми приятелка.

Инстинктът за самосъхранение диктуваше на Ребека, че трябва просто да се съгласява с всичко, което казваше Алиса, поне докато не проумееше какво се случва и умът й не се избистреше.

— Ах, горкичката, страшно бледа си. Ще сляза до долния етаж да ти донеса една чаша чай.

Ребека кимна отново.

— Моля те, скъпа, отговаряй ми. Мама все ми повтаряше, че е грубо да си мълчиш.

— Ще съм ти благодарна за чаша чай — скалъпи Ребека.

— Превъзходно.

Алиса стана и на Ребека й направи впечатление колко е висока. От ниското й положение на стола й се струваше направо великанска. Проследи я с поглед през стаята и установи, че е пременена в старомодна копринена рокля, подобна на онази, в която и тя самата беше облечена. Извръщайки глава до крайна степен, за да улови всеки детайл от вида й, преди да е напуснала стаята, Ребека забеляза колко огромни бяха стъпалата й, напъхани в чифт копринени обувки.

— О, боже, о, боже… — пророни тя и опита да размърда мудния си мозък. Сега, когато най-сетне можеше да се огледа наоколо, установи, че се намира в непозната спалня. Старовремското месингово легло беше застлано с пъстроцветна кувертюра, а пердетата на избелели цветя бяха затворени докрай. Мраморната повърхност на тоалетната масичка беше отрупана с всевъзможни козметики. Сред тях стоеше и отворено шише парфюм, същото като онова, което беше намерила в стаята на Вайълет.

Мисли, Ребека, мисли…

От гърдите й се изтръгна отчаяна въздишка. Не разбираше какво се иска от нея. И коя е тази Алиса?

Дочу тежкия тропот на приближаващи стъпки и обърна глава в предишното й положение.

— Готово, направих ти чаша хубав чай. Ще те развържа, за да си го изпиеш спокойно — обяви Алиса и остави двете чаши чай върху тоалетната масичка, разливайки по-голямата част от съдържанието им. После доближи Ребека откъм гърба й, за да освободи китките й, заобиколи стола и клекна да развърже глезените й. — Дано не съм те наранила; вързах те единствено защото се страхувах да не паднеш, докато спеше. Използвах копринено шалче, за да не охлузя китките ти. Готово, така е по-добре, нали?

Когато Алиса вдигна очи към нея в очакване на отговор, Ребека осъзна с кого си има работа.

 

 

„За вълка говорим, а той в кошарата“, помисли си Ари, като видя госпожа Треватън да се задава по коридора с угрижено изражение на лице.

— Случайно да сте виждали Ребека? — попита го тя.

— Доколкото знам, е на вечеря с лорд Антъни.

— Беше, но после просто изчезна. Проверих в стаята й и изглежда си е тръгнала, защото всичките й притежания ги няма, заедно с куфара й.

— Сериозно? — свъси вежди Ари. — Вероятно в крайна сметка е решила да се пренесе в хотел. Не мога да я виня, предвид страха, който преживя снощи.

— Да, и аз така предположих — съгласи се госпожа Треватън, — но очаквах, че би помолила вас да я придружите.

— Е, струва ми се най-логично да се обърне за това към лорд Антъни. Все пак той е вечерял с нея.

— Да, но обикновено след вечеря господарят се затваря в стаята си и не обичам да го безпокоя.

Ари усещаше, че госпожа Треватън е искрено разтревожена.

— А дали в този случай не бихте направили изключение? Ако ми покажете къде се намира стаята му, аз ще го попитам.

— Не е необходимо — отвърна икономката. — Май е най-добре първо да се обадя на Стив, организатора, и да попитам дали няма вести от нея. Сигурно вече се е прибрал в хотела си.

— Добра идея — кимна Ари.

Госпожа Треватън тръгна към долния етаж, за да използва телефона в кабинета на Антъни, а той самият отиде до стаята на Ребека и видя, че наистина е опразнена; всичките й лични вещи ги нямаше. Върна се в коридора и също слезе на долния етаж, за да провери дали няма някакви новини от Стив, но свъсеното изражение на госпожа Треватън веднага му подсказа, че няма.

— За жалост не е чул и дума от нея — потвърди икономката.

— Ако бъдете така добра да ми услужите с телефонен указател, ще звънна в местните хотели и ще разпитам дали не си е запазвала стая в някой от тях — каза Ари.

Петнайсет минути по-късно вече беше проверил всички хотели в радиус от трийсетина километра, но без резултат. Стив се обади да го информира, че провел същото разследване и той също ударил на камък.

Ари закрачи нервно из малкия кабинет. Ако Ребека наистина беше решила да си тръгне, несъмнено щеше да остави съобщение в стаята му или поне да уведоми госпожа Треватън. Възпитанието й не позволяваше да изчезне просто ей така. Пък и кой я беше откарал до селото? По думи на Стив не се беше обаждала на Греъм. Но пък можеше да си е взела такси.

— Нещо ново? — поинтересува се госпожа Треватън, като се върна в кабинета.

— Не. Сякаш е потънала вдън земя. Започвам да се притеснявам сериозно и смятам, че е време да попитаме лорд Антъни. Все пак той я е виждал последен.

— Заръча ми да не го безпокоя по време на вечеря — заяви най-неочаквано госпожа Треватън, сякаш току-що си го спомняше.

— Така ли? Това необичайно ли е?

— Ох — въздъхна госпожа Треватън. — Никога не знам какво се случва в главата на господаря.

— Къде е стаята му? — попита Ари и без да чака отговор, изхвърча от стаята и тръгна към стълбището. — Ако не ми кажете, ще блъскам по всяка врата в този проклет мавзолей, докато не го намеря.

— Добре, добре — съгласи се икономката на прага на сълзите. — Ще ви отведа при него.

Тръгнаха по коридора от другата страна на стълбището, срещу този, където се намираше стаята на Ребека, и подминаха няколко врати, преди да спрат до една от крайните.

— Тук е апартаментът му — посочи тя. — Моля ви, изчакайте по-назад в коридора, а аз ще почукам на вратата му. Не искам да ви вижда тук, ако отвори. Не обича да го безпокоят непознати посред нощ; дори аз не смея.

Ари направи няколко крачки назад. Удовлетворена, госпожа Треватън почука на вратата.

— Лорд Естбъри? Простете, че ви безпокоя, но спешно трябва да говоря с вас — провикна се тя.

Не получи отговор.

— Може да спи — отбеляза госпожа Треватън, надничайки угрижено към Ари. — Ще опитам отново. — И този път никой не й отговори.

— Ще се наложи да влезете и да го събудите — нареди Ари.

По изражението на госпожа Треватън се изписа истински страх.

— Не обича никой да влиза в стаята му без разрешение.

— За бога, кажете му, че е спешен случай! Ако вие не смеете, аз ще го направя. — Ари пристъпи към вратата, а госпожа Треватън моментално я отвори, за да го спре.

— Изчакайте тук — нареди му тя, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

Няколко секунди по-късно се показа в коридора.

— Няма го в стаята му.

Ари впери мнителен поглед в нея.

— Чуйте, млади момко, и аз съм не по-малко разтревожена за Ребека, но ви уверявам, че господарят не е тук. Всъщност често излиза на среднощни разходки.

— И къде точно обича да се разхожда?

— Ами, наоколо.

— Госпожо Треватън! — Търпението на Ари най-сетне се изчерпа. — Отдавна мина полунощ, а Ребека още я няма. Сега се оказва, че и Антъни е изчезнал. Достатъчно притеснен съм да се обадя в полицията на мига.

Госпожа Треватън го изгледа ужасено.

— Моля ви! Не го правете. Сигурна съм, че Ребека е добре. Вероятно е излязла някъде с господаря… — Гласът й заглъхна.

— Съзнавам, че сте му предана, но и двамата сме наясно, че знаете повече, отколкото твърдите. Преди малко се срещнах с майка ви, жената, която ни уверихте, че кръстосвала имението нощем. Каза ми, че не може да се придвижва без инвалидната си количка. Не нея е видяла Ребека снощи, нали? Излъгала сте ни, госпожо Треватън. Затова разполагате с точно трийсет секунди да ми съобщите къде мога да намеря лорд Антъни, след което се обаждам в полицията!

Ари закрачи бързо към главното стълбище и се върна в кабинета на долния етаж. Госпожа Треватън го догони и влезе в стаята, запъхтяна от умора. Ари вдигна слушалката пред ужасения й поглед и пръстите му увиснаха във въздуха над шайбата. След няколкосекундно упорство госпожа Треватън капитулира.

— Недейте, моля ви… — Гласът й секна и икономката се срути разплакана в близкото кресло. — Знаех си, че промяната в ежедневната му рутина ще му се отрази зле. Когато е спокоен и сам, все някак се справяме. Цялата тази суматоха е виновна, трябваше да го предвидя.

— Вижте, просто ми кажете къде мога да ги намеря и ще уредим нещата, без да намесваме полицията.

Госпожа Треватън въздъхна в знак на окончателно примирение.

— Ще трябва да вземем колата ви.