Лусинда Райли
Среднощна роза (28)

26

Опитът ми на медицинска сестра ми подсказваше, че на Индира щеше да й е нужно време да възвърне силите си — теглото й беше доста под нормата и организмът й беше слаб. Затова през следващите няколко дни с насърчение от моя страна Индира започна да става от леглото и да закусва. После се разхождахме из градината и си почиваше преди обяд. Бях помолила кухненския персонал да й приготвя простички, питателни ястия. По-тежките не биха се задържали в стомах, лишаван от храна толкова време. Вечер ядяхме заедно на верандата пред спалнята й. Като един вид стимул й бях казала, че няма да й разкрия плана си за бъдещето й, докато не се сдобиеше със силата, необходима да го реализира.

Какъв точно беше въпросният план все още нямах представа, макар че в главата ми започваха да се образуват някои идеи. Махарани идваше да говори с мен всеки ден по време на следобедната дрямка на Индира, удивена от осезаемата разлика в дъщеря си.

— Ти наистина си чудотворка, Ани, и съм ти страшно благодарна, че дойде. Може би съвсем скоро ще се вразуми.

— Намерила е волята да живее отново, нека сме доволни и на толкова засега — предупредих я аз.

Нощем в стаята си пишех на Доналд, разказвайки му за Индира и живота в двореца. Съобщих му, че престоят ми в Индия ще е по-дълъг от очакваното. Липсваше ми непоносимо много и впрягах цялото си търпение в грижите за бавното оздравяване на приятелката ми.

След месец Индира най-сетне започваше да прилича на себе си. Демонстрираше част от обичайната си страст по ежедневния живот и си беше възвърнала достатъчно сили, че да яздим по малко в парка сутрин. В тези ни моменти заедно най-сетне й споделих за любовта си към Доналд и живота, който искахме да си създадем, след като се върна в Англия.

Споделих й и за тревогите си относно майката на Доналд и предразсъдъците й.

— Но доколкото разбирам, Доналд не се интересува от мнението на майка си — отбеляза Индира. — Имението е негово и може сам да избира съпругата си.

— Е, още не е събрал смелост да й каже за мен.

— Несъмнено и това ще стане, а после двамата ще заживеете щастливо до края на дните си. Да не говорим, че единственото усложнение при теб е нелицеприятна свекърва, а при мен може да е война между две провинции. Такава си късметлийка, Ани, свободна си да правиш каквото си поискаш. — Тя въздъхна.

Успях да извлека малко утеха от думите на Индира, макар и да съзнавах, че няма как да разбере напълно положението ми. А в момента ме притесняваше едно определено нещо. Бях решила да не му обръщам внимание, надявайки се като всяко момиче в подобна ситуация, че може да греша.

Същата вечер, след като пожелах лека нощ на Индира, закрачих нервно насам-натам, умувайки как можех да й помогна. Знаех, че ако я принудят да се омъжи за човек, когото не обича, и я затворят в зенаната до края на живота й, просто щеше да залинее отново. А аз нямаше да съм тук, за да й помогна.

Затова реших да помоля звездите за съвет — майка ми ме беше научила винаги да внимавам, когато се намесвам в съдбите на други хора.

„Внимавай, малката — беше ме предупредила веднъж, — защото като им помагаш, и ти се превръщаш в част от съдбата им.“

А и макар да знаех, че какъвто и план да съчинях, махарани — жената, която беше най-близкото нещо до майка, което имах на тази земя — почти със сигурност щеше да го възприеме като предателство, просто нямах друг избор.

На следващия ден, преди да отида на закуска с Индира, яхнах един от конете и отидох до беседката в парка, където преди шест години бях заровила наследството си. Извадих зеблената кесийка от дупката, която бях изкопала, и с облекчение установих, че трите рубина все още са вътре. Пъхнах двата по-малки в джоба на сарито ми, а най-големия върнах в скривалището му.

По-късно, по време на следобедната ни разходка, отведох Индира до едно кътче в градината, където знаех, че няма кой да ни чуе. Настаних я на тревата под жасминовото дърво, а тя ме загледа нетърпеливо.

— Е? Измисли ли план?

— Не знам дали може да се нарече точно план — отвърнах аз, — но вярвам, че много често в живота, ако поставиш някой пред свършен факт, той рано или късно ще го приеме. Индира, знаеш ли къде е Варун в момента?

— Мисля, че е някъде в Европа — Индира потри носа си умислено, — но прислугата му така или иначе ще препрати писмото до него.

— В такъв случай трябва да му пишеш, че до няколко седмици ще отидеш при него в Европа. В Париж например — предложих аз. — Трябва да измислиш ден и място на срещата ви.

По лицето й се изписа удивление.

— Казваш ми, че трябва да избягам?

— Като че ли нямаш друг избор. Ще кажа на майка ти, че според мен едно пътуване до Швейцария би ти се отразило добре. Че свежият планински въздух и промяната на обстановката не само ще ти възвърнат силите, но и ще отвлекат вниманието ти от Варун. Че си се съгласила след този възстановителен период да се върнеш в Индия и да се омъжиш за махараджата на Дхарампур.

— О, Ани. — Индира стисна ръцете ми в своите. — Но дали мама ще повярва?

— За съжаление, майка ти ми има пълно доверие, Инди. Аз ще изиграя своята роля и ще й кажа, че съм те склонила да изпълниш дълга си. Но ти също ще трябва да я убедиш, че си готова да приемеш брака.

— Но аз знам — подхвана Индира, дъвчейки нервно долната си устна, — че в никакъв случай няма да ми дадат благословията си да се омъжа за Варун.

— Така е, няма. И ако продължаваш по този път, ще трябва просто да се примириш с факта — заявих категорично.

Наблюдавах я как изучава предложението ми наум. И се запитах дали беше готова да се прости с любовта на родителите си и да понесе неизбежната им ярост. Беше изправена пред ужасна дилема. Но трябваше да е напълно наясно какви ще са последствията от действията й, преди да се съгласи с плана ми.

— Тоест ще трябва да се омъжа за Варун тайно?

— Да. И ако Варун е толкова влюбен в теб, колкото ти в него, и той ще трябва да приеме, че това е единственият начин. Може да се лишите от грандиозната церемония по свързването на две провинции, но засега и толкова трябва да ви е достатъчно. Инди — въздъхнах аз, — ако искаш да бъдеш с твоя принц, не бих казала, че имаш друг избор.

— Но аз си нямам собствени пари. Не мога да си купя дори булчинска рокля! — Индира се засмя нервно, лека-полека проумявайки последиците от тежкото решение пред себе си. — Научат ли, мама и татко несъмнено ще ме оставят без пукната рупия.

— Имам малко спестени пари — казах й аз, замисляйки се колко иронично беше, че се намирах в дворец, притежание на двама от най-богатите хора в света, а предлагах финансова помощ на дъщеря им.

— Дали някога ще ми простят?

— Не мога да ти дам отговор на този въпрос. Просто ще трябва да рискуваш, ако държиш да си с Варун. Един от уроците, които си взех, докато работех като медицинска сестра във Франция, Инди, е, че животът е твърде кратък. И всички трябва да правим жертви, за да тръгнем по пътя, който смятаме за правилен.

— Е, аз съм сигурна, че с Варун сме създадени един за друг. Затова ще му пиша, че трябва да се срещнем в Париж.

— Да, а ако се съгласи, аз ще говоря с майка ти.

Индира стана и закрачи напред-назад, измъчвана от колебания. Накрая спря и се обърна към мен.

— Ще го направя. Ще му пиша още сега. А ти ще можеш ли да пуснеш писмото този следобед?

— Разбира се.

По-късно същия ден, след като бях пуснала писмото на Индира до принц Варун, както и едно от мен до Доналд, излязох от пощата и тръгнах по шумната, пренаселена улица със замаяна глава, опитвайки да се примиря с факта, че ролята ми в измамата на Индира почти несъмнено щеше да ме направи нежелана в двореца.

Но вече имах нов живот другаде. И като влязох в един бижутерски магазин, любовта ми към Доналд ме въоръжи със сили да дам двата рубина на мъжа зад тезгяха.

След половин час се върнах при рикшата си, научила от изражението на бижутера колко ценни бяха червените камъчета. Почти със сигурност ми беше платил едва четвърт от истинската им стойност, но в джоба си вече имах достатъчно пари за булчинска рокля на Индира и да преживея цяла година с тях, ако се наложеше. А започвах да осъзнавам, че не беше изключено.

Повече от две седмици с Индира живеехме в трепетно очакване на писмо от Варун. Когато най-сетне пристигна, моментално го занесох на Индира и тя го отвори с грейнали от вълнение очи. Прочете го набързо и вдигна сияещ от радост поглед към мен.

— И той е на мнение, че това е единственият начин. Казва, че не може да живее без мен! Е, какво сега?

— Ще говоря с майка ти при първа възможност.

— О, Ани! — Индира се хвърли на врата ми. — Как ще ти се отблагодаря за помощта?

— Сигурна съм, че един ден ще дойде и този момент.

Същата вечер си поех дълбока глътка въздух и влязох при махарани. Казах й каквото трябваше, а докато красивите й тъмни очи се взираха в мен, изпълнени с доверие и благодарност, аз самата останах ужасена от лекотата, с която я бях излъгала. Когато приключих, тя взе ръцете ми в своите и ми се усмихна.

— Благодаря ти за помощта, Ани. Знаех си, че ти си единственият човек, в когото би се вслушала. Всички сме ти безкрайно признателни.

Напуснах покоите на махарани, чувствайки се омърсена от лъжата си. Изпратих Индира да говори с майка си и тя също изпълни ролята си безпогрешно. На следващия ден си запазихме билети до Европа за след десет дни.

Междувременно и на мен самата ми беше изникнала спешна ситуация, на която знаех, че трябва да обърна внимание. На следващия ден отидох в зенаната при старата ми приятелка и учителка Зина. Излязохме на разходка в градината, а тя хвана китката ми и премери пулса ми. После вдигна поглед към мен и кимна с глава.

— Знам защо ме потърси.

— Предположих. Можеш ли да ми помогнеш? — попитах, чувайки отчаянието в гласа си.

— Не искаш дете?

— Искам, но не точно сега. Ще има и други…

Тя килна глава настрани.

— Ела при мен следобед и ще видим какво мога да направя.

Върнах се по-късно, както ми беше заръчала, и й позволих да ме прегледа, разтреперана от нерви. Накрая Зина ме сложи да седна на леглото, погледна ме строго и поклати глава.

— В дванайсетата седмица си. Ако опитам нещо, ще поставя живота ти в опасност, а не желая да поемам такъв риск. Сама знаеш, че е твърде късно, за да протече манипулацията безопасно.

Знаех, разбира се. Все пак бях медицинска сестра. Но просто бях заравяла главата си в пясъка, уплашена като всяка друга жена в подобно положение. Зина впери сериозен поглед в мен.

— Обича ли те бащата?

— Да.

— Тогава защо изобщо си тук? — попита с усмивка тя.

— Ами… сложно е.

— Любовта винаги е сложна. — Тя се изкиска и отново поклати глава. — Кажи му, че имаш безценен подарък за него. Ако наистина те обича, ще се зарадва.

Започнах да проумявам в каква ситуация бях изпаднала и ме обзе внезапен ужас.

— Зина, ти не разбираш. Не знам какво да правя.

— Ще намериш решение, Анахита, сигурна съм.

Разделих се с нея със замъглени от сълзи очи. Запътих се право към конюшнята, помолих коняря да ми оседлае един кон и препуснах с бясна скорост, крещейки в задушливия, прашен въздух, възмутена от собствената си глупост. От седмици бях имала съмнения. Защо, защо не бях приела фактите по-скоро? Нали уж бях медицинска сестра, „мъдра“ жена, способна да помага на другите хора, но и да унищожи собствения си живот.

Докато пришпорвах коня да лети още по-бързо, ми хрумна да се хвърля от гърба му, вместо да се сблъсквам с ужасните последици от съсипаното си бъдеще. Колкото и да ме обичаше Доналд, ако се върнех от Индия бременна, при положение че връзката ни и бездруго беше осеяна с трудности, нямаше ли и той самият да сметне, че това вече е прекалено? Замислих се за майка му, преданата католичка, която несъмнено беше на мнение, че всяко извънбрачно дете трябва да се удавя още при раждането — да не говорим, ако въпросното дете беше рожба на сина й и една индийска „безбожница“.

Спрях рязко коня, слязох от гърба му и се строполих на колене, ридаейки. Защото знаех, че не мога да виня другиго, освен себе си.

Накрая се изправих и опитах да намеря известна утеха в мисълта, че поне щях да разполагам с няколко седмици на борда на кораба, в които да измисля какво да правя оттук нататък; освен това имах и парите от рубините, с чиято помощ щях да подпомогна решението си, каквото и да беше то. Единственото сигурно нещо беше, че бебето в утробата ми щеше да се появи на бял свят след шест месеца.

Често бях повтаряла на пациентите си, че трябва да приемат волята на боговете и да се молят за сила и примирение. Именно на тази мантра трябваше да се отдам сега, ако исках да оцелея.

На следващата седмица вече отплавахме към Европа. Ръката на Индира намери моята, докато стояхме на палубата на кораба, напускащ пристанището, и Индия лека-полека започваше да се губи от полезрението ни. И двете бяхме в мрачно настроение, всяка потънала в собствените си мисли.

Индира обаче скоро се ободри и цяла нощ танцува с множеството млади кавалери, търсещи компанията й. А аз най-сетне намерих уединението, което ми беше нужно, за да помисля върху бъдещето си и да съставя плана си на действие.

Когато корабът акостира в Марсилия, хванахме влака до Париж и си взехме стая в „Риц“. Незабавно изпратих телеграма на махарани, в която я уведомявах, че сме пристигнали благополучно и до няколко дни ще се качим на влака до клиниката в Швейцарските Алпи. Принц Варун щеше да пристигне на следващата сутрин и Индира преливаше от щастие, докато пробваше роклите си и ги захвърляше небрежно върху леглото.

— Нямам какво да облека! От толкова много време не съм пазарувала в Европа. Всичките ми дрехи вече са демоде.

— Принцът ти ще те хареса както и да му се появиш.

Тази вечер и двете будувахме по леглата си.

— Имаш ли представа къде ще отидете след това? — попитах я аз.

— Беше ми писал, че трябва да се оженим час по-скоро и да останем в Европа, докато нещата у дома се поуталожат. О, Ани, смяташ ли, че постъпвам грешно? Ще вгорча живота на мама и татко.

— Ще го преглътнат с времето. Както често ти повтарям, Инди, трябва да правим всичко по силите си, за да намерим щастие.

— Дори така да нараняваме близките си?

— Понякога да. Но да се надяваме, че няма да е за дълго. Родителите ти те обичат твърде много, за да се откажат от теб, макар че не вярвам майка ти да ми прости някога — казах в тъмнината.

— Разбира се, че ще ти прости, защото ще реши, че аз съм те подтикнала към това. Мен ще обвинят, Ани, обещавам ти. Ще се постарая да е така.

— И ще си имаш очарователен принц за съпруг, както и двете си мечтаехме в онази нощ, когато се срещнахме за пръв път.

— А ти ще се върнеш при своя принц и двете ще заживеем щастливо до края на дните си.

Въртейки се неспокойно в леглото през дългите часове до зората обаче, осъзнах, че моята приказка стремглаво се превръщаше в кошмар.

 

 

На следващия ден двете с Индира седяхме в очакване на принца й. Накрая вратата на гостната се отвори и той влезе. Индира нададе вик на радост и се хвърли в прегръдките му. Аз самата се оттеглих тактично.

Като се върнах след няколко часа, намерих Индира седнала на писалището с химикалка в ръка и дълбоко умислен поглед.

— Слава богу, че се върна, Ани. Нужна ми е помощта ти. Варун каза, че трябва възможно най-скоро да съобщя на родителите ми, че ще се женим. Докато писмото пристигне в Индия, вече ще е късно да ни спрат. Но — челото на Индира се сбърчи от тревожност, — не знам какво да им пиша.

— Спокойно, ще ти помогна. Но първо ми кажи дали принцът оправда надеждите ти.

— О, да, да — отвърна замечтано Индира. — Вече ни е уредил разрешително за брак. Казва, че нямаме време за пилеене, тъй като семейството ми има много шпиони в Париж и може да научи за плановете ни. Затова церемонията ще се състои вдругиден. Ще подпишем в кметството и ми трябва свидетел. Искаш ли това да си ти, Ани?

— Ако е гарга, да е рошава — отвърнах шеговито аз. — Разбира се, че ще ви бъда свидетел. А сега да се заемем с писмото.

Варун дойде да види Индира на следващия ден и тримата пихме заедно чай в хотелския апартамент, обсъждайки плановете им. Поне бях доволна да видя, че любовта на Индира беше повече от споделена. И двамата сияеха от щастие, че отново бяха заедно.

— Къде ще заведеш Индира след сватбата ви? — попитах принца.

— Един добър приятел предложи да използваме къщата му в Сен Рафаел колкото време желаем — обясни Варун. — Семействата и на двама ни ще имат нужда от време да преглътнат постъпката ни. Не искам да ги разстройваме допълнително, парадирайки с брака си в европейските обществени кръгове, затова ще се покрием за момента.

— Сигурна съм, че повече европейци биха сметнали постъпката ви за изключително романтична — уверих го с усмивка аз. — Принц и принцеса избягват заедно: звучи като същинска приказка, нали?

— Варун казва, че трябва да напиша мило писмо до изоставения махараджа — обяви намусено Индира откъм писалището. — Какво, за бога, мога да му напиша? „Скъпи стари принце, ти си дебел и грозен и никога не съм те обичала. Опасявам се, че вече се омъжих за друг. Твоя принцеса Индира“?

Всички се засмяхме дружно, после Варун преметна защитнически ръка през раменете на Индира.

— Знам, че не искаш да му пишеш, скъпа, но с действията си нараняваме много хора. Трябва да проявим поне някаква почтеност.

— Да — въздъхна Индира. — Знам.

Варун стана и се обърна към мен.

— Благодаря ти Анахита, за всичко, което направи за моята принцеса. И двамата сме ти безкрайно задължени. А сега ме извинете, но и аз трябва да напиша писмо до семейството си. С теб, Индира, ще се видим утре в кметството.

— Bon nuit, mon amour — отвърна тя, изпращайки му въздушна целувка. После се обърна към мен. — Не мога да повярвам, че утре ще е сватбеният ми ден. Винаги съм си представяла грандиозния венчален обред в Куч Бехар, как принцът ми, облечен в тържествени одежди, пристига в церемониалната зала на гърба на слон. Вместо това ще вземем такси до кметството!

— Има ли значение за теб? — попитах я.

— Ни най-малко, нито пък за него.

— Мисля, че Варун е добър човек, Инди. Голяма си щастливка. А най-важното е, че те обича много.

— Знам — отвърна сериозно тя. — Когато стана негова съпруга, ще трябва да спра да се държа като разглезена хлапачка, което, както знаем и двете, ми е доста присъщо.

— Добра идея — казах аз с усмивка, доволна, че най-сетне го е осъзнала. — Е, какво й се вечеря на бъдещата булка?

 

 

На следващия ден, въпреки че не бе претърпяла часове на къпане, обтриване с екзотични масла и обличане в сложните пластове на традиционното сватбено сари и че можеше да разчита само на моята помощ, Индира изглеждаше ослепително в бялата си дантелена рокля и с малки кремави розички в мастиленочерната й коса. Докато седях в потискащата обредна зала на кметството с прислужника на Варун и гледах как най-скъпата ми приятелка се омъжва за принца на мечтите си, осъзнах, че кръгът на невинната ни младост бе завършен. Бъдещето ни не криеше вълшебните приказки, по които бяхме въздишали като малки, лежейки на тревата с погледи, вперени в звездния небосклон; любовта беше докоснала и двете ни и ни беше променила до невъобразима степен.

След церемонията младоженците си поръчаха шампанско за сватбения апартамент, който Варун им беше наел.

— Скъпа ми Ани, трябва да ми дадеш адреса си, преди да се разделим — каза Индира.

— Да, разбира се. Като се прибера в Лондон, ще ти пиша от него до адреса ви в Сен Рафаел.

Двайсет минути по-късно си взех довиждане с тях, тъй като усещах колко отчаяно искат да останат насаме. Усмихнах се окуражително на Индира, знаейки, че изпитва и вълнение, но и притеснение относно интимността, която щеше да изживее за пръв път с принца си тази нощ. Аз самата си тръгнах със смесено чувство на страх и облекчение при мисълта, че още от следващия ден най-сетне щях да се съсредоточа върху собственото си бъдеще.

Късно сутринта, когато щастливата двойка излезе от младоженския апартамент, вече бях стегнала багажа си за път. Лицето на Индира посърна при вида на затворения ми куфар.

— Сигурна ли си, че не искаш да ни погостуваш в Сен Рафаел?

— Да, струва ми се, че двамата ще сте достатъчно заети един с друг. Не искам да ви се пречкам. Пък и — добавих с повече ведрина, отколкото изпитвах — е време да се върна при моя възлюбен.

— Разбира се. Не мога да опиша колко съм ти благодарна, че ми помогна да бъда със своя.

— Е, настъпи моментът да се сбогуваме.

Прегърнахме се, ронейки сълзи.

— Бъди щастлива, скъпа ми приятелко — казах аз, когато портиерът дойде да пренесе куфара ми до изхода.

— Обещавам. Ти също, Ани. Никога няма да забравя какво направи за мен. Не знам дали някога ще успея да ти се отплатя, но ако някога изпиташ нужда от мен, трябва само да ми се обадиш.

— Благодаря. — Кимнах, онемяла от емоции. — Довиждане.

Вдишах дълбоко, обърнах се и излязох през вратата. Дори не погледнах назад, съзнавайки, че сторех ли го, щях да рухна напълно.

Като излязох на Вандомския площад, си дадох няколко минути да се съвзема. После отидох до най-близката пощенска кутия и пъхнах вътре писмото си до Доналд, в което обяснявах, че ще се позабавя още малко. После вдигнах куфара и направих първата си крачка към неизвестното.