Лусинда Райли
Среднощна роза (10)

8

През следващите три седмици, докато в Парка на коронациите течаха празненствата, предшестващи тържественото запознаване на всички принцове с крал Джордж, двете с Индира станахме неразделни. Нямах понятие как успяваше да се измъква толкова често, но винаги пристигаше навреме на уреченото място, откъдето тръгвахме на експедициите си. Лагерът се превърна в наша игрална площадка, същинска градина на чудесата за две любопитни момиченца. По щандовете из парка се продаваха какви ли не апетитни храни, като панипури и самоса, пълнени с ароматни зеленчуци и опържени до златисто. Имаше и магазини за сувенири, претъпкани с всевъзможни глинени и дървени фигурки. Индира, която винаги разнасяше със себе си купища рупии, купи един глинен тигър, който много бях харесала, и ми го подари.

— Когато не сме заедно — каза тя, — само трябва да погледнеш в очите на тигъра и ще знаеш, че си мисля за теб.

За щастие принцеса Джамира беше затрупана с ангажименти и често гостуваше в лагерите на другите махараджи с родителите си, а моето присъствие не беше необходимо в подобни случаи. Попитах Индира защо нея толкова рядко я водеха на подобни събития.

— О — подхвана вятърничаво тя, — защото съм най-малкото дете. Никой не се интересува от мен.

Знаех, че не е съвсем така, а и имаше случаи, в които Индира не успяваше да дойде на срещата ни и след това се оплакваше, задето й се наложило да седи с часове в разни задушни шатри, докато родителите й си приказвали с този и онзи. Но в общи линии успявахме да се виждаме всеки ден.

Една сутрин, когато времето ни заедно вървеше към края си и започвах да страдам при мисълта, че скоро щях да се върна в затвора на джайпурския Лунен дворец, тя се появи с грейнали от оживление очи.

— Ела — каза и ме задърпа със себе си, чевръсто криволичейки през лабиринта от шатри.

— Къде отиваме? — попитах я аз.

— Ще видиш — отвърна загадъчно тя.

След няколко минути пристигнахме в лагера на махараджата на Куч Бехар, който Индира ми беше показвала само отдалече.

— Първо на първо — подхвана Индира, — ще те водя да се запознаеш с любимия ми слон. Още е бебе, само на две годинки е. Хич няма място тук, защото още не е обучена да върви с кервана, но аз настоях да я вземем. Щеше да й е много мъчно без мен и майка й.

Като влязохме в голямата пилкхана^[1], ноздрите ми запариха от острата миризма на изпражнения. В просторното помещение имаше поне четирийсет слона, мислех си аз, докато Индира ме превеждаше покрай отделенията, поздравявайки всяко от животните по име. Стигнахме чак до края на редицата от отделения и в най-последното видях малкото слонче. Още като чу стъпките ни, животинчето изтръби с хобота си от радост.

— Как си, Прима, хубавицата ми? — попита Индира, притисвайки лице към това на слончето. — Присъствах на раждането ти, нали помниш, миличка? — Прима уви хобота си около кръста на приятелката ми. Индира се обърна да вземе две чепки банани от голяма купчина.

— Дити, махутът ти ми позволи да те кръстя, помниш ли? — продължи да говори на животното, хранейки го. — Реших да я нарека Прима, което, както знаеш, на латински значи „първа“. Защото беше първото слонче, на чието раждане присъствах. — Очите на Индира проблеснаха към мен. — Сега й викам просто Прити^[2], защото е голяма красавица, не смяташ ли?

Загледах се в нежните, доверчиви очи на слончето и изпитах абсурдна завист заради огромната любов на Индира към нея.

— Да, много е красива — отвърнах накрая.

Дребен, лешниковокафяв индиец изникна от нищото.

— Дити, слуша ли те моята Прити?

— Да, Ваше Кралско Височество, но сигурно вече й се прибира у дома.

— С всички ни е така — съгласи се Индира.

Възрастният махут се поклони почтително и напусна отделението. Осъзнах, че за пръв път виждах как някой се отнася с приятелката ми както подобаваше — като с принцеса. На излизане от обора ме обзе внезапно отчаяние. Момичето, с което се бях смяла и веселила, сякаш ми беше сестра, принадлежеше на един друг свят, намиращ се чак в другия край на Индия. И съвсем скоро щяха да ми я отнемат.

Чувството на прииждащи сълзи ме накара да мигам възможно най-бързо, за да ги възпра. Индира се беше превърнала в центъра на моята вселена, но съзнавах, че аз самата бях едва точка в периферията на нейната. В най-добрия случай просто я бях забавлявала за няколко седмици. А сега щеше да отлети към някое друго забавление като пеперудата, каквато беше.

Опитах да спра потока на мислите си и да бъда благодарна поне за времето, което бяхме прекарали заедно. През цялото ми детство майка ми ме беше хокала за внезапните ми пристъпи на меланхолия, твърдейки, че имам вродена склонност да се отдавам изцяло на тъгата. „Надарена си с умението да намираш щастие, но и си предразположена към внезапно отчаяние“, беше ми казала веднъж.

— Хайде де, побързай. Искам да те запозная с още някого — пришпори ме Индира.

Изтръгнах се смело от унеса си и изрових усмивка от дълбините на душата си.

— Какво е този път? Животно, минерал или човек?

Това беше една от любимите ни игри и Индира се усмихна.

— Определено е човек. Искам да те запозная с майка ми.

При тези й думи сърцето ми запрепуска. В зенаната ни често се говореше за ослепително красивата Айеша, махарани на Куч Бехар. Бях чувала злобните коментари на Джамира и майка й, че Айеша се имала за много по-важна от останалите махарании само защото се била срещала лично с императорката на Индия, самата Виктория, в Бъкингамския дворец.

— Тя говори английски и носи западняшки дрехи по време на пътешествията си в Европа! — беше се възмутила майката на Джамира. — Но колкото и френски дизайнерски дрехи да носи, с колкото и бижута да я затрупва съпругът й, това не я прави по-добра индийка, нито пък кралица!

Знаех, че никое от тези неща не беше истинската причина Джамира и майка й да са толкова вражески настроени към Айеша.

Всичко идваше оттам, че бащата на Джамира беше посетил един неофициален прием в лагера на Куч Бехар преди четири дни и се беше върнал с новината, че достопочтената махарани на Куч Бехар била най-красивата жена, която някога бил виждал.

Дете мое, в онзи момент разбрах, че женската завист рядко бива подбудена от нечий интелект или обществено положение, или купищата богатства в съкровищницата й. Не, най-голямата причина за женската завист почти неизменно е способността на другата жена да омайва мъжете.

— Мамо! — провикна се Индира, като влязохме в женското отделение на лагера на Куч Бехар. — Къде си?

— Тук, скъпа — отвърна й копринен глас.

Индира ме преведе през няколко шатри до красива веранда, засенчена от леко полюшващи се на вятъра джакаранди. Малко фонтанче ромонеше в центъра на вътрешния двор.

— Водя ти приятелката ми Ани. Може ли да я доведа, за да се запознаете?

— Разбира се, току-що приключих със закуската.

Майката на Индира лежеше върху купчина копринени възглавници с поднос в скута си. Веднага го остави на земята, стана и тръгна към тях с протегнати към дъщеря си ръце.

Дори това само по себе си беше необичаен жест — всеки път, когато влизах в стаята на махараниите от моята зенана, трябваше да вървя приведена в дълбок пранаам, докато не ми дадяха разрешение да се изправя.

— Мога ли да попитам къде се губиш, непослушнице моя? — попита майка й с усмивка, прегръщайки Индира.

Аз се възползвах от момента да огледам жената, която бе станала тема на толкова много сплетни в лагера ни. Айеша не носеше нито грам бижута или грим. Стройното й тяло беше загърнато в семпла копринена роба, а дългата й, тъмна, къдрава коса се разстилаше свободно край раменете й. Докато стоях на мястото си, усетих как огромните й, интелигентни кехлибарени очи — същите като на дъщеря й — отскачат към мен и ме оглеждат оценително. Бащата на Джамира имаше право — тя несъмнено беше най-красивата жена, която бях виждала някога.

— Просто отидох да покажа на Ани слончето ми, мамо.

Майка й се усмихна и я целуна по главата.

— Е, в такъв случай най-добре ме запознай с новата си приятелка.

— Да, разбира се. Ани, това е майка ми, Айеша. Мамо, това е Анахита Чаван.

— Здравей, Анахита.

Жената ми се усмихна приветливо със съвършено оформените си червени устни, разкриващи здрави бели зъби. Аз стоях насреща й, онемяла от смайване. Изумителната й непринуденост не само спрямо дъщеря й, но и спрямо мен, единствено подсилваше чара й. Накрая съумях да долепя дланите си и да склоня глава в традиционния пранаам.

— За мен е чест да се запозная с вас — скалъпих, съзнавайки, че се изчервявах чак до корените на косата си от срам.

— Елате, поседнете при мен да изпием по един чай.

Айеша ни поведе с грациозни стъпки към възглавниците и ни покани да седнем от двете й страни. Не знаех дали е редно, тъй като беше нечувано една махарани да седи на еднаква височина с подчинените си. В нашата зенана прислужничките седяхме на пода, а господарките — на столове над нас.

След като Индира коленичи върху възглавниците до майка си, аз последвах примера й, опитвайки да си придам възможно най-дребен и незначителен вид. Айеша плесна с ръце и от шатрата моментално се появи една прислужничка.

— Чай — нареди й тя, а прислужничката се поклони и изчезна. — Е, Анахита — подхвана Айеша, обръщайки се към мен, — в последно време Индира не говори почти за нищо друго, освен за новата си приятелка. Каза ми, че владееш английския отлично. Къде го научи?

— От баща ми, Ваше Височество, той беше писател и учител — съумях да отговоря, макар и останала без дъх.

— Образованието е истинско съкровище, момичето ми. За жалост много други бащи все още вярват, че не си струва да пълнят главите на дъщерите си с познания. Може би ще успееш да покажеш на дъщеря ми какво се постига с малко повече дисциплина — каза тя, разрошвайки ласкаво косата на Индира. — Много е умна, навярно по-умна от братята си, но в момента не подхожда с търпение към уроците.

— Мамо, знаеш, че искам да стана укротителка на тигри, не професорка!

За пореден път оставах смаяна от лекотата и искреността, с която си говореха двете.

— Индира ми каза, че живееш в Лунния дворец в Джайпур? — продължи майка й.

— Да, така е.

— Джайпур е много красив град — усмихна се тя.

Чаят пристигна и докато му се наслаждавах, не можех да повярвам, че споделям този обичай и купчината копринени възглавници с прочутата и прелестна махарани на Куч Бехар.

— Мамо, не мога да се разделя с новата си най-добра приятелка, когато си тръгнем оттук — заяви ненадейно Индира. — Затова искам да я вземем при нас в двореца на Куч Бехар.

Отново се изчервих и сведох поглед към краката си. Айеша вдигна едната си съвършено оформена вежда.

— Разбирам. — Спокойният й поглед кацна върху мен. — Говорили ли сте с дъщеря ми по тази тема, Анахита?

— Ами… ние… не, Ваше Височество — изпелтечих аз.

— Индира, едва ли Анахита би искала да напусне семейството, дома и приятелите си, за да заживее с нас. Пак постъпваш егоистично. Извинявам се за поведението на дъщеря ми, Анахита. Понякога говори, без да се замисля.

— Но, мамо, толкова съм самотна в двореца сега, когато братята и сестра ми вече са на училище. Пък и нали сама каза, че Ани можело да ми помага с ученето и английския — продължи умолително Индира. — В момента е спътница на принцеса Джамира и прави точно същото за нея.

— В такъв случай Анахита има още една причина да не желае да се мести. Сигурна съм, че много би липсвала на горката принцеса Джамира. Не може просто да крадеш хората, скъпа ми Индира, колкото и да ти се иска.

В този момент отворих уста с желанието да кажа, че не би имало нищо по-хубаво от това да бъда „открадната“ от чудесната ми нова приятелка. Но езикът ми отказа да оформи думите, затова просто си замълчах с тъга в сърцето, докато Айеша мъмреше дъщеря си за егоизма й.

— Но, мамо, ти не разбираш — ние сме неразделни! Ако Ани не може да дойде с мен, навярно ще се стопя от скръб — настоя Индира.

— В такъв случай може да поканим Ани да ни дойде на гости — утеши я махарани. — Нали позволяваш да ти викам Ани? — попита ме тя.

— Разбира се, Ваше Височество — побързах да отвърна аз. — И да, би ми било много приятно да ви гостувам.

— Значи ще го уредим, скъпа моя. А сега трябва да стана, за да се облека. Чака ни официален обяд с вицекраля. — Айеша се изправи, а аз моментално скочих на крака. Тя ми се усмихна отново. — Беше ми приятно да се запознаем, Ани. Надявам се скоро да ни посетиш в Куч Бехар.

Индира също трябваше да присъства на обяда, затова се върнах сама в лагера ни, хулейки се, задето не бях проговорила, когато ми се беше удала възможност. Трябваше да им кажа, че бях готова да се преселя дори на луната, ако там щях да съм с новата си най-добра приятелка.

 

 

Дурбарът вървеше към края си, а с Индира се виждахме все по-рядко и по-рядко. Вече събирахме лагера ни в подготовка за дългия път към Джайпур.

— Какво ти има днес? — попита ме Джамира. — Приличаш на котка с настъпена опашка. Не си ли прекара хубаво тук?

— Да, разбира се.

— В такъв случай трябва да си благодарна, че те доведох.

— Много съм ти благодарна, Джамира.

Тя сви устни и ми обърна гръб. Съзнавах, че не й бях засвидетелствала признателността и уважението, които изискваше от мен, но не ме беше грижа. В компанията на Индира и майка й се бях чувствала желана и ценена. Чувството беше толкова прекрасно и ново за мен.

 

 

В последната ни нощ в Делхи си легнах в шатрата, която споделях с Джамира, мъчейки се да възпра сълзите си. Знаех, че тръгваме рано сутринта и няма да успея да се сбогувам с Индира. Сълзите запариха в дъната на очите ми и им позволих да се излеят по бузите ми. Дори не се бяхме сетили да си разменим адреси за кореспонденция и се чудех дали писмо, адресирано до „Принцеса Индира в двореца на Куч Бехар“, щеше да я достигне.

Освен това, мислех си с тъга в душата, тя щеше да се върне към приказния си живот на принцеса и почти със сигурност щеше да забрави за мен. Най-накрая успях да се унеса в неспокоен сън, озвучаван от хъркането на Джамира.

Когато чух гласа на Индира да шепне името ми, реших, че сънувам.

— Ани! Събуди се, събуди се!

Отворих очи и я видях срещу себе си. Подскочих в леглото, моментално разбудена.

— Как влезе тук? — попитах шепнешком. Джамира се размърда в леглото до моето.

Индира опря показалец до устните си и протегна ръка да ме издърпа от леглото. Избягахме от спалното помещение като два призрака в белите ни нощници и се запрокрадвахме през спящия лагер, докато не намерихме едно незавързано крило на шатрата, през което пропълзяхме навън. Индира ме издърпа между две други шатри, където нямаше опасност да ни видят.

— Дойдох да се сбогуваме — каза тя.

Всички ужасни, черни мисли, с които бях заспала, се изпариха наведнъж. Индира бе дошла да се сбогува с мен посред нощ и аз се чувствах гузна, задето се бях усъмнила в нея. Очите ми отново плувнаха в сълзи. Протегнах спонтанно ръце към нея и тя влезе в обятията ми, прегръщайки ме силно.

— Толкова ще ми липсваш — проплаках върху рамото й.

— И ти на мен — каза тя през сълзи. — Но не се безпокой, скъпа ми Ани, ще намеря начин да те взема при мен в Куч Бехар и ще останем заедно завинаги.

— Инди, не виждам как…

— Повярвай ми — прошепна тя, — винаги има начин. А сега трябва да се връщам, преди да са разбрали, че ме няма, но — тя свали малкото златно талисманче с божеството Ганеша от врата си и го закачи около моя — ти подарявам това, за да не ме забравиш никога. Довиждане, сестричке, обичам те. И ти обещавам, че не след дълго ще се съберем отново.

С последно дяволито проблясъче в очите Индира хукна като малко духче в нощта.

 

 

Ръката ми докосна деколтето на корсета ми стотици пъти по дългия път до Джайпур. Под него се криеше талисманът на Индира; не смеех да го покажа пред Джамира — толкова беше изящен, че незабавно щеше да реши, че съм го откраднала.

Веднага щом се прибрахме в Лунния дворец, всички край мен като че ли бързо се върнаха към нормалната рутина на живота си. Аз обаче не успявах, колкото и да се стараех. Постоянно мислех за плана, който щеше да роди главата на Индира. Беше се заклела, че няма да ме разочарова.

Но началото на 1912-а година донесе няколко седмици без нито дума от нея, макар и често да се взирах в очите на глинения тигър, молейки се Индира да си спомни за мен.

В края на януари, тъкмо когато започвах да губя надежда, най-неочаквано получих покана от майката на Джамира да се явя в покоите й.

— Ела — извика ме моята майка и се зае да чисти грубо лицето ми с парцал и да разресва косата ми. — Трябва да изглеждаш възможно най-добре пред махарани.

Като ме въведоха в покоите й, изпълних традиционния дълбок пранаам в знак на уважение.

— Моля, седни, дете. Ти също, Тира — покани ни махарани.

Двете седнахме с кръстосани крака на пода пред нея.

— Тази сутрин получих писмо от Айеша, почтената махарани на Куч Бехар. В него ми съобщава, че дъщеря й Индира се била сближила с теб, Анахита, по време на Коронационния дурбар. Вярно ли е?

Обмислих въпроса й, колебаейки се как да отговоря. Може би възприемаше приятелството ми с друга принцеса като обида срещу собствената й дъщеря. Потърсих улики по лицето й, но то беше затворено и безизразно, както винаги.

Затова реших да й кажа истината.

— Да, Ваше Височество, станахме си приятелки.

— И то толкова големи, че принцеса Индира отказвала да яде, докато не те види. По думи на майка й, направо се била поболяла.

Не можех да преценя дали нашата махарани вярва на писмото, или не.

— Много ли е болна? — попитах тревожно аз.

— Достатъчно, че майка й да ме помоли лично да те изпратя незабавно в Куч Бехар, за да видиш принцеса Индира.

Обърнах очи към майка ми, чието лице също не издаваше нищо.

— Какво мислиш по въпроса, дете? — попита ме махарани.

Направих всичко възможно да изглеждам сериозно и угрижено, решавайки, че не би било уместно да й споделя как огънят, който доскоро бе тлеел в душата ми, внезапно бе лумнал като пищна заря.

— За мен би било чест да помогна на принцеса Индира, ако наистина има нужда от мен — отвърнах накрая, свела глава, за да не видят двете жени искрената радост, която несъмнено озаряваше очите ми.

— Ами ти, Тира? — попита махарани. — Съгласна ли си да пуснеш дъщеря си толкова далеч за седмици наред?

Естествено майка ми вече знаеше накъде ме дърпа сърцето. Затова кимна.

— И за мен би било чест дъщеря ми да изпълни волята на Нейно Величество.

— Вече разговарях с принцеса Джамира и тя също е съгласна да пусне Анахита — добави махарани.

Едвам се сдържах да не вдигна очи към небесата и да благодаря на всички богове. Нежеланието на Джамира да ме задържи далеч не ме изненадваше. Трябваше й много по-сервилна другарка от мен.

— Щом всички сме съгласни, Анахита, почтената махарани на Куч Бехар ще уреди пътуването ти до двореца си.

— Благодаря ви, Ваше Височество — казах аз, свеждайки глава в поклон. — Кога заминавам? — не се стърпях и добавих.

— Веднага щом пътешествието ти бъде уредено.

Двете с майка ми напуснахме покоите й. Веднага щом се отдалечихме достатъчно, тя ме прегърна. После вдигна лицето ми към своето и впери поглед в очите ми.

— Нали това искаш? — попита ме тя.

— Повече от всичко, мааджи.