Лусинда Райли
Среднощна роза (11)

9

И това, скъпо мое дете, наистина обърна нова страница в живота ми, както бе предсказал астрологът някога. Един адютант бе изпратен да ме придружи по пътя от Джайпур до Куч Бехар. Когато слязох от влака, движещ се по единична релса, за да достигне Куч Бехар, най-североизточната провинция на Индия, видях далечните очертания на великите Хималаи, сякаш изваяни на хоризонта. Един носач пренесе очукания пътнически куфар, служил някога на баща ми, до теглената от кон тонга, която бяха изпратили да ме вземе.

Преди да напусна Джайпур, бях прочела колкото можах за далечната провинция на Индира. Трудно би било за всеки непосещавал Индия човек да си представи как една страна може да съчетава в себе си толкова различни климати и пейзажи. Индия е земя на контрасти и всеки неин щат е дом на всевъзможни култури, езици и народи. Макар и чужденците да я смятат за хомогенна, всичко в нашата велика страна е драматично и разнообразно.

Още докато коларят ми помагаше да се кача на тонгата, дрехите ми вече полепваха по влажната ми кожа. Тукашният климат беше горещ и влажен, така различен от сухия задух на Джайпур.

Докато пътувахме през града, ми правеше впечатление, че къщите бяха елементарни, изградени от бамбук и тръстика, с покриви, погълнати от изобилни хибискуси. Бяха издигнати на високи подпори, които ги защитаваха от буйните наводнения през мусонния сезон. Тук никой не пилееше пари по солидни каменни къщи като тези в Джайпур, чийто живот можеше да продължи цели двеста-триста години. Жителите на Куч Бехар знаеха, че следващото наводнение или земетресение можеше да изравни домовете им със земята.

Докато копитата на коня трополяха по прашните червени пътища, аз надничах през прозорците, нетърпелива да зърна двореца. Доста се поотдалечихме от града, преди да се разкрие пред очите ми. Изглеждаше гигантски с двете си огромни крила, разгръщащи се откъм внушителната куполна централна част. Навлязохме в парка, чиито тучни, добре поддържани ливади се ширеха във всяка посока. Дочух тръбенето на слонове откъм пилкханата и зърнах огромното езеро, простиращо се пред цялата фасада на двореца.

Макар и да не бях пътувала много по света, още от пръв поглед ми направи впечатление, че дворецът не е построен в чисто индийска традиция, а и скоро щях да открия, че вътрешният му дизайн е заимстван от английския тип имения. Масивната тухлена конструкция и липсата на типичните за индийската архитектура изящни резби по прозорците му придаваха по-суров вид в сравнение с разкоша на Лунния дворец в Джайпур.

Винаги съм намирала за любопитен контраста между вътрешната и външната атмосфера на индийските дворци; може да изглеждат безлюдни в очите на случайния минувач, тъй като почти всички дейности се извършват в множеството сенчести вътрешни дворове, проектирани с едничката цел да бранят обитателите на двореца от знойното индийско слънце. Пишейки тези редове, осъзнавам, че тази картина представлява уместна метафора за човешките същества като цяло; много често спокойната им, кротка външност прикрива будния дух вътре в тях.

И случаят с двореца на Куч Бехар се оказа точно такъв. Когато тонгата спря и коларят ми отвори вратата, осъзнах, че не бяхме срещнали жива душа, откакто бяхме влезли в парка.

Коларят тъкмо сваляше малкия ми куфар, когато дочух нечий глас зад себе си.

— Изненада!

Индира скочи като маймунка на гърба ми, увивайки слабите си, мургави ръце около врата ми.

— Ох! — изпъшках аз, когато приятелката ми заплете гривната си в косата ми. В този момент скочи от гърба ми и ме завъртя към себе си.

— Ти си тук! Казах ти, че ще го уредя!

— Да, тук съм — съгласих се аз, изтощена от дългото пътуване и неочаквано свенлива пред нея след седмиците на раздяла.

Веднага заоглеждах лицето й за следи от болестта, описана с толкова силни думи в писмото на майка й. Но очите й искряха, гъстата й, черна коса проблясваше в синьо под слънцето, а слабата й фигура не изглеждаше по-измършавяла, отколкото при последната ни среща.

— Нали уж беше тежко болна — смъмрих я аз. — Почти не спя от тревога по теб, откакто научих.

Тя сложи ръце на кльощавите си хълбоци и врътна очи.

— Е, бях — отвърна вироглаво. — В интерес на истината бях толкова болна, че не можех да сложа храна в устата си седмици наред. Мама водеше купища доктори да ме лекуват. Всичките бяха единодушни, че вехна по нещо. Или по някого. А после, когато мама се съгласи да те доведе тук, станах от леглото и внезапно се почувствах гладна и здрава. Същинско чудо, нали? — Индира размаха драматично ръце към небесата. — От онзи момент насам ям като вълк. — Очите й попаднаха върху мен и придобиха сериозен вид. — Толкова много ми липсваше, Ани. Мисля, че щях да умра, ако не се беше появила.

Не можех да повярвам що за номер беше изиграла, само и само да си ме върне. Явно вродената ми недоверчивост, особено по отношение на кралски особи и принцеси, беше намерила израз в очите ми.

— Ани, признай си, съмнявала си се в мен.

Сведох безмълвно глава, после вдигнах поглед към нея, хващайки ръцете й в моите.

— Да, прости ми, но се съмнявах. И ще ми е за последен път, скъпа ми приятелко.

Първите ми няколко дни с Индира в двореца на Куч Бехар бяха изпълнени с нови и прекрасни изживявания. Тукашният живот и ежедневието ми бяха коренно различни от тези, с които бях свикнала в Джайпур. Всички жени от предишната ми зенана ме бяха предупреждавали многократно, че почтената махарани на Куч Бехар не управлявала женското си отделение в подобаващ индуски стил. Не само че не се придържала към правилата на пурда зад стените на двореца си, но и често плавала към далечни страни със семейството си. А това директно отлъчваше цялото кралско семейство от строгите канони на индуизма.

Джайпурските дами ми бяха съобщили с печални изражения, че Айеша била по-скоро западнячка, отколкото индийка. И че в двореца й винаги имало чуждестранни гости, включително европейски аристократи и американски актьори. Аз бях кимала със същото печално изражение, слушайки критичните им тиради. Едва ли им беше хрумнало, че описанията им единствено ме изпълваха с невъобразимо вълнение.

Както научих впоследствие, почти всичко, което ми бяха казали, излизаше вярно. Тукашната махарани ръководеше двореца и семейството си по изцяло съвременен модел. Всяка сутрин двете с Индира ставахме призори и тръгвахме към конюшните, където ни чакаха два съвършено поддържани и оседлани коня. В началото дишах праха на Индира, която се оказа умела ездачка. Препускайки стремглаво през парка със смях и радостни възгласи на уста, докато вятърът брулеше бузите ми, се чувствах истински жива и свободна, и по-щастлива от всякога преди.

Бяха ми нужни няколко седмици да я надбягам, но когато това се случи, Индира изкрещя от чисто доволство заради триумфа ми.

През седмицата след закуска се отправяхме към голямата зала, където взимахме уроци при частен учител. Индира беше страшно разсеяна и само с големи усилия успявах да я накарам да се съсредоточи. Наблюдавах я как гледа унесено през прозореца, очаквайки момента, в който щеше да изхвърчи от стаята и да навести безценното си слонче Прити, да го поязди за малко или да поиграе тенис на образцовия корт.

Аз, от своя страна, приемах с огромно удоволствие възможността да обогатя познанията си. Британският ни учител беше професор по английска литература, който непрестанно подклаждаше дългогодишната ми любов към книгите. Като се замисля, май и той беше толкова щастлив, че присъствах в класната стая, колкото аз — да бъда негова ученичка. Подобрих значително английския си речник, както ме беше помолила Айеша, за да мога да говоря с дъщеря й на чуждия език колкото може по-често.

Махарани беше наела и британска гувернантка, на която беше поверила грижите за най-малката си дъщеря. Госпожица Рийд беше добродушна жена, видимо загубила всякаква надежда да превърне дивата си повереничка в дама.

Индира многократно не зачиташе молбите й да се яви навреме за някой официален обяд или да чете кротко в класната стая след това. Веднага щом госпожица Рийд й обърнеше гръб, Индира ми намигваше и ме повеждаше към поредното ни приключение навън.

Едно от любимите ми места в двореца беше внушителната библиотека, съдържаща безценни първи издания на писатели от цял свят. Стъклените вратички на шкафовете, в които бяха подредени книгите, бяха неизменно заключени; множеството томове служеха просто като впечатляваща украса и се съмнявах някое от заглавията да беше прочетено дори веднъж. Често се дивях на претрупаните рафтове и пръстите ме сърбяха да взема някоя от ценните антики в ръцете си. Налагаше ми се да се задоволявам с оръфаните копия на „Брулени хълмове“, „Оливър Туист“ и шекспировия „Хамлет“, които учителят ми беше донесъл със себе си от Англия. Бях ги прочела незнайно колко пъти през дългите, спокойни следобеди в двореца.

През много от останалите следобеди си почивах в красивата, просторна спалня, която споделях с Индира. Лежах на леглото си, взирайки се в небесносините стени, украсени с ръчно рисувани хималайски маргаритки, и сърдечно благодарях на боговете, задето ме бяха довели тук. Индира, навярно защото пропиляваше толкова много енергия в будните си часове, заспиваше моментално, докато аз самата премислях всички случки от деня.

На свечеряване дворецът сякаш оживяваше. Това беше любимият ми момент от денонощието; трепетното очакване на предстоящата вечер изпълваше всяка душа. На вечеря винаги ни гостуваха множество интригуващи гости от цял свят. Двете с Индира гледахме как прислужниците кръжат около огромната маса в трапезарията и редят по нея чинии и чаши от чисто злато, тежки ножове и вилици, инкрустирани със скъпоценни камъни, и големи вази с разкошни цветя. Някой от слугите обхождаше стаите на долния етаж, полюшвайки сребърен дхуан^[1], и въздухът се пропиваше с аромата на тамян.

В първата ми нощ в двореца, след като бяхме вечеряли, бе започнал следващият ни ритуал. Когато Индира ми беше казала къде отиваме, бях останала смаяна.

— Ще гледаме как майка ти се облича и подготвя за вечерта? Но защо? — бях попитала аз.

— Не знам, просто обича всички да сме при нея — бе свила рамене Индира.

По пътя ни през огромния, куполест салон, наречен Дурбар Хол, който образуваше централната част на двореца и имаше вход, достатъчно висок, че през него да премине възрастен слон с хауда на гърба, си бях мислила колко ли неудобно бих се чувствала аз, ако трябваше да се преобличам пред публика.

Влизайки в покоите на махарани, се бях сащисала при вида на многобройната компания, струпана в будоара й. Стаята гъмжеше от прислужнички, роднини, гости и деца. И там, в центъра на цялата тази суматоха, пред тоалетната си масичка от изкусно издялан седеф, седеше самата махарани.

Индира ме беше издърпала през навалицата, право до майка си.

— Ани е тук, мамо, ето я! — беше възкликнала радушно.

— Виждам. — Махарани се беше усмихнала приветливо и на двете ни. — И се надявам, скъпа ми Индира, че здравето и апетитът ти ще се възстановят. — После двете си бяхме разменили иронични погледи на взаимно просветление. — Добре дошла, Ани, дано бъдеш много щастлива в двореца ни.

— Благодаря ви — бях отвърнала аз, — несъмнено ще бъда.

Признавам, че онази първа вечер почти не обърнах внимание на думите й. Бях толкова запленена от лицето й, почернените й очи, съвършените й устни, които прилежно оцветяваше в червено с помощта на четчица и бурканче с пигмент. Благоуханието на любимия й френски парфюм бе изпълнило въздуха, докато едновременно се подготвяше за вечерта и събеседваше с антуража си, превключвайки вещо между хинди, английски и бенгалски, в зависимост от това с кого разговаряше.

— Хайде — беше ме подканила Индира, — ще ти покажа и другите стаи на мама. — Тя ме издърпа в банята, обзаведена с вана в западен стил — ние самите седяхме върху груба дървена пейка, докато някоя прислужница ни обливаше безцеремонно с вода от голяма сребърна урна, — и в просторната бяло-златиста спалня, доминирана от огромно мраморно легло. По продължение на целите й покои се простираше сенчеста веранда, водеща към вътрешен двор, който тънеше в джакардови дървета, хибискуси и жасмин.

Синко, ако на света съществуваше истинска приказна кралица — млада, красива, добросърдечна и живееща в неземен дворец, то това беше Айеша, махарани на Куч Бехар. И аз, като всички останали, бях омагьосана от нея.

По-късно, когато махарани — зашеметяваща в изкусно бродираното си смарагдовозелено сари — най-сетне беше готова да посрещне гостите си, двете с Индира се бяхме върнали в стаята си, където госпожица Рийд ни беше пришпорила да обличаме нощниците и да лягаме по леглата.

— Не смяташ ли, че моята майка е най-красивата жена на света? — ме беше попитала Индира.

— Да, наистина е най-красивата — бях отвърнала без капка колебание.

— А най-хубавото е — беше продължила сънено тя, — че родителите ми са лудо влюбени един в друг. Баща ми я боготвори. А той е най-красивият мъж на света. Нямам търпение да те запозная с него.

Тънка ръка се беше протегнала в тъмнината откъм отсрещното легло и аз я бях посрещнала с моята.

— Лека нощ, скъпа Ани — беше казала с доволна въздишка Индира. — Толкова се радвам, че си с мен.