Лусинда Райли
Среднощна роза (52)

Епилог

И така, историята ми достигна края си, дете мое. Остана само да ти разкажа какво ми се случи, когато се завърнах в Индия. Махарани ме посрещна с отворени обятия, сякаш изобщо не си бях тръгвала. Намерих последния рубин, все още скътан под беседката в градината, и осъзнах, че под потъмнялата му, кална повърхност се криеше ключът към бъдещата ми свобода и независимост.

Индира настояваше отчаяно да я придружа до двореца й и да поема някогашната си роля на нейна спътница, за да пътешестваме заедно до Европа и обратно, но аз отхвърлих предложението й.

Защото, скъпи ми Мох, бях получила последен подарък от баща ти, преди да го загубя. Само небесата знаят как мъничката точица живот, вгнездила се в мен на последната ни нощ заедно, бе съумяла да надживее неволите покрай пленничеството ми, скръбта и последвалата ги болест, но резултатът беше налице. Като се върнах в Куч Бехар, старата ми приятелка Зина, лечителката, потвърди, че съм бременна в четвъртия месец.

Този път не изпитах ужас, а само душевен покой. Макар и сърцето ми да се късаше от мъка по теб, безследно изчезналият ми или мъртъв син, ме топлеше чувството, че поне от пепелта на трагедията се надигаше нов живот.

Скоро след пристигането ни Индира се върна в новия си дворец, при съпруга и детето си, но аз самата останах в Куч Бехар. Странно приспивно спокойствие се разливаше в тялото ми, докато наедрявах като развъдна кобила на морава с прясно окосено сено.

Сестричката ти, Муна, се роди на пети юни 1923-а с помощта на Зина. И новата ми рожба се оказа също толкова спокойна и кротка, колкото появата й на този свят. Понякога, докато я кърмех през малките часове на нощта, свела поглед към личицето й, се питах дали е наследила дарбата ми. Но с годините установих, че не е. Въпреки това съм сигурна, че ще се прояви в някое от идните поколения — в нейните деца или в децата на децата й. И че ще я усетя мигновено.

Когато Муна стана на пет годинки, реших, че най-сетне е дошло време да отделя внимание на собствения си живот, да последвам мечтите си и да се оттегля от защитното було на двореца.

Благодарение на това че старшата сестра от Кралската болница ми изпрати цялата документация от медицинската ми работа през годините на Първата световна война, плюс благосклонна препоръка от нейно име, ми предложиха позиция в местната болница и започнах официалното си обучение за медицинска сестра. Е, да, винаги бях мечтала да стана доктор, но през 1928-а това беше голяма рядкост за жените в Индия.

Въпреки това дадох всичко от себе си и възможностите ми нарастваха заедно с главоломните промени в родината ми. Станах ревностен поддръжник на Ганди, особено по отношение на женските права. Скъпи ми сине, няма да е пресилено, ако кажа, че започнах да си изграждам сериозна репутация.

Сега, когато пиша тези редове, народът ни вече се радва на десетгодишна независимост от Великобритания. Още се борим да намерим истинската си идентичност, да повярваме в способността си сами да вземаме решения след дългите години на потисничество. Но вярвам от сърце, че ще успеем. В момента заедно с Индира и майка й работим по учредяването на първата женска болница. Благодарение на подкрепата от високо имаме възможност да се консултираме с някои от най-прочутите акушери в световен мащаб.

Един от тях, доктор от Англия, ми оказва огромна помощ. Доктор Ной Адамс работи в женското отделение на болница „Сейнт Томас“, затова съдействието му в опитите ни да подобрим грижата за пациентките е безценно. Надявам се един ден, когато завършим болницата, да ни посети тук.

Скъпи ми Мох, достигнах края на историята си. Ако си жив, както за миг не съм спирала да вярвам, ти желая щастие, спокойствие и удовлетвореност. Моля се един ден, макар и след края на жизнения ни път, да се срещнем отново.

Дете мое, не забравяй, че винаги ще пазя място в сърцето си за теб.

Твоя любяща майка,