Лусинда Райли
Среднощна роза (48)

46

Докато Ребека изпълняваше ритуала по пиенето на чай с Алиса, хиляди мисли профучаваха през главата й. Даваше вежливите отговори, които домакинята й изискваше, за да е доволна, а разбуждащото й се съзнание започваше да предъвква събитията от изминалите няколко седмици и да подрежда пъзела.

— Не е ли забавно? Двечките си правим чаено парти!

— Да.

— Мама направо те боготвореше, Вайълет — отбеляза Алиса. — Поддържаше апартамента ти в отлично състояние, настояваше прислужниците да го чистят всеки ден, да сменят чаршафите на леглото ти, да слагат свежи цветя във вазите. Разбира се, ти беше мъртва, но майка ми твърдеше, че ще те срещна някой ден. Вероятно имаше предвид в рая, но ти взе, че се появи на земята! Не е ли прекрасно?

— Да — отвърна покорно Ребека.

— Е, докато те нямаше, докато беше на небето, мама обичаше да се преструва, че аз съм Вайълет — Алиса погали косата й. — Като бях малка, постоянно ми повтаряше колко приличам на нея. Пускаше ми дълга коса и я връзваше с красиви копринени панделки. Купуваше ми разкошни рокли от „Хародс“, като тази, в която съм облечена сега.

— Много е красива — коментира Ребека, усетила, че Алиса обича ласкателствата.

— Благодаря. Толкова ми е приятно да си приказвам с друга млада дама. Мама не харесваше момчетата — нито пък мъжете, в интерес на истината. Гнусни, агресивни, миризливи същества, така ги наричаше. Казваше, че е много по-хубаво да си момиче. И че мъжете са полезни само за едно нещо, а предполагам и двете знаем кое е то, скъпа моя. — Алиса се изкиска и бузите й поруменяха под тежкия грим.

— Вероятно е била права — отвърна Ребека. Колкото повече слушаше Алиса, толкова повече й се изясняваха нещата.

— Знаеш ли, бях много самотно дете. Мама не ми позволяваше да си играя с други момиченца, затова нямах никакви приятелки. Колко ми се иска да беше дошла още тогава — пророни умислено Алиса. — Чудесно се разбираме, нали? Толкова си приличаме.

— Да — съгласи се Ребека. — Много съжалявам, че си се чувствала самотна.

— Е, поне си измислих въображаема приятелка на име Ейми. Двечките си приказвахме с часове, макар и да знаех, че не е истинска. Но сега вече си имам теб. И искам да останеш с мен завинаги. Няма да ме напуснеш, нали? — Очите й внезапно се изпълниха със сълзи.

— Не, разбира се, че не.

— Мама ме напусна и ме остави съвсем самичка. А и да ти кажа, май не ме харесваше особено. Вечно ми крещеше. И…

Алиса заплака и сълзите й повлякоха потоци черна спирала за мигли по бузите й.

— Мога ли да ти дам кърпичка? — предложи Ребека, търсейки повод да стане от стола.

— Благодаря ти, много си мила — отвърна признателно Алиса. — Ей там са, в чекмеджето на нощното шкафче.

Ребека осъзна, че вероятно няма да й се отдаде друг шанс за бягство. Затова стана и хукна към вратата на спалнята, откъдето се запрепъва надолу по тясното стълбище. Достигна входната врата и завъртя дръжката с разтреперани пръсти, но тя не поддаде.

— Къде отиваш? Върни се!

Ребека се обърна и побягна по коридора към задната част на колибата, молейки се да има и друг изход. Алиса вече слизаше с конски тропот по стълбището зад нея.

— Помощ! — изкрещя ужасено Ребека.

След миг влетя в тъмната кухня и затръшна вратата в лицето на Алиса. Докато опипваше стените слепешком в търсене на задния вход, усети, че Алиса вече е в стаята с нея и се блъска дезориентирано в мебелите.

— Къде си, Вайълет? Моля те, спри, тази игра не ми харесва. Страх ме е от тъмното…

Тъй като не успя да намери външната врата, Ребека се свря в единия ъгъл и се свлече на пода, чувайки приближаващите стъпки на Алиса.

— Ето те! — Две грамадни ръце я хванаха за раменете и я изправиха. — Тази игра не ми харесва. Какво ще кажеш да се върнем горе и да си изберем други рокли?

— Моля те… пусни ме — простена Ребека, докато Алиса я теглеше непохватно през кухнята. В този момент някъде в стаята се отвори врата.

— Хайде, миличка, не бъди непослушна, пусни приятелката си — обади се познат, ласкав глас. — Знам, че само си играеш, но мама хич няма да остане доволна, ако разбере, нали така?

След кратко затишие ръцете, впили се в нея, я освободиха. Ребека се свлече на пода като захвърлена парцалена кукла.

— Господин Малик, ще светнете ли лампата, ако обичате? Тези две палавници си играят на сляла баба.

Внезапно стаята се изпълни със светлина и смаяните очи на Ребека се фокусираха върху госпожа Треватън и Ари.

— Съжалявам, Бренда — пророни Алиса. — Много ли съм лоша?

— Мъничко, но ако ме послушаш и дойдеш с мен, обещавам да не казвам на майка ти. Хайде, скъпа — протегна й ръка госпожа Треватън. — Време е новата ти приятелка да си отиде у дома.

— Ама аз не искам да я пускам. Моля те, Бренда, позволи й да остане. Иначе…

Долната устна на Алиса затрепери и тя се разплака пред изумените погледи на Ребека и Ари.

— Ако си послушна, утре ще си поиграете отново.

— О, да, моля те! Толкова съм самотна, толкова самотна…

— Знам, миличка, но вече е късно. Така — обърна остър поглед към Ари госпожа Треватън, — ще отведа малката на горния етаж и ще я приготвя за лягане. Най-добре тръгвайте и вие с твоята принцеса, пък двечките ще си поиграят пак някой друг път. Става ли?

Ари, който беше приковал втрещен поглед в съществото, стиснало ръката на госпожа Треватън, кимна безмълвно.

— Лека нощ тогава и ви благодаря, че дойдохте — натърти госпожа Треватън.

Ари вдигна Ребека на крака, почти я пренесе през задната врата и я настани внимателно на пасажерската седалка в колата си, докато икономката продължаваше да реди утешителни думи.

— Ранена ли си? — попита той, като седна зад волана и запали двигателя. — Да те закарам ли в болницата?

— Просто ме отведи далеч оттук — простена тя. — От онова страховито… нещо.

— Направи ли ти нещо, Ребека? Защото макар да обещах на госпожа Треватън, че няма да извикам полицията, ако ми каже къде те е завел Антъни, всичко това ми идва в повече.

— Нищо ми няма, наистина. Просто ме отведи оттук! — повтори през вопъл Ребека.

— Добре — отвърна той. — Не се бой, скъпа, вече си в безопасност.

Докато караше през пустошта, Ари взе мобилния си телефон и набра Стив.

— Ребека е с мен. Няма да навлизам в подробности, но трябва да я настаня в някой хотел и искам от теб да се обадиш на доктора, който я прегледа онзи ден, и да го изпратиш при нея.

— Пострадала ли е?

— Не мисля, но определено трябва да й се обърне внимание.

— Добре, доведи я в моя хотел в Ашбъртън, а аз веднага ще се свържа с рецепцията. Сигурно ще успеят да й намерят свободна стая. Ако не, ще й отстъпя моята.

— И извикай доктора възможно най-скоро.

Стив му даде адреса и Ари въведе пощенския код в навигационната система на колата.

Като пристигнаха в хотела, Стив вече беше успял да осигури апартамент на Ребека. Беше оставил съобщение на рецепцията Ари да се свърже с него, ако можеше да помогне с друго.

— Не си нося нищо — каза Ребека с уморена въздишка, докато Ари я настаняваше в леглото.

— Къде е куфарът ти? — попита той.

— В един храст в парка на имението. — Тя му се усмихна вяло.

— Не го мисли. Ще отида да го взема утре. Освен ако в него няма нещо важно?

Преди Ребека да отговори на вратата се почука и Ари отиде да отвори.

— Добър вечер — поздрави го доктор Трефусис, — или по-скоро добро утро. Съжалявам, че се забавих, но бях ангажиран с друг пациент. Как се чувства тя?

— Доколкото виждам — отвърна Ари, — физически е невредима, но е доста поуплашена. Да ви обясня ли какво й се е случило?

— Не е необходимо — отказа тихо докторът. — Пациентът, с когото се занимавах досега, беше лорд Антъни. Госпожа Треватън ме извика.

— Разбирам. Къде е той в момента?

— Все още е в колибата. Дадох му силно успокоително, от което ще спи непробудно до сутринта, когато се надявам да уредя нещата. Госпожа Треватън го наблюдава. Има голяма вероятност утре да се събуди, без да си спомня нищо от случилото се тази нощ. Но да оставим това, нека прегледам госпожица Брадли.

— Разбира се. Ще ви оставя насаме. — Ари излезе тактично от стаята, а доктор Трефусис отиде при Ребека.

— Подочух, че сте имали бурна нощ — подхвана приятелски той и седна на ръба на леглото, вземайки отпуснатата й ръка в своята, за да премери пулса й. — Направи ли ви нещо?

— Не. — Ребека се чувстваше толкова изтощена, че й беше трудно да наниже цяло изречение. — Но притисна към лицето ми парцал, напоен с нещо много силно, и загубих съзнание. Събудих се в някаква къща. Още не мога да преценя къде се намираше.

— Почти сигурен съм, че е използвал хлороформ, с него лекарите са упоявали пациентите си някога. Безвреден е и няма дългосрочни странични ефекти. Госпожа Треватън смята, че навярно го е намерил в аптечката в килера. Страх ме е, като си помисля колко е стар. Тя ми даде шишето и утре ще изследвам съдържанието му за всеки случай.

— Мислех — Ребека облиза сухите си устни, — че никога няма да му се измъкна.

— Не се и съмнявам, госпожице Брадли. Преживели сте ужасен шок. Мога единствено да ви уверя, че знам за състоянието на лорд Естбъри още откакто поех пациентите на баща ми. Колкото и разстроен и объркан да е бил тази вечер, едва ли е щял да ви нарани.

— Беше решил, че съм баба му Вайълет — пророни Ребека.

— Да, госпожа Треватън ми сподели.

— О, божичко! Не знае къде съм, нали? Сигурен ли сте, че няма да ме намери тук? — Тя се вкопчи в ръката му с искрен страх в очите.

— В пълна безопасност сте, Ребека, повярвайте ми. Няма никаква представа къде сте, а и е толкова упоен, че не знае той самият къде е. Така, няма да ви карам да изживявате наново случката от тази нощ, но все пак трябва да ви прегледам.

Докторът се зае да проверява жизнените й показатели, докато Ребека лежеше неподвижно в леглото. Искаше да му зададе стотици въпроси, но замъгленият й, измъчен мозък нямаше енергията да оформи думите.

— Как е главоболът? — попита той, докато преслушваше сърцето й.

— Ужасен в момента.

— Ами, хлороформът, който лорд Естбъри е използвал, едва ли ви помага. В интерес на истината възнамерявах да ви посетя утре сутринта, защото ми се струва, че открих причината за неразположението ви.

— Така ли?

— Да. И мога поне да ви уверя, че няма за какво да се тревожите — усмихна се той.

— Бременна ли съм?

— Не, Ребека, не сте. Всъщност резултатите от всички изследвания са отрицателни. Както и да е, утре ще ви разясня теорията си. Засега — доктор Трефусис бръкна в чантата си и извади няколко таблетки — ви съветвам да изпиете тези. Имат леко успокоително действие, което ще ви помогне да поспите.

— Какво му е на Антъни? Защо се беше облякъл като малко момиченце? Представи ми се като Алиса. И…

— Дълга история, госпожице Брадли, с която на драго сърце ще ви запозная утре, след като си починете. За момента докторското ми решение е да ви уверя, че сте напълно здрава, намирате се на безопасно място и най-добре ще ви се отрази малко сън. — Доктор Трефусис стана. — Ще кажа на младежа в коридора, че може да се върне при вас. Лека нощ.

Ари крачеше нервно напред-назад.

— Как е тя?

— Сам го казахте: невредима, но много уплашена. И напълно разбираемо.

— Видях го в… костюма му и дори аз се ужасих — призна си Ари. — Сигурен съм, че Ребека няма да се успокои, докато не го заключим някъде. Не е ли редно да се обадим в полицията след случилото се тази нощ? Все пак той я е отвлякъл.

— Ако така желае госпожица Брадли, да, обадете се в полицейското управление — съгласи се доктор Трефусис. — Но бих искал да поговоря с нея, преди да прибегнете към тази мярка. Ще намина да я видя рано сутринта. Лека нощ.

Ари изпрати доктора с поглед и отново влезе в стаята. Седна на ръба на леглото и хвана ръката на Ребека.

— Как се чувстваш?

— Добре — отвърна безгласно тя. Нямаше сили дори да отвори очи.

— Имаш ли нещо против да остана с теб тази вечер? Може пак да спя на дивана във всекидневната.

— Не! — Тя стисна ръката му и отвори очи. — Моля те, не ме оставяй сама. Остани с мен, Ари, моля те.

— Разбира се, щом така искаш.

— Да, благодаря ти — отвърна Ребека и отпусна хватката си върху ръката му. — Толкова много въпроси — въздъхна после.

— Знам — съгласи се той с утешителен тон, — но не им е времето сега. Моля те, Ребека, опитай да поспиш — прикани я, отправяйки се към стола в ъгъла на стаята.

— Ари? — подхвана свенливо тя.

— Да?

— Би ли ме прегърнал? Така ще усетя, ако решиш да си тръгнеш.

— Да, но съгласна ли си да дойда в леглото при теб? Така ще ми е по-лесно — усмихна й се широко той.

— Разбира се.

Ари легна до нея, а Ребека се обърна и се сгуши в обятията му като дете.

— Благодаря ти, че си до мен — пророни уморено тя.

— Няма нищо. Спокойни сънища, Ребека — прошепна й Ари.

 

 

На следващата сутрин Ребека седеше с чаша кафе в хотелския си апартамент, бледа, но спокойна, и слушаше доктор Трефусис.

— На трийсет и няколко годишна възраст лорд Естбъри бе диагностициран с шизофрения. След смъртта на майка си бе получил психически срив, който се проявил в поведение, на каквото сте станала свидетел снощи. Нищо чудно, че оплел конците: Дейзи е имала пълен контрол над него, през целия му живот не го е изпускала от погледа си. През онзи ден го откарали в местната психиатрична клиника, където прекарал почти година на стабилизиращи медикаменти и непрестанна терапия. Никой не знае кое точно го подтиква към това състояние, дали е вродено или придобито, но сигурното е, че трудното му детство е оказало своя ефект.

— Разказа ми разни неща, докато беше — Ребека преглътна, — в онзи си вид. Каза, че майка му му купувала красиви рокли от „Хародс“. Възможно ли е?

— За жалост, да. Майката на лорд Естбъри, Дейзи, е била отгледана от баба си, която цял живот й е повтаряла, че мъжете са зли. Затова когато дошло време да се омъжи и забременяла с момченце, отказала да приеме съдбата си — обясни доктор Трефусис. — Ако не вярвате, попитайте госпожа Треватън или дори майка й, Мейбъл, тъй като и двете са се грижили за него през целия му живот. В детството му го е принуждавала да носи рокли и панделки в дългата си коса.

— О, боже, горкото дете — смая се Ребека. — Знаете ли, като се замисля, в кабинета му видях снимка на малко момиченце, което страшно приличаше на Антъни. Реших, че е сестра му, но явно е бил той. Ами баща му? — попита Ребека. — Не е ли възразявал?

— Ако съдя по думите на моя баща, който наследил професията от своя и поел Дейзи като пациентка, бащата на лорд Естбъри рядко се прибирал у дома. Бракът им бил просто прагматичен ход. Колкото и да ненавиждала силния пол Мод Естбъри, й се наложило да приеме, че трябва да намери съпруг на внучка си, за да получи имението наследник. Мъжът, когото избрала за Дейзи, се оказал непоправим пияница, който предпочитал да живее в Лондон и да пилее парите им. Починал там, когато лорд Естбъри бил още малък.

— Да, Антъни ми сподели. Значи живеел в имението само с Мод и Дейзи?

— Да, докато Мод не починала, което можело да помогне, ако вредата вече не била сторена. — Доктор Трефусис поклати бавно глава. — Дейзи отказала да изпрати Антъни на училище и наемала гувернантки да го обучават. Вманиачеността й по Вайълет, красивата й, мъртва майка, така и не отшумяла. Лорд Естбъри бил възпитан да я издига в култ.

— Аха, това сама го установих — потвърди иронично Ребека.

— Е, когато след психическия срив състоянието му се стабилизирало достатъчно, че да се върне в обществото, той заживял в Естбъри Хол под грижите на госпожа Треватън, която от години работела като икономка в имението и го разбирала. Кълна ви се, госпожице Брадли, тази жена е същинска светица. Посветила е по-голямата част от живота си на него. — Доктор Трефусис въздъхна. — Ако средата е подходяща и нищо не нарушава тишината и спокойствието на Естбъри Хол, лорд Естбъри може да живее сравнително добре. Обича да се занимава с любимата си градина, което само по себе си е ценна терапия. Лекарствата, които приема ежедневно, стабилизират психиката му дотолкова, доколкото е нужно за едно що-годе нормално съществуване. Понякога ходи в колибата сред хълмовете, за да си „поиграе“, както се изразява — доста евфемистично, бих казал — госпожа Треватън. И двамата се съгласихме, че е по-добре да проявява другото си аз на някое изолирано място, където няма опасност да бъде видян. С психиатъра му го преглеждаме редовно, разбира се, а госпожа Треватън ми се обажда, ако изникне нещо. Години наред нямаше никакви инциденти.

— Разбирам — пророни Ребека.

— По-рано тази година обаче лорд Естбъри склони да допусне филмовата компания в имението си. Семейните финанси се изчерпват, а вечно има сметки за плащане. Госпожа Треватън се противеше от самото начало. Тя го познава достатъчно добре и веднага се досети, че няма да се справи с подобно нещо, но нима можеше да направи нещо по въпроса?

— Предполагам не — сви рамене Ребека.

— И тогава се появихте вие, разбира се. Антъни незабавно е открил приликата ви с мъртвата си баба Вайълет, в чието съвършенство е бил възпитан да вярва от малък и на чийто образ се основава второто му аз.

— При първата ни среща с Антъни, когато бях облечена в обикновени дрехи, не реагира по никакъв начин — замисли се на глас Ребека. — Чак като ме видя с изрусена коса и рокля от двайсетте години на миналия век, ми заяви, че съм приличала на нея.

— Да, вероятно си е помислил, че вижда призрак. А в същото време — това са отчасти лично мои догадки, тъй като още не съм се запознал с психиатричната експертиза — е проявил нормална мъжка реакция към вас като жена. Именно това го е хвърлило в пълен смут. Двете му личности са попаднали в конфликт една с друга и са станали лабилни. Докато основната, мъжка част от Антъни се е влюбвала във вас, „малкото момиченце“ се е чудило как е възможно да вижда Вайълет пред себе си, при положение че е мъртва. Разбирате ли сега, госпожице Брадли?

— Да — отвърна бавно Ребека, — за жалост, разбирам. Обяснението ви пасва с онова, което Антъни ми каза снощи. Знаете ли, видях го облечен като жена и предишната нощ в имението. Госпожа Треватън ме увери, че това била възрастната й майка, само дето не беше. А преди тази случка съм го чувала да пее със странен висок глас. Освен това съм сигурна, че е влизал в стаята ми нощем — потрепери Ребека. — Подушвала съм парфюма му.

— Съжалявам, госпожице Брадли. Знам единствено, че госпожа Треватън се чувства много виновна, задето не е предприела нещо по-рано. Обикновено другото аз на лорд Естбъри не се проявява в имението. А и госпожа Треватън просто се е опитвала да го предпази — добави докторът.

— Е, определено е знаела какво се случва, когато й казах, че съм видяла Антъни в онази спалня. Страшно много ме уплаши. Тя ме излъга, докторе — повтори Ребека.

— Знам, госпожице Брадли, но моля ви, опитайте се да й простите. Опитвала е да защити лорд Естбъри, тъй като не е искала да го вземат отново в психиатричната клиника. Животът там не му понасяше добре.

— Разбирам, но всичко това не променя факта, че снощи Антъни, или другото му аз, ме упои, отвлече ме и ме върза в някаква колиба насред нищото! — Ребека сложи ръка на челото си. — Опитвам да приема обяснението ви, да оневиня Антъни, но истината е, че очаквах да срещна смъртта си снощи!

— Несъмнено сте била ужасена, госпожице Брадли. Много съжалявам за което. Чувствам се донякъде отговорен, тъй като и аз самият е трябвало да забележа знаците — добави гузно доктор Трефусис. — За ваше успокоение ще ви кажа, че лорд Естбъри вече е под ключ в добре охраняван психодиспансер, където ще получи необходимата помощ. А що се отнася до намесването на полицията в случая, решението си е изцяло ваше. Макар че дори да повдигнете обвинение срещу лорд Естбъри, по всяка вероятност ще го изпратят на същото място, където се намира сега. В допълнение към това — напомни й докторът, — и двамата ще трябва да понесете жестокия напор на медиите.

— Наясно съм — отбеляза Ребека. — Колко време ще прекара в психиатричната клиника?

— Докато експертите не се уверят, че е безопасен за обществото. Предвид настоящото му състояние, очаквам това да се случи след доста месеци, ако не и години. За жалост, може и никога да не напусне клиниката.

— Знаете ли, още от самото начало поведението на Антъни ми се струваше някак детинско, дори когато беше самият себе си. Изпитвах някаква нужда да го защитавам… — Очите й внезапно плувнаха в сълзи. — Държеше се толкова мило, но страшилището, в което се превърна снощи… Божичко, дори не мога да ви опиша колко зловещо беше.

— Госпожице Брадли, моля ви, и за ваше, и за негово добро опитайте да го запомните като любезния, високо интелектуален човек, когото сте познавали в началото, а не като чудовището от миналата нощ. Като се има предвид какво е преживял в детството си, мисля, че заслужава милостта ни. Изобщо не е имал шанс за нормален живот. А и можете да сте сигурна, че дълго време няма да причинява неприятности никому.

— Наясно съм. И наистина ми е жал за него — съгласи се тя.

— Така, преди да съм забравил, бих искал да обсъдим вероятната причина за главоболията ви. — Доктор Трефусис бръкна в кожената си чанта и извади купчина листове. — Както ви казах снощи, резултатите от всичките ви изследвания са отрицателни. Въпреки това отчетох леко завишени нива на адреналина. Кажете, госпожице Брадли, случайно да страдате от сенна хрема?

— Ами да — учуди се от въпроса му Ребека. — Много ме мъчи в Щатите. Тук очите започнаха да ме сърбят и госпожа Треватън ми каза, че е реакция към спорежа, който вирее наоколо.

— Ясно. Следващият ми въпрос е: случайно в скоро време да сте пили чай от лайка?

— Да, госпожа Треватън ми правеше редовно; каза, че действал много отпускащо. От няколко седмици пия по чаша-две на ден.

— В такъв случай май установихме причината за оплакването ви — заяви с облекчение доктор Трефусис. — Спорежът и лайката са от едно и също семейство растения и алергичната реакция към двете взети заедно може да окаже неблагоприятно влияние върху кръвния поток — особено ако чаят е приготвен от местен вид билка. Симптомите съвпадат с тези, които ми описахте. Силният главобол и непрестанното гадене са сред най-често срещаните. Предполагам, че това е причината за оплакванията ви, госпожице Брадли. Затова — продължи доктор Трефусис с блясък в очите, — като видя госпожа Треватън, ще й кажа, че макар и неволно, наистина ви е тровила! — Той затвори чантата си и й се усмихна. От сега нататък избягвайте чая от лайка и дано симптомите отшумят. Така, оставям ви още успокоителни, в случай че ви потрябват, а ако имате нужда от мен, просто ми се обадете и ще се отзова с радост.

— Благодаря ви за вниманието, докторе — каза Ребека, докато го изпращаше до вратата. — Ще си помисля как да постъпя по отношение на Антъни.

— Разбира се. Довиждане засега.

Докторът се отправи към асансьора и слезе с него до фоайето.

— Как е тя? — попита го Ари, който досега бе кръстосвал нервно в очакване на доктора.

— Чудесно предвид обстоятелствата — отговори той. — Може да изглежда крехка, но всъщност е доста жилава дама.

— И аз мисля, че се справя страхотно до момента — потвърди Ари. — Преди да тръгнете, докторе, бих искал да обсъдим още един въпрос.

— Какъв по-точно? — попита доктор Трефусис и Ари му обясни.

 

 

Ари поръча обяд, а след като Ребека се нахрани, й предложи да си почине. Час по-късно на вратата й се почука и Ари отиде да отвори.

— Как се чувства тя? — попита Джеймс Уо. — Може ли да вляза?

— Разбира се, че може — обади се Ребека с усмивка, влизайки във всекидневната.

— Я виж ти! — Джеймс влетя в стаята и я прегърна.

— Ребека, щом така и така си имаш компания, позволяваш ли да изляза за около час? — попита я Ари.

— Няма проблем — съгласи се тя.

— Ще побързам — добави той. — А на връщане ще мина да взема куфара ти от Естбъри Хол.

— Благодаря ти, Ари.

— Очевидно се подчинява на всяка твоя дума, скъпа — коментира Джеймс, след като Ари излезе от стаята. — Както и да е, разказвай сега. Вероятно се досещаш, че снимачната площадка е залята с клюки за случилото се снощи. Подочух, че лорд Естбъри те завлякъл в някаква затънтена колиба насред пустошта.

— Кой ти каза? — смая се Ребека.

— Един бог знае откъде е тръгнала историята, но не се и съмнявам, че е безкрайно преувеличена. Нали така?

Както с право бе изтъкнал доктор Трефусис, далеч нямаше да е добре, ако историята достигнеше пресата. Подобни случки се задържаха в медийното пространство; кой знае колко време щяха да я разпитват по въпроса в токшоутата. А на нея й се искаше единствено да забрави всичко и да продължи с живота си.

— Предложи ми брак и не прие особено добре отказа ми — отвърна лаконично Ребека с иронична нотка в гласа.

— Божичко — възкликна Джеймс, седна на ръба на леглото и си открадна малко грозде от фруктиерата на нощното шкафче. — Мъжете ти се лепят като мухи на мед! Ами красивият индиец, който се изживява като твой закрилник? И той ли е един от многото ти обожатели?

— Ари е чудесен — заяви отбранително Ребека. — Но ми е просто приятел.

— Щом казваш — подсмихна се Джеймс. — Е, скъпа, радвам се да видя, че отново си на себе си.

— Да, казах на Стив, че до утре ще съм на линия за снимките.

— Забавянето не ме притеснява. Тъй като ми останаха само сцените с теб, се отдадох на приятна почивка през изминалите няколко дни.

— В компанията на сервитьорката, предполагам?

— Хвана ме! — ухили се Джеймс. — Въпросната госпожица ми е като сянка, преследва ме из целия хотел. Май иска да имаме деца заедно. За жалост обаче, това не влиза в настоящите ми планове. Е, ще те оставя на мира, но ако ти се прииска лека вечеря малко по-късно, с удоволствие ще ти правя компания.

— Благодаря, Джеймс, но май ще постоя тук и ще си легна рано — отвърна Ребека.

Той присви очи насреща й.

— Я кажи, къде се нареждам сега в списъка с поклонниците ти? Сигурно се издигам, като се има предвид как ги отпращаш един по един.

Ребека го блъсна приятелски в ръката.

— Ти си играч, Джеймс. Знам, че не говориш сериозно.

— Да, може да се каже — съгласи се той. — Въпреки това се надявам да поддържаме контакт, като се върнеш отвъд Океана. Наистина, Ребека, компанията ти ми беше много приятна. Много се забавлявах. Робърт каза, че сме имали страхотна връзка на екрана. Кой знае, може да се превърнем в следващите Оливие и Лий, или пък Брад и Анджи! Както и да е, отивам да проверя дали възлюбената ми сервитьорка ще ми поднесе чай със сметана. — Джеймс я целуна сърдечно и стана. — Доскоро, скъпа.

 

 

Като пристигна в къщата на доктор Трефусис, Ари го последва до кухнята.

— Желаете ли чаша чай? Тъкмо мислех да сложа чайника на печката.

— Благодаря.

— Както ме помолихте, прегледах картоните на всички пациенти на дядо ми за 1922-а, но не открих информация за смъртта на дете с име Мох Чаван или Прасад на или около датата, която ми дадохте.

— Е — въздъхна Ари, — откровено казано, не съм изненадан.

— Аз пък съм малко объркан от разказа на роднината ви. Твърдите, че на детето е издаден смъртен акт? — попита докторът, докато вадеше чаши от кухненския бюфет.

— Да. — Ари бръкна в найлоновата папка и извади акта. — Както виждате, е подписан от дядо ви. Но аз проверих всички енорийски и общински архиви и не намерих нищо по случая.

— Колко странно. — Доктор Трефусис се надвеси над рамото на Ари, за да прегледа смъртния акт. — Да, това наистина е подписът на дядо ми, но по закон е бил длъжен да изпрати копие за официално вписване.

— Проверих даже интернет архивите, но и там не пише нищо. Естествено — продължи той, — майката на Мох не е вярвала, че синът й е загинал онзи ден.

— Наистина ли? — изненада се искрено доктор Трефусис. — Е, права ли е била?

— Да. Мейбъл Смердън потвърди, че не е починал тогава. Сигурна е, че са го отвели в някакво сиропиталище в Лондон.

— Но кой? — попита доктор Трефусис, сядайки на масата срещу него.

— За жалост, дядо ви.

Ари очакваше отбранителна реакция, но за негова изненада докторът просто сведе очи.

— Лошото е, че изобщо не ме учудвате. Не знам какви са били обстоятелствата около раждането на роднината ви, но мога да потвърдя, че дядо ми е помагал на доста млади жени, изпаднали в беда. Израждал бебетата им, след което ги разпращал по разни църковни сиропиталища. Надявам се, разбирате, господин Малик, че светът е бил коренно различно място по онова време.

— Да, започвам да го осъзнавам.

— Дядо ми не е бил лош човек — продължи докторът. — Правел е каквото може да помогне. И в интерес на истината, мога да ви дам няколко от имената на сиропиталищата, с които е работел. Един бог знае дали някое от тях още функционира, но си струва да проверите. Почакайте тук.

Доктор Трефусис излезе от стаята и след няколко секунди се върна с тънък кожен тефтер в ръце.

— Това е медицинският адресник на дядо ми. Съдържа информация за местни болници, имена на други доктори и тем подобни. На гърба му има адресите на три сиропиталища. Само едно от тях се намира в Лондон. Да ви препиша ли информацията?

— Ще съм ви благодарен, макар че наистина не се знае дали още функционира — въздъхна Ари. — Освен това нямам представа дали Мох е запазил рожденото си име; знам с точност единствено датата, на която са го завели там. Последният ден на Доналд Естбъри.

— Така ли? Е, със сигурност може да направите проучване в интернет — предложи доктор Трефусис. — А ако не намерите нищо, моля, не се притеснявайте да ми се обадите, ще ви съдействам с каквото мога. Да си призная, историята ви ме заинтригува.

— Мейбъл Смердън е човекът, който може да ви разкаже още по въпроса; мен лично ме закле да пазя тайна. Както и да е, не искам да отнемам повече от времето ви — каза Ари и стана от стола. — Ще ви уведомя, ако науча как е протекъл животът му.

— Ще съм ви благодарен. Между другото, как се чувства приказната ми пациентка?

— Доста по-добре — отвърна Ари, докато доктор Трефусис го изпращаше до входната врата.

— Да си призная, веднага ме грабна. Нищо чудно, че е запленила и лорд Естбъри. Голям щастливец сте, господин Малик — усмихна му се докторът. — Лека нощ.

 

 

На връщане от Ашбъртън Ари свърна по входната алея на Естбъри Хол, паркира във вътрешния двор и тръгна да издирва куфара на Ребека. Отне му доста време да открие храста, в който Ребека го беше скътала, а след това го прибра в багажника. Накрая влезе в имението и се отправи към таванските помещения, за да се сбогува с Мейбъл Смердън.

Като го видя, старицата му се усмихна приветливо.

— Имате ли време за чаша чай, миличък? — попита го тя.

— Не, госпожо Смердън, за жалост нямам. Минавам само да си вземем довиждане. Днес се срещнах с доктор Трефусис и утре отпътувам за Лондон. Той ми даде телефона на едно лондонско сиропиталище, затова ще разследвам случая по време на престоя си там.

— Радвам се да го чуя. И моля ви, обадете ми се, ако откриете нещо.

— Непременно. Благодаря ви за гласуваното доверие.

— Щастлива съм, че истината най-сетне излезе наяве. Майка ми, Тили, смяташе Анахита за прекрасна жена.

— Такава беше — потвърди с гордост Ари.

— А, между другото, запазих ви ей това. — Мейбъл се пресегна за една рамкирана снимка на масата до нея и му я подаде. — Това е снимката на предишния лорд Естбъри, Анахита и Мох, която баща ми е взел от колибата край реката.

Ари впери изумен поглед в трите лица върху вехтата хартия. Историята им вече беше част от него; чувстваше я в мозъка на костите си.

— Благодаря ви, Мейбъл, ще я пазя цял живот. Довиждане.

Ари слезе на долния етаж да вземе собствените си притежания от някогашната си стая. Попрелисти дневника на Доналд, преди да го прибере в чантата си заедно със снимката. Антъни вече нямаше нужда от него, освен това беше част и от историята на собственото му семейство.

Слезе с чантата си във вестибюла и спря за няколко секунди под внушителния купол, замислен за Анахита и всички злини, които бе преживяла в ръцете на рода Естбъри. До ден-днешен се чудеше защо ли Анахита бе избрала да повери историята си точно на него.

В този момент я чу: съвсем тихо… толкова тихо, че се запита дали просто ушите му не ехтяха. Но след малко, когато песента се извиси в чист, съвършен звук, който сякаш се устремяваше към огромния купол над главата му, го изпълни странна, красива еуфория.

Докато гледаше нагоре с просълзени очи, най-сетне прозря всичко — Анахита му беше предала нещо много по-голямо от историята си.