Лусинда Райли
Среднощна роза (40)

38

Доналд ме уведоми, че доктор Трефусис бил доволен от здравословното състояние на Вайълет. Предписал й активен въглен заради гаденето и я посъветвал да си почива, докато отмине. Възнамеряваха да разгласят новината след дванайсетата седмица от бременността, но вече бяха съобщили на родителите си.

— Майка ми помоли да я навестя в Дауър Хаус днес следобед, за да обсъдим някакъв „чувствителен въпрос“, както го нарече тя, затова трябва да тръгвам — каза гузно Доналд, когато дойде да ни види след няколко дни. — Един бог знае какво си е наумила.

Като си тръгна, и аз се зачудих какво ли предстои. Мод Естбъри ми беше отколешен враг, черният гарван на рамото ми, дебнещ подходящия момент да изкълве и малкото ми щастие. На следващия ден, когато Доналд дойде да ни види, по изражението на лицето му познах, че аз съм била темата на разговора им. Направих чай и двамата седнахме пред камината във всекидневната.

— Е, какво ти каза? — попитах го аз.

— Каза ми, че върлували слухове за мен. Очевидно някой ме е виждал да яздя често из пустошта.

— Е, това не е престъпление, доколкото знам.

— Но все в една посока — натърти Доналд.

— О, разбирам. Кой те е видял?

— Ами, овчарят казал на жена си в селото, която казала на приятелката си госпожица Томас, която казала на Беси, прислужничката на майка ми, че през пролетта и лятото често ме виждал да яздя в близост до колибата. Аз естествено й казах, че това само по себе си не е причина за каквито и да било слухове — добави Доналд. — Все пак винаги съм яздил в тази местност и съм спирал при рекичката, за да пийне Глори вода.

Аз седях мълчаливо и го слушах.

— Майка ми натърти, че съм бил господарят на имението и прислугата анализира и коментира всяка моя стъпка — продължи вяло Доналд. — Каза, че споделяла с мен сега, защото Вайълет била бременна и докторът твърдял, че в момента е много чувствителна. Че не й се искало тези слухове, макар и пресилени, да достигат ушите на Вайълет, докато носела в утробата си наследника на Естбъри Хол. Освен това добави, че поне от благоприличие, ако не от друго, посещенията ми в колибата трябвало да престанат незабавно поне за момента.

— Разбирам.

— Откровено казано, Ани, майка ми ме накара да се почувствам като пълен мерзавец, задето не само поддържам връзка с друга жена под носа на съпругата ми, но и продължавам да го правя дори докато Вайълет е бременна.

— Е, в този случай, колкото и да не ми се иска да го призная, майка ти е права — казах накрая. — Вайълет не знае нищо за връзката ни. Всъщност това я прави по-голяма жертва от нас.

— Знам, Ани. — Доналд сведе глава засрамено. — Не заслужава подобно нещо, особено в такъв момент.

— Така е. И независимо от това дали майка ти използва бременността й като средство да постигне целта си и да ни раздели, с теб трябва да проявим състрадание към Вайълет. Не мисли, че и мен не ме измъчва вина всеки ден заради предателството ни — добавих. — И двамата трябва да постъпим справедливо в този важен момент. Затова се налага да спрем да се виждаме.

— Но какво ще правиш ти, Ани? Как ще го преживееш? Аз как ще го преживея?

— Е, може отново да прибегнем към писане на писма.

— Много забавно — засмя се безрадостно Доналд.

— Май така е най-разумно.

— Но как ще се сдържам да не идвам тук?

— Ще ти се наложи.

Той взе ръката ми в своята и я целуна нежно.

— Значи трябва да се сбогуваме още веднъж. Но този път само временно, докато се роди детето.

— Сигурна съм, че месеците ще отлетят неусетно — уверих го аз.

— Моят Мох ще е почти на три при следващата ни среща — каза умислено Доналд.

Станахме и тръгнахме заедно към кухненската врата, където се прегърнахме силно.

— Ще намеря начини да общуваме, мила моя Ани, не се безпокой. Обичам те.

— До нови срещи, Доналд — прошепнах аз.

 

 

След този ни разговор се настроих за поредния период на раздяла с мъжа, когото обичах. Но поне фактът, че двамата бяхме сключили този пакт с намерението да постъпим правилно, улесняваше нещата донякъде. Занимавах се с теб и пациентите ми, стараейки се да не мисля за наложеното ни наказание.

Коледа дойде и на сутринта намерих кошница на прага си, съдържаща грамадна пуйка, всевъзможни вкуснотии и подаръци за теб и мен. Вечерта се присъединихме към коледното тържество в сградата на селския съвет. Беше прекрасно да гледам как личицето ти се озарява при вида на пъстроцветните украшения, с които беше окичена залата.

Тили и милият й съпруг Джим ни поканиха в колибата им за новогодишната вечер. Имаха момиченце на име Мейбъл, което беше що-годе на твоя възраст.

— Честита нова година — прошепнах тихо на Доналд, когато църковните камбани ознаменуваха със звън новата година. Имах чувството, че ми беше още по-тежко, като го усещах толкова близо, а в същото време толкова далеч.

— Добре ли си, Ани? — загрижи се Тили, премятайки ръка през раменете ми. — Сигурно мислиш за клетичкия си съпруг.

— Да — отвърнах аз.

— Не се съмнявам, че един ще намериш човека за себе си, Ани. Толкова си красива и умна; едва ли ще останеш сама за дълго.

В този момент сърцето ми заплака да сподели истината с приятелката ми, да се разтовари от всичката мъка, но аз знаех, че не бива. Трябваше да нося тайната си сама.

Съдбата обаче ми беше устроила да видя Доналд много по-рано от очакваното.

Една хладовита януарска вечер, докато те къпех в коритото до кухненската печка, дочух тропот на конски копита в двора. Тъй като никой никога не ме посещаваше нощем, веднага се досетих, че е Доналд. Той почука вежливо, преди да отвори задната врата, водеща към кухнята.

— Какво правиш тук? Нали уж се разбрахме…

— Да, разбрахме се, и искам да знаеш, че съм тук с пълното съгласие на съпругата ми — обяви той, още запъхтян от ездата през хълмовете.

— Какво значи това, за бога?

— Може ли да вляза? — попита ме той. — Вътре ще ти обясня.

Отстъпих встрани, за да го пусна.

— Господин Дон!

Очите ти светнаха, като видя баща си, и заплиска доволно с ръчички.

— Здравей, малчуган — каза той с широка усмивка на лице и се наведе да целуне насапунисаната ти глава. После се обърна към мен. — Дойдох, защото неразположението на Вайълет за жалост продължава. Не може да понася миризмата на храна, затова отказва да яде. Доктор Трефусис не е особено притеснен и твърди, че рано или късно гаденето ще отшуми, но съпругата ми се чувства много зле.

— При някои жени бременността минава много тежко — казах колебливо аз, чудейки се защо ли ми казва всичко това.

— Именно това ме води тук. Вайълет е дочула от прислужниците за чудесата, които постигаш с билковите си лекове. Помоли да я посетиш, за да видиш дали не може да й дадеш нещо за непрестанното гадене.

Вперих поглед в него, сякаш беше загубил ума си.

— Едва ли говориш сериозно!

— Напротив, Ани. Славата ти се е разпространила и проблемът е, че ще изглежда много съмнително, ако откажеш да прегледаш самата лейди Естбъри, при положение че изрично е помолила за помощта ти. Знам. — Доналд поклати глава и сви безпомощно рамене. — Никога не бих предположил, че един ден ще стоя пред теб по молба на собствената ми съпруга.

— О, Доналд, аз…

Вероятно беше от освободеното напрежение след седмиците на раздяла или от ироничността на ситуацията, в която бяхме изпаднали, но най-внезапно прихнах в неудържим смях. След малко, видимо пооблекчен, Доналд последва примера ми, а ти, миличък, ни гледаше с удивление от коритото си.

— Всъщност хич не е забавно — казах накрая, бършейки течащите си очи с кърпата за баня.

— Права си, не е — съгласи се Доналд, — никак даже. О, Ани, толкова се радвам да те видя — каза после и ме придърпа в обятията си. — Липсвах ли ти колкото ти на мен?

— Повече — отвърнах искрено аз, любувайки се на познатата топлина на прегръдката му. — И така, господарката на къщата изисква услугите ми — казах аз и се откъснах от него, за да те извадя от коритото.

— Да, точно така. Казах й, че не знам дали ще си у дома, но ще дойда до колибата и поне ще ти оставя съобщение. Иска да я посетиш при първа възможност. Утре сутринта, например?

— Ще трябва да прегледам графика си, разбира се — казах аз с шеговит блясък в очите, докато те бършех с кърпата върху коленете ми. — Но съм сигурна, че ще успея да отделя малко време за съпругата ти.

— Благодаря ти, Ани — каза признателно той. — И наистина бих оценил помощта ти. Много се мъчи горката и се старае всички околни да разберат.

— Ще дойда с двуколката рано сутринта. Предай й да ме очаква около девет и половина — казах аз, а ти се изхлузи от коленете ми и затопурка към баща си с вдигнати ръчички.

— Гуш, господин Дон — настоя и той те взе на коленете си.

— Как е пораснал само за няколко седмици — каза Доналд, милвайки меката ти тъмна косица.

— Да, така не. Освен това вече бърбори непрекъснато. Ще помоля Тили да го гледа, докато преглеждам жена ти. Както знаеш, тя вече не работи в Естбъри Хол. Току-що повишиха съпруга й, Джим, в помощник пощенски началник.

— Чудесно. А като стана дума… — Доналд бръкна в джоба си и извади няколко банкноти от портфейла си. — Заповядай. Поне така няма да ми се налага да използвам услугите на съпруга на Тили и да ти ги изпращам по пощата — усмихна се той.

— Благодаря ти. — Този момент не ми беше особено приятен, но засега нямаше какво да направя по въпроса.

— Господин Дон, конце? — попита ентусиазирано ти.

— Не и днес, мъниче — отвърна неохотно Доналд, — но обещавам, че следващия път ще те кача на Шеба. Сега обаче трябва да вървя.

Личицето ти посърна, но все пак последва Доналд до вратата. Аз те взех на ръце, за да те утеша, а него попитах:

— Утре ще бъдеш ли с Вайълет?

— Смятам, че е най-добре за всички ни да си намеря друг ангажимент.

— Да — съгласих се аз.

Когато Доналд си тръгна, те сложих в леглото и седнах пред камината, премисляйки неочакваната му поява и причините за нея. Макар и първоначално да бях откликнала със смях на ироничната ситуация, в която се намирахме, чувствата ми говореха с коренно различен тон.

Същата нощ, докато се мъчех да заспя, чух познатото пеене. Беше далечно, но все пак отчетливо. И ме предупреждаваше за наближаваща опасност.

На следващия ден, след като те оставих в къщата на Тили в селото, тръгнах с двуколката към Естбъри Хол. Както обикновено, влязох през кухненския вход, където ме посрещнаха множество приветливи усмивки.

— Много се радваме да те видим, госпожице Ани — каза госпожа Томас. — Уверих господарката, че ако някой може да й помогне, то това си ти. Дали ще можеш? Защото вече не знам как да я накарам да хапне нещо.

— Надявам се да мога, но първо ще трябва да я прегледам — казах аз, в който момент Ариан, новата камериерка на Вайълет с френски произход, дойде в кухнята да ме отведе на горния етаж.

— Е, стискаме палци. Всички сме много притеснени за нея — добави госпожа Томас.

— Обещавам да направя всичко по силите си — уверих я аз и тръгнах след Ариан по лабиринта от коридори, водещи към вестибюла. Докато се качвах по стълбището, останах смаяна от промяната в имението и забелязах, че Вайълет очевидно бе успяла да се наложи по отношение на портретите край главното стълбище. Бяха заменени с поразителни творби на модерното изкуство.

— Изчакайте тук, s’il vous plaît — каза камериерката, въвеждайки ме в пищно обзаведена всекидневна. — Ще известя господарката, че сте пристигнали.

Направи ми впечатление, че в стаята беше топло като в пещ и толкова задушно, че ми напомни на Индия.

— Господарката е готова да ви приеме — обяви Ариан от вратата към спалнята.

Последвах я плахо в стаята, която се оказа не по-малко гореща от предишната. Изпитах спонтанно желание да отворя големите прозорци широко и да пусна малко свеж въздух.

В голямото легло с четири колони и брокатен балдахин лежеше бледа фигура, която изглеждаше миниатюрна върху гигантския му дюшек.

— Здравейте, милейди — поздравих я с реверанс аз. — Името ми е Анахита Прасад. Искали сте да ме видите.

— Да, така е. Прислугата ми разказа за чудотворните ви лечебни средства — каза тя с мекия си американски акцент. — Моля ви, елате по-близо… Ариан, ще придърпаш ли един стол за госпожица Прасад, за да седне до леглото ми?

Ариан се подчини и аз седнах, изучавайки отблизо съпругата на Доналд. Изглеждаше много млада — почти като дете. С русата си коса, огромни кафяви очи и съвършено оформени устни, разположени сред млечнобяла, гладка като кадифе кожа, Вайълет ми напомняше на крехка порцеланова кукла. Видът й моментално ми подсказа, че е много слаба, почти със сигурност заради недохранването.

— Много се радвам, че дойдохте, госпожице Прасад. Дори доктор Трефусис каза, че не би ми навредило да се посъветвам с вас.

— Удоволствието е мое, милейди. Предполагам доктор Трефусис ви е уведомил, че имам опит като медицинска сестра в допълнение към аюрведичното лечителство, което практикувам.

— Няма значение, стига да ми помогнете — въздъхна Вайълет. — От седмици се чувствам ужасно.

— Така, милейди, имате ли нещо против да ви прегледам?

— Заповядайте. В последно време преживях толкова прегледи, че отдавна загубих достойнството си.

Проверих щателно жизнените показатели на Вайълет и установих, че пулсът й е леко повишен, какъвто беше случаят с много от бременните жени, но температурата й беше нормална, а сърдечният й ритъм — стабилен. Опипах корема й, констатирайки, че бебето е малко за този етап на бременността, но със сигурност живо. Кожата на Вайълет беше влажна на допир, но прецених, че това се дължи по-скоро на потискащата горещина в стаята, отколкото на каквото и да било медицинско състояние. Накрая погледнах под клепачите й и открих издайническите белези на анемията.

След подробния преглед и на традиционно, и на холистично ниво измих ръцете си в легенчето, подсуших ги и отново седнах.

Вайълет се беше подложила най-търпеливо на прегледа ми, но вече виждах очакващия поглед в очите й.

— Е, смятам, че ще мога да ви помогна, милейди.

— О, слава богу! От няколко дни насам имам чувството, че ще умра.

— Добре сте, не се притеснявайте. Споменал ли ви е нещо за анемия доктор Трефусис?

— Не — поклати глава Вайълет. — Предписа ми единствено пилешки бульон, който ненавиждам от дън душа. Какво е анемия? Сериозно ли е?

— Не, ако бъде установена навреме и лекувана. Най-просто казано, бебето изчерпва запасите на организма ви от желязо — обясних аз. — В резултат на това чувствате сънливост и летаргия, но ви обещавам, че ще се справим с този проблем. Милейди, опитвала ли сте някога тъмна бира?

— Онази, която моряците пият по пристанищата? — намръщи се Вайълет.

— Да, но тя е и много полезна за бременни жени, тъй като съдържа много желязо. Вкусът й не е особено приятен, но мога да ви обещая, че наистина ще ви помогне. Освен това ще кажа на госпожа Томас да готви само в железни съдове. Храната поглъща желязото и това е един естествен начин да го набавяте на тялото си.

— Но именно там е проблемът — простена Вайълет. — Нищичко не мога да хапна! Гади ми се дори от миризмата на храна.

— Мисля, че можем да се справим и с това. Имам пресен джинджифил. Ще донеса на госпожа Томас и ще я помоля да ви направи чай от него. Има много благотворно действие върху разстроения стомах и несъмнено ще ви помогне. Засега трябва да го приемате поне три пъти дневно.

— Джинджифил? — сбърчи красивия си нос Вайълет. — Божичко, от лекарствата ви ми се гади още повече!

— Ще видите, че няма да е така. Освен това ще ви приготвя билкова отвара, която не само ще облекчи гаденето, но и ще ви даде повече енергия и ще върне цвета в бузите ви. Ще напиша инструкциите за употреба върху етикета на бутилката. И още отсега да знаете — предупредих я аз, — няма да е много приятна на вкус. И последно, милейди, в тази стая е прекалено горещо. Трябва да намалите отоплението и да я проветрявате редовно. Освен това е хубаво и за вас, и за бебето да се разхождате в градината всеки ден. Не си помагате, като лежите тук по цял ден, тъжна и сама.

— Но навън е много студено — потрепери Вайълет.

— Знам — отвърнах аз, — но можете да се облечете топло. Ако изпълните всичките ми препоръки, скоро ще ви се прииска да търчите из градината като пролетно агне.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Добре тогава — въздъхна тя. — Май няма какво да загубя, ако опитам. Никое от тези неща не е опасно за бебето, нали?

— Ако бяха опасни, милейди, нямаше да ви ги предписвам.

— Не, разбира се, че не. — Вайълет се изчерви заради нетактичния си въпрос.

— Така, ще сляза до долния етаж да говоря с госпожа Томас. Двете ще опитаме да измислим нещо по-вкусно от пилешкия бульон, но също толкова питателно.

— Е, това определено би ми помогнало. — Вайълет ми хвърли съзаклятнически поглед.

— Ще намина да ви видя след няколко дни — казах аз, ставайки. — Но ако ви потрябвам преди това, пратете някой да ме извика.

— Добре. И не си правете труда да яздите дотук с лекарствата. Достатъчно ви притесних, а и знам от прислугата, че имате малко дете. Днес по-късно ще изпратя някой да ги вземе от вас.

— Благодаря ви. Радвам се, че мога да помогна.

— Довиждане, госпожо Прасад — усмихна ми се Вайълет, докато вървях към вратата. — Икономът ще ви плати таксата.

— О, не, няма да ви взема пари. Услугите ми са безплатни. Всичко хубаво, милейди.

Като слязох в кухнята на долния етаж, съставих кратък списък с инструкции, които обясних на госпожа Томас.

— Е, по принцип бих казала, че ако тези илачи подействат, то аз съм кралят на Англия, но тъй като знам на колко много хора си помогнала вече, съм склонна да ти вярвам.

— Благодаря, госпожо Томас. А сега трябва да взема сина си от Тили. Ще се чуди къде се губя.

Не друг, а Доналд дойде до колибата ми онзи следобед, за да му дам джинджифила и билковата отвара, която щеше да подсили енергията на Вайълет.

— Ако започне приема им веднага, би трябвало да се подобри до няколко дни — обясних му аз.

— Благодаря ти, Ани — отвърна той и пъхна джинджифила и другото лекарство в джоба на палтото си. — Ще се погрижа Вайълет да изпълнява заръките ти. Много мило от твоя страна, че й помагаш предвид обстоятелствата.

— Тя е човешко същество, което страда — казах аз, докато го изпращах до вратата. — Разбира се, че ще й помогна.

 

 

Като се върнах в Естбъри Хол седмица по-късно, отново ме отведоха на горния етаж, но този път Вайълет ме посрещна във всекидневната си, облечена и спретната.

— Госпожо Прасад! — Стана и дойде до мен, а после, за мое смайване, ме прегърна. — Вие сте истинска чудотворка! Погледнете ме само!

Погледнах я и видях руменината в бузите й и новата искра в очите й.

— Струвате ми се много по-добре — усмихнах се аз.

— Да! Само дето още не мога да повярвам. Първоначално, докато пиех онези гадории, си мислех, че ще ми стане още по-зле, но напротив! О, Ани — може ли да ти викам Ани? Май всички прислужници те наричат така — как да ти се отблагодаря?

— Няма нужда, наистина. Просто се радвам да ви видя на крака.

Тя ме покани да седна на креслото срещу нейното.

— Вчера дойде да ме види доктор Трефусис и направо не можа да повярва на очите си. Естествено аз му казах, че ти си се погрижила за мен и колко ободряващо си ми подействала — възкликна Вайълет с почитание и благодарност в очите. — Освен това пратих телеграма до майка ми в Ню Йорк; толкова се беше притеснила, че се канеше да вземе парахода и да ми дойде на гости. Но и тя не се чувства особено добре, затова я уверих, че няма нужда, защото съм напълно добре. Дали не би се съгласила да прегледаш и нея, като пристигне за раждането на детето, ако не се е възстановила дотогава?

— С радост, стига тя да не възразява, разбира се.

— Чувствам се толкова свежа, че дори ми се иска да поканя няколко от приятелите си на гости. Откакто се разболях, къщата пустее.

Бях доволна от промяната във Вайълет; сега осъзнавах, че днешната й живост съставляваше естествена част от личността й. И това ми допадаше.

— Е, нека ви зарадвам, че вече може да спрете джинджифиловия чай. Пийте го само ако започне да ви се гади. Донесох на госпожа Томас малко прясна мента, която също помага при гадене, а и е по-приятна на вкус. Но се опасявам, че ще трябва да продължите с тъмната бира.

— О, вече свикнах с нея. На Дони му е много забавно да ме гледа как я пия — изкиска се тя. — О, госпожице Ани, толкова е мил с мен, толкова грижовен. Сигурно и той ще иска да ви прегърне от радост!

Задържах лицевите си мускули неподвижни при този й коментар и станах.

— Трябва да вървя, едно бебе в селото се нуждае спешно от помощта ми.

— Разбира се. — Вайълет също стана. — Много ми се иска да ми гостуваш по-често, а може би ще намериш време да дойдеш и на някоя от официалните ми вечери.

— Ами — подхванах плахо аз, — боя се, че не е възможно. Нямам на кого да оставя детето.

— Да, Дони ми разказа за съпруга ти. Много съжалявам. Ако малкият е наследил красотата ти, сигурно е голям чаровник. Имаш толкова екзотичен вид, че направо позеленявам от завист, като те гледам!

— Благодаря… много сте мила. А сега наистина се налага да вървя.

— Ще ми е приятно някой ден да се разходя до твоята къща и да се запозная с момченцето ти — продължаваше тя, следвайки ме като игриво кученце. — Нямам много познати в района. А приятелите ми са чак в Лондон.

— Често отсъствам от къщи — побързах да изтъкна. — Обадете ми се първо.

— Разбира се. Довиждане, Ани, и още веднъж благодаря.