Лусинда Райли
Среднощна роза (18)

16

Ари седеше в колата си от едната страна на тесния път, прорязващ Дартмор, и блъскаше ядосано джипиеса с юмрук. Не че това щеше да помогне; сигналът беше изчезнал преди десет минути — приблизително, когато за последно беше видял какъвто и да било пътен знак. Беше напълно загубен.

Тъй като не му хрумваше какво друго да направи, Ари излезе от колата и пое дълбока глътка от свежия въздух на пустошта. По английски стандарти денят беше горещ и докато обхождаше с поглед хълмистата земя пред себе си, започваше да възприема със собствените си очи красотата, която прабаба му бе описала така ярко в историята си. Спокойствието му правеше най-силно впечатление; не се усещаше почти никакъв полъх на вятъра, а тишината нарушаваха само крясъците на мишелова, кръжащ над каменистите, пусти хълмове, които едва ли се бяха променили особено от времето на Анахита.

Благодарение на натоварения си работен график в Лондон и умората от дългия полет, Ари още не беше дочел разказа й. Но прочетеното в самолета го беше заинтригувало достатъчно, че да наеме кола, да стигне до Девън и да посети Естбъри Хол. Още преди да достигне имението, вече гадаеше какво ли се беше случило там.

Съзерцавайки полегатите хълмове, Ари осъзна, че следващите няколко дни щяха да бъдат най-близкото нещо до ваканция, което си бе позволявал през последните петнайсет години. Дори да откриеше, че историята на прабаба му не заслужаваше по-задълбочено разследване, поне щеше да намери време да избистри мислите си, преди да се върне в Индия, за да се изправи лице в лице с кашата, която беше забъркал там.

„Защото, Ари, историята в ръцете ти е моето минало, но и твоето бъдеще.“

Последните думи на Анахита бяха изплували в паметта му, докато бе пътувал към Девън онази сутрин.

Ари се качи в колата си и отново запали двигателя. Просто щеше да кара до някое от близките села, където щеше да помоли някой да го упъти. За пръв път не го притискаше краен срок, затова просто се отпусна и си позволи да се полюбува на гледката.

Един час по-късно спря пред двойна порта от ковано желязо и проследи с поглед алеята отвъд нея. Оттук не се виждаше сграда, но вратите бяха заключени и от едната им страна стоеше пазач. Докато се чудеше как да постъпи, от другата страна на портата се зададе бял микробус. Пазачът кимна и му отвори.

— Всичко наред ли е, друже? — попита мъжът от микробуса, минавайки покрай Ари.

— Да. Това е Естбъри Хол, нали?

— Да, и аз едвам го открих. Доставих им кабели, но цял час се лутах, докато го намеря. За снимките ли идваш?

— Да — излъга Ари.

— Ако търсиш Стив Кемпиън, организатора, карай направо по алеята и завий надясно, като достигнеш къщата. Би трябвало да е във вътрешния двор. — И шофьорът потегли. Вратите започнаха да се затварят, затова Ари се престраши и мина бързо през тях.

— Изпращат ме при Стив Кемпиън във вътрешния двор — обясни на пазача.

Пазачът кимна незаинтригувано и му махна да продължи напред. Карайки през парка, обграждащ къщата, Ари реши, че имението явно се използва за бизнес цели — сигурно го бяха превърнали в хотел или конферентен център. Точно това се беше случило с много от внушителните стари дворци в Индия.

Когато Естбъри Хол най-сетне се появи в полезрението му, не само величието на сградата накара Ари да ахне от изумление. На главното стълбище бяха струпани няколко мъже със смокинги и цилиндри и жени в разноцветни вечерни рокли от отминала епоха. Пред къщата беше паркиран старинен ролс-ройс, до който стоеше мъж със старовремска шофьорска униформа.

Ари намали скоростта и примига няколко пъти, защото пред очите му се разгръщаше сцена от друго време. Чак когато забеляза камерите, обградили хората, се позасмя, проумявайки, че мъжът от белия микробус бе говорил за филмови снимки.

Забеляза, че някой му махаше усилено, сочейки към десния край на къщата. Очевидно в момента снимаха някоя сцена. Ари се подчини и пристигна в оживения вътрешен двор. Намери място за паркиране и излезе сред тълпата от филмови работници и актьори, редящи се пред микробус на фирма за кетъринг. Никой не отчете присъствието му. Той мярна една отворена врата в страничната част на къщата и се отправи към нея; прекоси фоайето с колебливи стъпки и се озова в голяма, безлюдна кухня.

Погледът му обходи дългата, лъсната до съвършенство борова маса, старовремската готварска печка и пианото до едната стена. До камината имаше очукан стол. Ари се зачуди дали това не беше същата онази кухня, в която бе седяла Анахита преди почти сто години.

— Мога ли да ви помогна?

Женски глас го изтръгна от унеса му. Едра жена на средна възраст го гледаше въпросително.

— Тук няма храна, съкровище, всички от екипа се хранят при буса на фирмата за кетъринг. А отзад има химически тоалетни — добави тя.

— Простете — каза Ари, — аз не съм от екипа.

— Каква работа имаш в кухнята ми тогава?

— Дойдох да видя Естбъри Хол.

— Имението не е отворено за посещения, така че не може. — Тя присви подозрително очи. — Да не си някой журналист? Как влезе тук? На портата има пазач.

— Не, не — побърза да отрече Ари, чудейки се как точно да обясни появата си. — Идвам по… семейна работа.

— Така ли?

— Да. Една моя роднина е работила в Естбъри Хол преди много години.

— Коя?

— Казваше се Анахита Чаван.

— Не съм чувала за нея — отвърна жената.

— Живяла е тук преди повече от деветдесет години. От няколко дни съм в Англия по работа и реших, че би било интересно да разгледам мястото, за което съм слушал толкова много.

— И просто се самопокани, без даже да поискаш разрешение?

— Моля, приемете извинението ми. Не знаех с кого да говоря. Има ли лорд Естбъри понастоящем?

— Да, но той е твърде зает, за да ти обърне внимание без предварителна уговорка.

— Разбирам — съгласи се Ари. — В такъв случай — той бръкна в джоба на сакото си и извади визитна картичка — бихте ли му предали това? Тук са и телефонният ми номер, и електронният ми адрес.

Докато жената оглеждаше картичката, Ари усети нечие присъствие в кухнята. Обърна се към вътрешната врата и видя млада, висока, стройна красавица до нея. Беше облечена в старовремска рокля от мека коприна, която се спускаше елегантно до фините й глезени.

— Прекъсвам ли нещо, госпожо Треватън?

На Ари му направи впечатление, че дамата говори с мек американски акцент.

— Не, скъпа, нищо. Господинът тъкмо си тръгваше. — Възрастната жена отново се обърна към Ари. — Лорд Естбъри няма електронна поща и рядко използва телефона. Предлагам ви да му отправите питането си в писмен вид и да му го изпратите на този адрес. И така, госпожице Ребека, с какво мога да ти помогна?

— Просто се чудех дали не ви се намира антихистамин? Носът ме сърби и очите ми сълзят. Случайно сега да е сезонът на сенната хрема в Англия?

— Да, господарят също го мъчат алергии през юни.

Госпожа Треватън отиде до кухненския бюфет и извади пластмасова кутия от едното чекмедже. Изрови един блистер с таблетки и го подаде на младата жена.

— Благодаря, госпожо Треватън. Ще изпия една таблетка с обяда. В момента ме чакат на снимачната площадка.

— Съжалявам, че отнех от времето ви — обади се Ари. — Ще послушам съвета ви и ще пиша на лорд Естбъри. Довиждане. — Той последва младата жена към вратата. — Позволете.

— Благодаря — отвърна тя, поглеждайки го с огромните си кафяви очи, докато той й отваряше вратата.

— Дано не ви прозвуча самонадеяно — каза Ари, като излязоха под яркото слънце на вътрешния двор, — но ми се струвате много позната. Дали е възможно да сме се срещали преди?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Много хора се заблуждават, че ме познават. А вие от продуцентския екип ли сте?

— Не, тук съм по семейни дела. Една моя роднина е работила в имението преди много години. Искаше ми се да поговоря с лорд Естбъри, но ми се струва, че ще е трудно.

— Госпожа Треватън му е голяма бранителка, така че навярно сте прав — отвърна жената, спирайки до колата на Ари.

— Жалко — коментира Ари, — защото всъщност може да му е интересно да научи късче от семейната си история, с което не е запознат. Както и да е, ще се доверя на жената от кухнята и ще му напиша писмо.

— Виждам лорд Естбъри доста често и бих могла да му спомена, че сте идвали — предложи тя.

— Би било много мило от ваша страна, тъй като едва ли ще се задържа още дълго в Англия. — Той извади един химикал и друга визитна картичка от портфейла си и записа отгоре й. — Бихте ли му предали това? Аз съм Ари Малик, а това е името на прабаба ми, която е работила тук. Кой знае, може пък да е чувал за нея.

Ари отключи колата си, докато жената оглеждаше картичката.

— Анахита Чаван. Разбира се, господин Малик, ще му я предам.

— Благодаря — отвърна той, после най-спонтанно се пресегна към задната седалка и грабна найлоновата папка, съдържаща историята на прабаба му. Раздели прочетените от непрочетените страници и й ги подаде. — Бихте ли му предали и тези? Това е фотокопие на разказа на прабаба ми. Ако не друго, поне е интригуващ поглед върху Естбъри Хол и обитателите му през двайсетте години на миналия век.

— Това е точно епохата от филма, който снимаме тук — каза умислено тя, взимайки страниците от ръцете му. — Дали няма да разкрие някоя позорна семейна тайна? Сигурна съм, че това имение си има достатъчно.

— Още не съм достигнал края на историята, но имам чувството, че ще е така — усмихна й се Ари.

После седна на шофьорската седалка.

— Между другото, не разбрах как се казвате.

— Ребека, Ребека Брадли. До нови срещи, господин Малик. — Тя му махна с усмивка и се отдалечи от него.

Ари я погледа в огледалото за задно виждане, все още чудейки се защо ли му се струваше толкова позната. Определено беше красавица, макар че блондинките не бяха негов тип, мислеше си той, докато изкарваше колата от двора, отправяйки се към портата и някой близък хотел.

 

 

След като приключи със снимките за деня, Ребека прекоси вестибюла и влезе в тъмния кабинет, където се помещаваше единственият стационарен телефон в къщата. Затвори вратата след себе си, седна на протритото кожено кресло и набра номера на Джак. В Ел Ей беше десет часът сутринта и дори Джак трябваше да е в земята на живите.

— Ало? — Познатият й глас звучеше все още сънен.

— Здравей, аз съм, Ребека.

— Божичко, Бекс! Вече започвах да се чудя дали още си жива.

— Оставих ти няколко съобщения на гласовата поща, Джак. Не ги ли получи?

— Да, получих ги… как си? Вали ли при теб?

— Не, защо?

— Ами, защото знам, че на Острова вечно вали.

— Не, не е вечно — отвърна тя, незнайно защо подразнена от коментара му. — Е, как вървят нещата при теб?

— О, знаеш как е, преглеждам разни сценарии, издирвам подходящия проект — изпаднаха ми няколко сносни предложения, но агентът ми не е доволен от ролите.

— Съжалявам да го чуя.

— Кажи сега, Бекс, липсвам ли ти?

— Разбира се. Отседнала съм в една страхотна къща, където медиите нямат достъп до мен. Много е спокойно. Снимките вървят добре и мисля, че Робърт Хоуп е доволен от играта ми.

— Чудесно, чудесно. Е, още колко време ще останеш там?

— Още месец, струва ми се.

— Това е страшно много време, скъпа. Как ще оцелея без теб?

— Сигурна съм, че ще се справиш, Джак — отвърна студено тя.

— Е, може пък да хвана някой самолет и да ти дойда на гости. Все пак имаме да обсъждаме планове, дати.

— Джак, аз… — Думите й заглъхнаха и тя въздъхна вътрешно. Явно най-случайно беше забравил, че медиите бяха обявили годежа им, но тя още не му беше дала окончателен отговор. — Ще видим. Снимачният ми график е доста натоварен през следващите няколко седмици. Знаеш как е.

— Да, знам, но много ми липсваш, захарче.

— И ти на мен. Трябва да вървя. Ще опитам да ти се обадя през уикенда.

— Да, моля те. Ужасно е, че не мога да се свържа с теб, когато искам да поговорим. Сигурна ли си, че ми казваш истината за липсата на клетъчен сигнал там?

— Разбира се, Джак. Защо ми е да лъжа? Виж какво, наистина трябва да вървя.

— Добре, обичам те.

— И аз, дочуване.

Ребека остави слушалката върху вилката и заизкачва бавно стълбите към стаята си. После се отпусна с въздишка в креслото до камината. Какво й ставаше? Само преди няколко месеца беше безнадеждно влюбена в Джак. Сега обаче почти не й се говореше с него, камо ли да му шепне любовно и да му казва колко й липсва.

Може би всичко това се дължеше на факта, че необратимо я беше притиснал в ъгъла. Чувстваше се като сърна, застинала пред фаровете на кола. А тук, в Англия, прекарваше времето си в компанията на мъже, които като че ли се приемаха далеч не толкова сериозно колкото Джак.

Ребека така и не беше свикнала с това, че приятелят й използваше повече овлажняващи и подхранващи продукти от нея самата. Представи си лорд Антъни в тази светлина и се изкиска. Навярно единственият му инструмент за поддръжка на външния вид беше някой стар бръснач, който използваше още от първото си бръснене.

Това й напомни, че трябва да намери Антъни и да му предаде визитната картичка на господин Малик и страниците, които й беше оставил. Надникна през прозореца и го видя да кастри розите в градината. Затова излезе от стаята си и тръгна към терасата на долния етаж. Веднага щом се показа навън, Антъни я видя и се запъти към нея през градината, изкачвайки стълбището на терасата.

— Как си, Ребека?

— Хубав ден беше днес — отвърна тя. — Ти?

— О, при мен е все същото — отвърна приветливо той.

— Спомена ли ти госпожа Треватън, че днес имаше посетител?

— Не, кой?

— Млад индиец на име Ари Малик, който ни каза, че негова роднина била работила тук преди много години. Помоли ме да ти предам тези страници. Съдържат разказа на прабаба му за времето й, прекарано в Естбъри Хол в началото на миналия век. Ето така се е казвала. — Ребека му подаде картичката и Антъни прочете името на гърба.

— Анахита Чаван… опасявам се, че не ми говори нищо. Но ако е била прислужница тук, името й ще присъства в старите счетоводни книги, които пазим в библиотеката.

— Е, може би тези страници ще ти разкажат още. Господин Малик каза, че вероятно ще ти е интересно да ги прочетеш.

Антъни сведе поглед към тях и Ребека отчете колебливостта му.

— Всъщност не ми е по вкуса да се ровя из семейната история. Какъв е смисълът да преживяваш наново миналото, при положение че съдържа толкова много болка?

— Съжалявам, Антъни, не исках да те разстроя.

— Прости ми. — Антъни се взе в ръце и й изпрати вяла усмивка. — Имам сили единствено да оцелея в настоящето.

— Разбирам. В такъв случай би ли имал нещо против, ако аз ги прочета? Може би ще ми помогнат да вникна по-добре в епохата на Елизабет.

— Елизабет?

— Героинята ми във филма — поясни Ребека.

— Ох, разбира се. Нямам нищо против, прочети ги — съгласи се Антъни. — И може би ще ми окажеш честта да изпиеш едно питие с мен, когато ти го позволява графикът?

— Разбира се, с удоволствие.

— Ще очаквам с нетърпение. Довиждане засега — каза той, пъхвайки визитната картичка в джоба си, и тръгна надолу по стълбите, обратно към безценната си градина.

През следващия половин час Ребека погледа заснемането на сцената със селския сбор, което се състоеше в парка пред къщата. Малки дечица — статисти от околните села — хвърчаха въодушевено от будка на будка; Ребека видя и медицинската сестра, която беше срещнала в кухнята на първия си ден тук, да бута инвалидната количка на някаква възрастна дама. Стана свидетел как Марион Деверо — легендарната звезда на британската театрална и кино сцена — изпълнява дълъг, сложен диалог с безупречен професионализъм.

Накрая Ребека се прозя и реши да се върне в стаята си. Сви се на леглото и в продължение на половин час преговаря репликите си, но вниманието й често се отнасяше към найлоновата папка, която Ари Малик й беше дал.

Когато най-сетне отлепи поглед от страниците, видя, че минава полунощ. Пъхна се под завивките и моментално заспа, потапяйки се в сънища за махараджи, рубини и един екзотичен индийски принц със сини очи…