Лусинда Райли
Среднощна роза (16)

14

В края на август, няколко дни преди с Индира да отпътуваме към училище, Селина започна да ражда. Прислужничките търчаха нагоре-надолу по стълбището с кърпи и топла вода. Атмосферата в кухнята беше наситена с обичайната смесица от нетърпеливо очакване на новия живот и тревогите, че нещо можеше да се обърка.

— Доктор Трефусис се връща от болницата в Ексетър. Само лейди Селина би избрала точно неделната вечер да ражда. Дано пристигне навреме — каза госпожа Томас, въртейки угрижено очи.

Час по-късно Тили, прислужничката на Селина, се появи на долния етаж с бледо лице.

— В ужасно състояние е, мята се в леглото от болка и крещи като луда. Не знам как да я успокоя. Можеш ли да й дадеш нещо, госпожо Томас? Тревожа се, че бебето се е заклещило или нещо подобно.

— Обади ли се на господарката? — попита госпожа Томас.

— Да, но както се досещаш, лейди Естбъри отказа да припари до нея. Сигурно е платила на някой да роди собствените й деца вместо нея!

— Сигурно лейди Селина е много уморена — коментирах аз от стола си в ъгъла на кухнята.

— Грохнала е от умора, госпожице Ани, в родилни мъки е от шест часа — обясни Тили.

— В такъв случай й занеси малко вода със захар, за да не спада нивото на глюкозата в кръвта й — посъветвах скромно аз. — И я накарай да се движи колкото може повече.

Всички очи в кухнята се обърнаха към мен.

— Присъствала ли си на раждане, госпожице Ани? — попита госпожа Томас.

— О, да. Много пъти съм гледала майка ми, докато е израждала децата на жени от родното ми село.

— Е, удавник и за сламка се хваща — каза госпожа Томас. — Госпожице Ани, ще се качиш ли с Тили, която ще попита лейди Селина дали иска да те види?

— Ако сте сигурни — отвърнах аз, ставайки смутено от стола си.

— Най-многото да откаже, нали така? А и ми се струва, че й е нужна помощ. Хайде, скъпа.

Последвах Тили нагоре по стълбището, а докато чаках пред вратата на Селина, чувах стоновете от другата й страна. Тили показа глава на коридора и ми махна.

— Като че ли не разбра какво й казвам, така че просто влез.

Влязох в стаята и видях Селина да лежи по гръб с пребледняло лице и зализана от пот коса.

— Лейди Селина, аз съм, Анахита. И друг път съм помагала на родилки. Ще позволите ли да ви помогна?

Селина вдигна уморена ръка, който жест приех за знак на съгласие.

— Първо трябва да я поизправим на възглавниците, за да изпие захарната вода, а после да й донесем няколко влажни парчета плат за челото. И вържи косата й — казах на Тили, — така ще й е по-хладно.

След като успяхме да повдигнем нежно Селина и Тили й даде малко от сладката вода, аз премерих пулса й, който направо препускаше.

— Лейди Селина, може ли да ви прегледам? Трябва да видя какво разкритие имате.

Тя кимна морно, без да отваря очи.

Повдигнах нощницата й, прегледах я и веднага установих, че има само четири пръста разкритие. Трябваше да станат десет, преди да започне да напъва.

— Лейди Селина, бебето е готово да се роди, но тялото ви още не е. Искам да станете и да се поразходите с мен. Обещавам ви, че гравитацията ще помогне. Ще можете ли?

— Не, не… болката, болката… — простена тя.

— Е, нека поне опитаме.

Сложих ръка на гърба й, повдигнах я нагоре, преметнах краката й през ръба на леглото и напрягайки всички сили, успях да я изправя.

— Готово, а сега ще се поразходим — казах й аз. — Движението ще облекчи и болката ви. — Помогнах й да слага бавно крак пред крак и двете тръгнахме към отсрещния край на спалнята.

— Ето, справяте се чудесно — насърчих я аз.

В продължение на два дълги часа развеждах Селина нагоре-надолу из стаята, дишайки с нея, шепнейки успокоително в ухото й. Постоянното движение я поотпусна и пулсът й започна да се укротява.

— Трябва да се напъна! — обяви внезапно тя.

Това беше моментът, в който знаех, че всички трябва да са готови, затова махнах на Тили да застеле леглото с кърпи.

— Не напъвайте още, лейди Селина, а вместо това дишайте като жадно куче… ето така…

Поех няколко бързи, насечени глътки въздух и й се усмихнах окуражително, като започна да ме имитира. После проверих дали има достатъчно разкритие, за да излезе бебето. Доволна от резултата, й заръчах при следващия позив да напъне с всички сили. Остър писък проряза нощната тишина, когато главичката на бебето се показа на бял свят.

Бяха нужни няколко напъна — по време на които Селина стискаше ръката ми толкова силно, че очаквах да строши костите ми, — преди главата на бебето да се покаже нацяло. След това помогнах на малкото му, съвършено тяло да се измъкне от това на майка му.

— Добре ли е бебето, Анахита? — попита ме Селина, неуспешно опитвайки да повдигне глава.

— О, о! — залепи длани на лицето си Тили, виждайки пищящото бебче между краката на Селина. — Момиченце е! Поздравления, лейди Селина!

Взех бебето и веднага го сложих в прегръдките на майка му. В този момент вратата се отвори и докторът влезе в стаята.

— Я виж ти — каза той, отиде до долния край на леглото и загледа майката с рожбата й в ръце, вече отпусната от умора и триумф. Докторът отвори медицинския си куфар и извади инструмент, с който преряза пъпната връв. После надникна към мен с груба усмивка. — Мога ли да поема оттук?

— Разбира се.

Съзнавайки, че вече не бях нужна и желана, тръгнах към вратата. Селина обаче моментално протегна ръка към мен.

— Благодаря ти, Ани, справи се невероятно.

На следващата сутрин, като слязох за закуска в кухнята — толкова изтощена, че не бях успяла да стана за сутрешната си езда с Доналд, — ме посрещнаха като героиня.

— Ти спаси живота й! Е, поне така твърди лейди Селина — каза Тили. — Госпожица Ани беше изумителна — обяви тя пред всички в кухнята. — Знаеше точно какво трябва да направи и успокои господарката неимоверно. Дано онази стара кукумявка горе ти е благодарна, госпожице Ани. Представяш ли си, дори не дойде да види клетата си дъщеря, докато се мъчеше толкова? А после я чух да разправя на доктора, че лейди Селина имала щастието да роди безпроблемно. Трябва да се благодари на късмета си, че ти беше тук и знаеше какво да правиш.

По-късно същия ден получих покана от Селина да видя бебето. Тя лежеше доволно с дъщеря си в ръце. Когато влязох, ми се усмихна лъчезарно.

— Здравей, Ани. Ела да видиш прелестната ми, съвършена дъщеричка. — Тя потупа с длан мястото до себе си в леглото и аз седнах колебливо.

— О, прекрасна е! — казах, погалвайки с пръст кадифената кожа на бебето. — Как я кръстихте?

— Опасявам се, че нямах особено право на избор в това отношение. Казва се Елинор, като майката на баща си. Невероятно съкровище е, нали? Искаш ли да я прегърнеш, Ани?

— С най-голямо удоволствие — отвърнах аз и тя сложи бебето в обятията ми.

— Просто исках да ти кажа, скъпа ми Ани, че снощи се появи като същинско чудо. Тази сутрин признах пред цялото си семейство, че не знам какво щях да правя, ако теб те нямаше. Благодаря ти от името и на двете ни.

— Няма защо — усмихнах й се аз. — За мен беше чест да помогна за появата на нов живот.

— Да, само дето ми се иска и бащата на малката да беше тук. Изпратихме телеграма до Франция, разбира се, но един бог знае кога ще получи посланието.

Внезапно в ушите ми зазвучаха смътните звуци и сърцето ми натежа от мъка. В този миг разбрах, че момиченцето пред мен никога нямаше да види баща си. Разтреперана, принудих усмивката да се върне на лицето ми.

— Сигурна съм, че ще се прибере съвсем скоро — излъгах аз.

— Моля се за това. Е, принцеса Индира ми каза, че утре заминавате за училището?

— Да.

— Съжалявам да го чуя, Ани. Толкова ми се иска ти да се грижиш за нас, вместо онази древна бавачка, която майка ми е наела. Ти имаш много по-успокоителен подход. Обещай, че ще се върнеш скоро.

— Добре — отвърнах аз, подавайки й бебето.

— Довиждане тогава, Ани, и още веднъж благодаря.

— Довиждане. И успех с малката ви красавица.

Станах и се запътих към вратата, а Селина каза:

— Наистина ли си само на четиринайсет, Ани? Не мога да повярвам. Снощи имах чувството, че съм с жена, поне три пъти по-възрастна и опитна от теб.

— Да, на четиринайсет съм. — Усмихнах й се кротко и излязох от стаята.

На сутринта потегляхме за училището в единайсет, така че имах време за една последна езда с Доналд. Той, разбира се, беше научил историята за раждането на малката му племенничка.

Докато седяхме на обичайното ни място край поточето, Доналд ме попита как съм знаела какво трябва да се направи.

— Всъщност е много елементарно — обясних аз. — Просто трябва да следваш насоките на природата. Тялото на сестра ти знаеше всичко, просто й помогнах да му се довери.

В очите му грееше нов вид уважение към мен.

— Божичко, да можеха повече хора по света да разсъждават като теб. Баща ми се прекланяше пред природата. Ти си смайващо мъдра, Анахита, независимо от възрастта ти.

— Понякога — казах аз, заравяйки тока на обувката си в скованата, пресъхнала земя, — си мисля, че е колкото дарба, толкова и проклятие.

— Какво имаш предвид?

— Ами, това, съзнанието ти да се стреми да разгадае света. — Вдигнах поглед към него. — Повечето жени се задоволяват с красота и купища нови рокли.

— Е, с роклите не мога да ти помогна — изкиска се той, — но мога да те уверя, че си красива. Много красива. А сега трябва да се връщаме.

Докато вървяхме към къщата, след като оставихме конете в конюшнята, Доналд каза внезапно:

— Ще ми липсват сутрешните ни срещи.

— И на мен — отвърнах най-сърдечно аз.

Той се приведе към мен и ме целуна нежно по бузата.

— Довиждане, Ани, ела ни на гости скоро. Ти си изключителна млада дама и за мен беше удоволствие да се запознаем.

Сърцето ми пееше от щастие през целия път към училището в Ийстбърн. Дори приказките на Индира за това с какво нетърпение очаквала да види Селестрия и останалите момичета и мисълта за самотата, която отново щях да преживея в онзи затвор, не можеха да развалят настроението ми.

Защото бях срещнала човек, който ме харесваше заради самата мен. Бяхме просто приятели. Или поне това се опитвах да си втълпя, макар че споменът за устните му по бузата ми разказваше друга история на сърцето ми.