Лусинда Райли
Среднощна роза (6)

4

В седем и четирийсет и пет същата вечер на вратата й се почука леко.

— Влез — провикна се Ребека. Искаше й се да не беше приемала поканата на Антъни за вечеря. Чувстваше се изтощена след първия си снимачен ден.

— Готова ли си, Ребека? — попита госпожа Треватън, показвайки ведрото си лице иззад вратата.

— Слизам до няколко минути.

Ребека съблече халата си, облече дънки и тениска и изсуши с кърпа новата си, още непозната къса коса. После застана пред огледалото и проучи лицето си. Струваше й се, че без грим новият цвят на косата й придаваше изпит вид. Изобщо не се чувстваше себе си.

Като излезе от стаята си и тръгна надолу по главното стълбище, се замисли върху очевидната всеотдайност на госпожа Треватън към лорд Антъни. Като всичко останало тук, взаимоотношенията им „господар — прислужница“ бяха от друга епоха. Ребека имаше чувството, че времето е забравило Естбъри Хол и обитателите му. Достигайки трапезарията, тя почука на вратата.

— Влез.

Ребека отвори вратата и намери Антъни седнал в единия край на дълга, елегантна махагонова маса. Фактът, че седеше сам в огромна банкетна зала, на маса, предвидена за множество гости, подчертаваше още повече самотата му.

— Здравей. — Той и се усмихна и я покани на мястото от лявата си страна. Когато Ребека го доближи, той стана и издърпа стола, за да я настани.

— Благодаря — пророни тя, а Антъни се върна на мястото си.

— Вино? — предложи й той, вдигайки гарафата с рубиненочервена течност от сребърния поднос на масата. — Ще ни сервират говеждо, а това бордо му подхожда идеално.

— Съвсем малко — отвърна Ребека от любезност, макар че рядко употребяваше алкохол. А и в тези случаи не пиеше точно червено вино. А и говеждото не й беше любима храна.

— Естествено, скъпата ми майка имаше специален прислужник, отговарящ за преливането и сервирането на виното — коментира Антъни, докато сипваше в чашата й. — За жалост обаче, когато той се пенсионира, нямахме възможност да наемем негов заместник.

— Не мога да си представя колко пари са необходими за поддържането на това място — отбеляза Ребека.

— Не ти и трябва — въздъхна Антъни. В този момент госпожа Треватън влезе в трапезарията с поднос в ръце и им сервира супата. — Но все някак се справяме, нали, госпожо Треватън? — Той погледна икономката си с топла усмивка на лице.

— Да, милорд, справяме се — кимна госпожа Треватън и напусна стаята.

— Госпожа Треватън поддържа имението почти собственоръчно. Не знам какво ще правя, ако някога реши да си тръгне. Моля — той посочи супата й, — заповядай.

— Цял живот ли е работила тук?

— Да, както и предшествениците й. В интерес на истината, Мейбъл, майка й, се грижеше за мен, когато бях дете.

— Сигурно е прекрасно да имаш дългогодишна семейна история, да познаваш корените си — коментира Ребека, опитвайки супата.

— В известно отношение — въздъхна Антъни. — Въпреки че, както ти споменах по-рано, след смъртта на Вайълет върху имението сякаш се спусна проклятие. Нали знаеш, скъпа моя, че роклята, с която те видях на стълбището, е била нейна?

Ребека го погледна и по гърба й пробяга внезапна тръпка.

— Наистина ли?

— Да. Дъщеря й Дейзи, моята майка, успя да съхрани роклите й в идеално състояние.

— Значи Дейзи не е познавала майка си, щом Вайълет е починала при раждането й?

— Не, но въпреки това я боготвореше, или поне представата за нея. Както аз самият боготворях своята майка — каза горчиво Антъни.

— Преди колко време почина тя? — попита внимателно Ребека.

— Преди двайсет и пет години. Но още ми липсва, ако трябва да съм откровен. Бяхме много близки.

— Да, загубата на майка е най-жестокото нещо на света — съгласи се Ребека.

— Бяхме само двамата. Тя беше всичко за мен.

— Ами баща ти?

Грубите черти на Антъни помръкнаха.

— Той не беше добър човек. Горката ми майка страдаше ужасно с него. Още от самото начало не харесваше Естбъри Хол и прекарваше по-голямата част от времето си в Лондон — обясни той. — Майка ми не съжаляваше особено, когато умря в някакъв пропаднал бардак в Ийст Енд. Бил толкова пиян, че паднал и си счупил врата.

Ребека забеляза, че Антъни изтръпна при мисълта. Разбираше го напълно. Нещо в нея я подтикваше да му сподели, че и тя е познала такава болка, но не беше готова да разкрие такава дълбока тайна пред непознат.

— Съжалявам, сигурно ти е било много тежко — скалъпи тя.

— За радост, съм бил едва тригодишен по това време, затова почти не си го спомням. Определено не ми липсваше през следващите години. Както и да е, да не говорим повече за миналото. — Антъни остави лъжицата до празната си чиния. — Разкажи ми за себе си — продължи той, докато госпожа Треватън вдигаше супените чинии и сервираше по едно голямо парче говеждо месо пред всеки от тях.

— О, ами бих се описала като най-обикновено момиче от Чикаго — отвърна тя.

— „Най-обикновено“? Не мисля — смъмри я Антъни. — По всеобщо мнение в момента вечерям с една от най-известните и красиви жени в света. Точно както описвали баба ми Вайълет по нейното време.

Ребека се изчерви, смутена от комплимента.

— Просто имах щастието да пробия. Много млади актриси така и не успяват.

— Сигурен съм, че и талантът ти е изиграл решаваща роля в това — продължи Антъни, — макар че, както вече казах, не съм гледал никой от филмите ти. Въпреки това бих добавил, че по света има много красиви жени, но изключително малко от тях са надарени с магнетизма, който ги откроява от останалите. Ти го имаш, а ако съдя по хорските думи, Вайълет също го е имала. Била е дивата на лондонското и нюйоркското общество и е посрещала много знатни гости тук, в Естбъри Хол. Какви времена са били само — добави умислено той. — Понякога си мисля, че съм имал нещастието да се родя в грешната епоха. Но стига по този въпрос.

В трапезарията се спусна тишина, докато Антъни дояждаше крехкото говеждо, а Ребека само чоплеше своето. Накрая Антъни попита:

— Нахрани ли се, скъпа?

— Да. — Ребека сведе гузен поглед към наполовина пълната си чиния. — Извинявам се, нямам особено голям апетит.

— Виждам. Но дали ще мога да те изкуша с парче от шарлотата с ябълки и къпини на госпожа Треватън?

— Боя се, че не.

Ребека сподави прозявката си, а Антъни сложи учудващо мека длан върху ръката й.

— Уморена си.

— Да, малко. Тази сутрин ме искаха рано в гримьорната.

— Разбирам. И едва ли си в настроение за отегчителна беседа с изветрял старчок като мен. Защо не се качиш в стаята си, а аз ще помоля госпожа Треватън да ти донесе чаша топло мляко? Може да звучи старовремско, но наистина вярвам в приспивателните му качества.

— Ако наистина нямаш нищо против.

— Разбира се, че не. Въпреки че бих се радвал, ако ми позволиш отново да се насладя на приятната ти компания. По принцип обичам уединението, но тази вечер си прекарах чудесно. О, госпожо Треватън — Антъни вдигна поглед. — Ребека ще си ляга и й обещах чаша топло мляко.

— Разбира се, милорд.

— И така, скъпа моя. — Антъни стана заедно с Ребека, взе ръката й и я целуна. — За мен беше удоволствие. Приятни сънища.

— И на вас. Благодаря за вечерята.

Сгушена в леглото си с чаша топло мляко и поглед, вперен в гъстия сумрак, който сякаш упорито отказваше да отстъпи на нощта, Ребека се замисли за разговора си с Антъни. С образцовите си обноски и старинен език, и той самият беше реликва от миналото като имението си. Животът тук, насред величествените, макар и пусти акри земя, в къща, недокосната от настоящето, й даваше ясна представа за една отлетяла преди цял век епоха. Когато екипът и актьорите си тръгнеха и къщата се върнеше към обичайния си ритъм, Ребека имаше чувството, че съвременната реалност бавно се изпаряваше край нея.

Тя се изтръгна от унеса си; на следващия ден трябваше да се върне в настоящето, онова, което съществуваше извън омагьосания свят на Естбъри Хол, и да положи истинско усилие да се свърже с Джак. Тя изгаси лампата и се приготви за сън.

И тази нощ, по време на дългите часове преди съмване, Ребека подуши силното благоухание на цветя, което изпълни ноздрите й и я впусна в блянове по непосетени още екзотични кътчета. После й се стори, че дочу нечия песен — остър звук, който я изтръгна от съня. Тя стана от леглото, дезориентирана от шума в ушите си, и отиде да отвори вратата. Веднага щом надникна към потъналия в мрак коридор, песента секна.

Беше просто сън, убеждаваше се Ребека, връщайки се в леглото си. Сега отново цареше тишина, но тъничкият, сладък глас остана с нея и не след дълго я приспа.