Лусинда Райли
Среднощна роза (27)

25

Пътешествието към Индия беше спокойно и дори щеше да е приятно, ако Доналд не ми липсваше толкова много. Имаше множество забавления, с които да убивам времето, и млади мъже, англичани и индийци, които ме канеха на вечери и танци.

По време на дългото мореплаване осъзнах, че невзрачното тринайсетгодишно момиче, което бе изминало същия този път, но в обратната посока преди цели шест години, беше сменило кожата си, превръщайки се в елегантна, привлекателна жена. Това ме радваше, както би зарадвало всяка жена, и поради тази простичка причина ме караше да се чувствам малко по-достойна за Доналд. Той ми изпращаше трогателни телеграми, изпълнени с любов и хумор, в които ми разказваше как успял да продаде някоя картина и да си купи нови овце, и да намери вършачка на сносна цена. И как майка му все още отказвала да стане от леглото, преструвайки се на болна. Последната му телеграма беше извикала усмивка на лицето ми:

Майка отказва да присъства на сватбата на Селина Точка Следващата седмица в Лондон Точка Ще я предам на младоженеца Точка Ние сме следващи скъпа Точка Доналд XX

Докато корабът плаваше по безбурно море на път към родината ми, започнах да съсредоточавам мислите си към Индира. Като знаех колко беше инатлива, се съмнявах, че ще успея да променя нагласата й. Надявах се опитите ми да я вразумя да се окажат безплодни и махарани да ми благодари, че поне бях опитала. Така щях да съм изпълнила дълга си към нея и да се върна в Англия при Доналд възможно най-скоро.

Не исках да чувам гласовете, които ми пееха, докато лежах в каютата си, люшкана от спокойното море, които ми казваха, че не така щяха да се развият събитията. Вече командвах собствената си съдба. Така щеше да се случи, каквото и да ми костваше.

На сутринта, в която корабът акостира в Калкута, подредих дебелите си вълнени пуловери на дъното на куфара ми и облякох една стара, не особено запазена лятна рокля. После излязох на палубата и подуших горещия, зноен въздух. Под мен пъстроцветна, шумна тумба хора чакаха на кея да посрещнат близките си.

Бях си пристигнала у дома.

Махарани беше изпратила Суреш, един от помощниците на семейството, да ме придружи по време на пътуването ми с влак от Калкута до Куч Бехар. Той ми говореше на бърз хинди, а аз едвам хващах думите му. Бяха минали много години от последния ми разговор на родния ми език. По време на дългото пътуване до Куч Бехар осъзнах, че ще ми е нужно време да се аклиматизирам към културата, която почти бях забравила. Потях се в нечовешката жега и ушите ми ехтяха от нестихващата шумотевица на Индия. Атмосферата й беше някак нажежена, с което ми беше трудно да свикна, тъй като вече се бях пригодила към по-умереното темпо на живота в Англия.

Осъзнах, че освен всичко друго, бях позабравила и зашеметяващата красота на двореца на Куч Бехар. Докато шофьорът караше през грандиозния му двор, очите ми поглъщаха всяка малка подробност, отдавна лишени от толкова драматични гледки.

— Махарани желае да говори с теб по залез-слънце — съобщи ми Суреш. — Ще дойде в стаята ти. Дотогава си почини.

Бяха ми приготвили разкошни покои в пищното крило за гости и когато прислужницата излезе от стаята ми с почтителен поклон, осъзнах, че може би Индира не е била уведомена за идването ми. Легнах в леглото и се зачудих как аз, жена, забъркана в тайна любовна афера, можех да убедя друга, че трябва да пренебрегне гласа на сърцето си.

В шест часа, докато подушвах ароматния дхуан, с който прекадяваха двореца, и гледах как палят множеството маслени лампи, махарани се появи на входа на стаята ми.

— Анахита. — Тя се приближи към мен с обичайната си грация, все толкова красива, и ме взе в прегръдките си. — Добре дошла у дома — каза тя, после се отдръпна от мен, за да ме огледа. — О, превърнала си се в красива млада дама, и то такава, смея да твърдя, преживяла много нови неща от последната ни среща насам. Разбрах за доблестната ти проява във Франция от писмата на Селина до Минти.

— Благодаря ви, Ваше Височество, но аз бях само една от хилядите, които правеха всичко по силите си да помогнат. Трябва да ви се извиня, задето не разполагам с подходящи дрехи, които да нося тук, в двореца. Вече имам само западняшки — казах засрамено аз, оглеждайки изящното й сари, ушито от тъмнолилав плат, извезан с фини златисти хибискуси.

— Няма нищо, още утре ще ти изпратя шивачката си. А сега да излезем навън, за да поговорим.

Стигнахме заедно до вътрешен двор, потънал в благоуханен червен жасмин и джакаранди. Докато слънцето залязваше зад величествения централен купол на двореца, махарани ми разказа за Индира.

— Казва, че ще излезе от стаята си само ако с баща й се съгласим да анулираме брачния договор с махараджата на Дхарампур и й позволим да се омъжи за принц Варун. И двете знаем колко твърдоглава може да бъде Индира и очевидно вярва, че обича онзи мъж. Но няма как да изпълним искането й, разбираш ли? — каза махарани, размахвайки буйно окичените си с пръстени, фини ръце. — Това би предизвикало скандал сред провинциите на Индия, а не желая дъщеря ми или семейството ми да попада в центъра на подобно нещо.

— Знае ли Индира, че съм тук?

— Не, не й казах. Реших, че ще е по-добре, ако изглежда сякаш си дошла по свое желание, просто за да навестиш старата си приятелка.

— Моля, Ваше Височеството, простете ми — отвърнах аз, — но Индира не е глупава. Веднага ще се досети, че вие сте ме извикали.

— Да, несъмнено си права — поклати отчаяно глава махарани, но ти си единственият човек, когото ми се струва, че би послушала. Индира не разбира, че любовта може да се зароди и впоследствие. Бракът ми за баща й също беше уреден. Не го бях избрала сама, но скоро двамата се обикнахме взаимно и оттогава живеем много щастливо.

— Знам, Ваше Височество. Всички го виждат.

— В същото време съзнавам, че Индира получи детство, каквото аз нямах. Прекара много време сред западната цивилизация и прие порядките й. Тя е млада дама, израснала между два свята. И макар с баща й да вярвахме, че по този начин разширяваме мирогледа й, истината е, че само я обърквахме. Позволихме й да повярва в правото на избор, каквото в този случай не й се предлага. — Махарани се взираше в прииждащия сумрак с тъга в очите. — Но ти, Ани — тя се обърна към мен, — навярно знаеш за какво говоря.

— О, знам. В крайна сметка установяваш, че не принадлежиш към нито един от двата свята.

— Ти поне не си обвързана с уреден брак и можеш да следваш сърцето си. За жалост Индира няма това щастие. Затова моля те, отиди да поговориш с нея тази вечер. Опитай да я убедиш, че трябва да постъпи разумно, че не бива да позори семейството си.

— Честно казано, не храня големи надежди — въздъхнах аз. — Но ще направя всичко по силите си.

Тя потупа ръката ми.

— Знам.

Час по-късно ме отведоха в стаята на Индира. Като влязох, видях празното легло, в което бях спала като дете. Индира лежеше в своето със затворени очи.

— Инди? — прошепнах аз. — Аз съм, Ани, дойдох да те видя.

— Ани? — Индира вдигна единия си клепач и ме погледна. — Божичко, наистина си ти! О, Ани, не мога да повярвам, че си тук.

— Е, тук съм.

— Толкова се радвам да те видя.

Тя протегна клечестите си ръце към мен и аз прегърнах дребното й телце. Този път тревогите за състоянието на Индира не бяха преувеличени. Държейки я в ръцете си, осъзнах, че наистина възнамеряваше да се умори от глад.

— Майка ти ми писа, че си болна, Инди — казах аз, като седнах на леглото й, а тя зарови лице в рамото ми.

— Да, болна съм. Не искам да живея вече — въздъхна тя.

Една част от мен искаше да се закиска, понеже Индира не се беше променила особено. В детството й светът сякаш свършваше, ако не получеше нещо простичко, от което се нуждаеше или искаше. В онзи момент осъзнах, че макар с годините проблемите ни да се усложняваха, поведението ни и отношението ни към тях си оставаха почти същите като от деня на раждането ни.

— Защо не искаш да живееш? — попитах я тихо, милвайки косата й.

— Моля те, не ми говори като на дете, Ани — въздъхна тя, вдигайки глава от рамото ми, и ме загледа с очи, сякаш пламтящи в изпитото й лице. — Знам, че майка ми те изпраща и че вероятно е разговаряла с теб след пристигането ти, така че знаеш защо съм в такова положение. И ако си дошла да ме разубеждаваш, моля те, просто си тръгни още сега. Защото няма да те изслушам. Няма да те изслушам. О, Ани, аз…

Тогава Индира заплака и мощни вопли разтърсиха крехкото й тяло. Аз запазих спокойствие, също както правех с пациентите си, мълчейки и чакайки вълната от емоции да отшуми.

— Ето, вземи кърпичката ми — казах, когато риданията позаглъхнаха.

— Благодаря ти — подсмръкна тя.

— Да, знам защо си болна. И да, наистина майка ти ме изпрати — признах си аз. — Но аз реших да дойда. Изоставих много неща в Англия, за да съм тук, Инди, и го сторих, защото си ми приятелка. Обичам те и искам да ти помогна, ако съм способна.

— Но как да ми помогнеш? — попита Индира, издухвайки силно носа си. — Дори ти, с мъдростта и пророчествата си, не можеш да промениш факта, че точно след четири месеца ще ме принудят да се омъжа за старец, когото съм срещала само два пъти в живота си, и да прекарам остатъка от него в зенаната на ужасяващия му, забравен от боговете дворец, който никой никога не посещава. Затова предпочитам да си умра тук, у дома, вместо заключена сам-самичка в онзи затвор.

— Е, май това не е цялата истина, права ли съм? Тъгуваш, защото си влюбена в друг — казах внимателно.

— Да, фактът, че бих могла да водя толкова щастлив живот с Варун, който ми е почти връстник и когото обичам и желая по всички начини, присъщи на една жена, единствено влошава положението.

— Разбирам те — отвърнах тихо. — Знам какво е да си влюбен.

— Така ли? Е, иска ми се и родителите да разбираха.

— Инди, ще поискам да ни донесат храна. Аз съм гладът, дори ти да не си. А докато хапваме, ще ми разкажеш всичко за твоя принц.

Позвъних със звънчето и дадох бързо поръчката си на прислужницата, която кимна и напусна стаята.

— А сега — казах после, — предлагам да те изкараме от това легло и да поседнем отвън, където никой няма да ни подслушва и ще можеш спокойно да ми разкажеш за него.

Индира стана от леглото с разтреперани крайници и аз я заведох до удобните възглавници, струпани на верандата.

Тя ми разказа как двамата с Варун успявали да се срещат тайно през последните три години. По време на войната им било трудно, но през изминалите пет месеца Радж, по-големият й брат, бил поканил Варун да му гостува в двореца и страстта им един към друг нараснала.

— Ани, никой от двама ни няма желание да живее без другия — обяви Индира.

Докато говореше, аз пъхвах лъжици от супата, която прислужницата беше донесла, в устата й — бях се уверила, че диверсионната тактика действаше при пациенти, загубили апетита си. През това време с натежало сърце проумявах, че Индира вече бе взела своето решение и нямаше смисъл да я раздумвам. Можех единствено да я изслушам и да използвам професионалните си умения на медицинска сестра, за да я закрепя физически. В онова си окаяно състояние нямаше как да вземе логично решение.

Истината беше, че съчувствах на приятелката си. Идеята да те омъжат принудително за човек, когото не обичаш, а после да те затворят в зенаната до края на дните ти ме караше да изтръпвам.

— Е, така стоят нещата — завърши разказа си Индира заедно с последната лъжица супа.

— Още си спомням онзи ден на кораба, когато за пръв път видя Варун и заяви, че това ще е мъжът, за когото ще се омъжиш — казах аз.

— Да, и така ще стане! Няма друг начин! — Индира се обърна към мен. — О, толкова е хубаво да си поговоря открито с човек, който разбира как се чувствам.

— Да, разбирам за жалост.

Индира ме прегърна силно.

— Ани, много се радвам да те видя. Бях забравила колко си различна. И мисля — тя се отдръпна внезапно от мен и ме погледна, — че не само си се разхубавила, но и си станала още по-мъдра. Е — продължи тя, взимайки едно хлебче чапати от чинията и откъсвайки парче от него, — няма ли да ме увещаваш да се омъжа за Стареца?

— Нима има смисъл? — попитах я с усмивка. — Не забравяй, че те познавам много добре и знам колко безполезно е да те карам да размислиш. Целта ми, Инди, е да намерим начин да се омъжиш за човека, когото обичаш, без да предизвикаш гражданска война между две провинции.

Очите ми просветнаха и за радост видях същото пламъче в нейните. После се закискахме като едно време.

— Смяташ ли, че Стареца ще обяви дуел на баща ми, както правят в Англия, защото съм накърнила честта му?

— Възможно е — отвърнах аз, — а любовта ти към Варун не бива да дава жертви.

— Така е. — Най-сетне видях, че малко от някогашната живост се завръща в очите на Индира. — Но какво да направя? — попита ме тя.

Аз също похапнах чапати, докато обмислях ситуацията.

— Ще ми дадеш ли малко време за размисъл?

— Но моля те, скъпа Ани, закълни се, че си на моя страна — прикани ме Индира. — Че няма да докладваш на майка ми.

— Разбира се, че съм на твоя страна и няма да пророня и думичка. Но ти трябва да ми върнеш услугата, Инди. Ако ще кроим план, ми трябваш в добро здраве. Мъченичеството няма да ти помогне с нищо. Ако искаш да ти помогна, ще трябва да ми обещаеш, че ще започнеш да се храниш три пъти дневно и ще спреш да висиш в леглото по цял ден, тънейки в самосъжаление.

— Боже — тя врътна очи с усмивка, — много си започнала да се разпореждаш!

— Ами, като те гледам в момента, дори да намерим начин да се омъжиш за Варун, едва ли ще те иска. Почти не си останала! Напълно ще загубиш красотата си, ако продължаваш в този дух.

— Права си — съгласи се тя. — Изглеждам и се чувствам ужасно. Но до този момент не виждах смисъл да се променям.

— Е, вече има смисъл — заявих аз. — Имаме ли сделка?

— Наистина ли мога да ти се доверя, Ани?

— Инди — казах аз, внезапно ядосана, — да съм те предавала някога? Пропътувах половината свят, за да ти помогна. И дано ми простят боговете, но си имам свои собствени причини да се моля за бързото разрешение на проблема ти. В Англия ме очаква човек, при когото нямам търпение да се завърна.

— Наистина ли? Колко вълнуващо! Утре ще ми разкажеш всичко за него.

— Добре. Та? — Погледнах я въпросително.

— Да. — Тя протегна ръка към мен. — Имаме сделка.