Лусинда Райли
Среднощна роза (13)

11
Една година по-късно

Индира влетя в спалнята ни, метна се върху леглото си и забуха възглавницата с юмруци.

— Няма да отида! Не мога! Няма, и точка! — После тринайсетгодишната ми приятелка запищя като пеленаче пред смаяния ми поглед. — Не могат да ме накарат! Ще избягам! Ще откажа!

През последните няколко месеца често бях ставала свидетел на подобни изблици, когато на Индира не й харесваше нещо. Затова си замълчах, наблюдавайки я, докато не се успокои. После я попитах внимателно:

— Какво има, Инди? Какво се е случило?

— Родителите ми настояват да запишат и мен в английското училище на братята и сестра ми. Мразя Англия! Толкова е скучна и потискаща и вечно се разболявам там.

Продължих да гледам Индира с окаян ужас в очите. Ако наистина я изпратеха в чуждестранно училище, мислех си егоистично, какво щеше да стане с мен?

— Но едва ли могат да те задължат?

— Баща ми държи да отида. И понеже е „бог“, желанията му са заповед за всички. Включително за мен. Ще умра, ако отида там, кълна се! — добави драматично тя.

В моите очи, естествено, пътешествието до Англия — прочутата родина на колонизаторите ни — беше мечтано приключение. Щях да видя любимите нарциси на Уърдсуърт, да посетя суровата йоркширска пустош, където сестрите Бронте бяха сътворили завладяващите си истории, и разбира се, да опозная Лондон, столицата на света. Но знаех, че с подобни съждения нямаше да успокоя разстроената си приятелка.

— Кога се очаква да заминеш?

— Отплавам през август и пристигам за началото на семестъра през септември. Казвала съм на мама, че никога няма да стана добра ученичка, че не съм родена да стоя на едно място. Пък и със сигурност ще увехна като премръзнал невен на онова студено, мрачно място.

— О, Инди, толкова много ще ми липсваш.

— Не, Ани, не искат да изпратят само мен, а и теб.

— Мен?

— Разбира се! Дори те не биха проявили чак такава жестокост, че да ме изпратят сама. Ще тръгнеш с мен, освен ако не измисля някакъв начин да ги разубедя. Но мама обожава Англия и прочутия им дебютантски сезон, така че не е на наша страна. Ами Прити? — проплака Индира. — Тя ще грохне без мен, сигурна съм!

Опитах да задържа лицето си също толкова угрижено и тъжно, както преди Индира да ми съобщи, че и мен ме очакваше презморско пътешествие.

— Наистина ли е чак толкова ужасно? — попитах я аз. — Майка ти и баща ти като че ли са влюбени в Англия, братята и сестра ти — също. Твърдят, че Лондон е красив град, чиито улици са осветени с електричество и жените се разхождат свободно, показвайки глезените си дори!

— Няма да сме близо до Лондон — сведе отчаяно глава Индира. — Изпращат ни при сестра ми — в някакво противно училище край студеното английско море. О, Ани, какво ще правим?

— Поне ще сме заедно — отвърнах нежно и отидох да седна на леглото до нея. После взех ръцете й в своите. — Моля те, не плачи повече, Инди. Щом сме заедно, нищо друго не е важно, нали така?

Индира сви рамене безмълвно, приковала очи към пода. Колкото и да вилнееше, знаеше, че този път е загубила битката.

— Ще се грижа за теб, обещавам ти.

През последните ни три месеца в Индия Индира не спря да се цупи, докато аз самата се вълнувах все повече и повече с всеки изминал ден. По време на горещините се пренесохме в лятната резиденция на кралското семейство в градчето Дарджилинг.

— По-хладният климат ще те подготви за пътуването — увери я баща й, махараджата, една благоуханна вечер, когато всички се бяхме събрали на верандата след вечеря.

— Тате, нищо не може да ме подготви за Англия — изграчи унило Индира. — Знаеш колко я мразя.

— Също колкото аз самият мразя да се занимавам с безкрайните държавни дела и да нямам нито миг спокойствие — смъмри я баща й. — Крайно време е да се научиш, Индира, че животът не е само поредица от удоволствия.

 

 

Тръгнахме си от Дарджилинг по-рано от обичайното, за да се приготвим за дългото мореплаване. Цялото семейство щеше да се качи дружно на кораба за Англия, което налагаше стягането на купища пътнически куфари и сандъци — махарани настояваше да носи със себе си малка част от дома, където и да отиваше. Индира потъна в пълно отчаяние, от което дори аз не успявах да я изтръгна. Държеше да прекарва нощите си в пилкханата със слончето Прити и колкото и да я увещавах, отказваше да се прибере вътре.

— Не мога дори да й обещая, че ще се прибера за коледните празници — каза приятелката ми един ден, гледайки през сълзи полупълните куфари, разпилени по пода в стаята ни. — Няма да има време за обратното пътешествие. Ще видя Прити чак след една година!

Аз стегнах малкото си притежания: бележника с рецепти на майка ми, каменната шил нода и малко сушени билки, в случай че се разболеех в Англия. След внимателен размисъл, реших да оставя рубините си в скривалището им под беседката — там беше по-сигурно, отколкото в пътническите куфари и сандъци.

 

 

Четири дни по-късно вече стоях на палубата на най-големия и внушителен кораб, който някога бях виждала, отдалечавайки се от пристанището на Калкута. А дори не подозирах, че щяхме да се завърнем след много повече време, отколкото си бяхме представяли.

С кралската група ни настаниха в редица луксозни каюти на горната палуба. Двете с Индира си имахме собствена стая в крилото, което беше изцяло запазено за кралското семейство и всички адютанти, икономи, прислужници и общи помощници от антуража им. Тъй като аз самата бях свикнала да живея с дребни пари, се замислих, че предвид охолния им начин на живот, сигурно богатствата им бяха достатъчни да купят света двукратно.

Дори Индира благоволи да се усмихне, докато разглеждахме всевъзможните съвременни уреди в стаята ни. Освен това, тъй като вече наближавахме четиринайсетгодишна възраст, ни беше позволено да присъстваме на коктейлните партита, които родителите на Индира даваха в големия си апартамент. И двете с Индира вече бяхме обзаведени с подходящ западняшки гардероб — муселинени туники с причудлива форма и боцкащи вълнени пуловери, които ме увериха, че щели да ми бъдат нужни, достигнехме ли хладовития английски бряг.

Докато се мъчех да закопчея миниатюрните седефени копченца на една неудобно тясна блуза, забелязах съзряващото си тяло в огледалото. Бях умряла от срам, когато госпожица Рийд беше загатнала, че е време да започна да нося сутиен. Освен това ме беше заредила с парцали за нещо, което наричаше „менструация“. За мое огромно смущение вече ми се беше случило веднъж, но слава богу не беше повторило. Новата ми, поналята фигура се набиваше още повече на очи, благодарение на факта, че тази на Индира не беше мръднала. Приятелката ми беше пораснала единствено на височина и вече стърчеше с цели осем сантиметра над мен. Започвах да се чувствам като топчест нар до банан.

— Готови ли сте, момичета? — попита госпожица Рийд, след като прислужницата среса лъскавата абаносова коса на Индира.

— Да, госпожице Рийд — отвърнахме двете в един глас.

— Още отсега знам, че ще е скучно — заяви Индира, вдигайки иронично вежди, докато вървяхме по коридора към банкетния салон. Когато влязохме в огромната, изкусно украсена зала, оркестърът вече свиреше, акомпанирайки на певец, изпълняващ западна музика. Лъскавите бижута по вратовете и ръцете на гостенките отразяваха светлината от полилеите. Всички бяха облечени в западняшки стил, включително махарани, която се беше пременила в смайващо красива сапфиреносиня вечерна рокля. Още не можех да преценя дали ми харесваше повече в сари или в коктейлна рокля — Айеша, като един същински хамелеон, умееше да се вписва и в двата образа съвършено.

— Стой до мен, чу ли? — каза Индира, теглейки ме през тълпите към един от келнерите.

— Питие, госпожице? — Изтупан в бяла униформа лакей им предложи подноса си.

Индира ми намигна и взе две чаши шампанско от разнородните питиета. Келнерът я изгледа озадачено, но преди да е отворил уста, Индира вече се беше сляла с тълпата, влачейки ме след себе си.

— Хайде, опитай — подкани ме тя, като ми даде чашата. — На мен много ми харесва. Мехурчетата се издигат чак до носа ти. — Тя вдигна чашата до устните си.

— Дали е редно? — Озърнах се притеснено наоколо. — Все пак е алкохолна напитка, Инди. Несъмнено ще си навлечем големи неприятности, ако някой ни види.

— Кой го е грижа, Ани? Пък и нали вече сме почти пълнолетни. Хайде — подкани ме отново тя.

Затова вдигнах чашата и отпих от шампанското. Когато мехурчетата стигнаха до носа ми, карайки ме да се задавя, Индира прихна в смях.

— Я виж ти, вече и на шампанско минахте, така ли, момичета? И то на вашата възраст!

Направо ми идеше вдън земя да потъна от срам, когато Радж, най-големият брат на Индира, се извиси над мен с ведро изражение на лице, докато от очите ми се ронеха сълзи.

— Заповядай, Анахита, използвай кърпичката ми.

— Благодаря — отвърнах аз и се заех да бърша очите си и да духам носа си, проклинайки се задето точно сега бях решила да опитам шампанско за пръв път. През последната година се бях поувлякла по Радж; той беше пристигнал в Дарджилинг за лятната си ваканция от „Хароу“, английско училище, в което се образоваха синовете на британски и чуждестранни аристократи. Беше ми се сторил невероятно зрял и елегантен в западняшките си дрехи. По-красив млад мъж не бях виждала в живота си.

— Нека ви запозная с приятеля ми, принц Варун от Патна. Тази година двамата заминаваме за Оксфорд. Ще ги научим как се играе крикет, нали? — Радж се престори, че хвърля топка.

— Задължително — съгласи се принц Варун. — Е, момичета, забавлявате ли се?

Обърнах се към Индира, която обикновено отговаряше и за двете ни в подобни ситуации. Тя обаче се взираше в очите на принца, видимо онемяла.

— Да — побързах да отговоря аз, — за пръв път напускам Индия.

— В такъв случай се подготви да бъдеш удивена от Англия и ужасена от времето й — пошегува се Радж. — Дано си си взела достатъчно вълнени дрехи и английска сол. И се приготви психически за баните със синапено брашно, в случай че настинеш в училище. Никога не си изживявала подобно нещо.

Индира продължаваше да немее, вперила поглед във Варун, затова отговорих:

— Да, мисля, че сме се настроили на тази вълна.

— Чудесно. Е, ще ви оставим да се забавлявате. — Радж ми се поклони, след което обърна поглед към сестра си. — Много си мълчалива, Индира. Добре ли си?

— Да. — Индира откъсна замечтано очи от принц Варун. — Много съм добре.

Макар и първоначално да ме беше предупредила, че ще иска да напусне „скучното“ парти при първа възможност, приятелката ми настоя да седнем в ъгъла на залата, откъдето да наблюдаваме гостите. Накрая дори аз започнах да се прозявам и да си мечтая за леглото. Когато търпението ми се изчерпа, станах от мястото си.

— Хайде, Инди, уморена съм вече.

— Само още пет минути — каза Индира, а аз проследих погледа й до мястото, където Радж и Варун разговаряха оживено с две млади англичанки.

Най-накрая успях да я извлека от салона и я поведох към стаята ни. Съблякохме се и легнахме в леглата си.

— Инди, тази вечер беше нетипично мълчалива. Какво има?

Очите на Индира бяха затворени, но от гърдите й се изтръгна тиха въздишка.

— Нищо. Съвсем добре съм. Просто срещнах момчето, за което ще се омъжа, това е.

— Моля?!

— Да, още щом го зърнах, разбрах, че ще е той.

— За Варун ли говориш?

— Разбира се.

— Но, Инди, той е принц! Тоест родителите му вече са избрали бъдещата му съпруга.

— Също както и моите са избрали бъдещия ми съпруг. — Клепачите й се вдигнаха внезапно и тя ми отпрати един от дълбоките си, всезнаещи погледи — Вярвай ми, Ани, един ден ще се омъжа за него.

 

 

През следващите няколко седмици животът на кораба се превърна в игра на котка и мишка, тъй като Индира настояваше да преследваме Радж и Варун, само и само да вижда по-често „бъдещия си съпруг“. Това включваше висене пред каютите им, когато излизаха за закуска или обяд, както и играене на билярд или крокет на някоя от палубите. Докато ги наблюдавахме как играят, трябваше да изглеждаме възможно най-небрежно, сякаш ги бяхме засекли случайно.

И така, най-внезапно, момичето, което никога не бе проявявало ни най-малък интерес към външния си вид, започна да се тюхка какво да облече за вечеря, да краде парфюм от тоалетната масичка на майка си и червило — от сестра си.

Да си призная, аз самата намирах цялата тази история за нелепа и дори дразнеща. Индира просто изживяваше първото си увлечение по момче и знаех, че скоро ще отмине. Тя обаче, в типично свой стил, подхождаше към новата си страст също толкова разпалено, колкото и към всички досегашни.

В последната вечер, преди да акостираме на пристанището в Саутхемптън, кралското семейство бе поканено на вечеря на капитанската маса. Мислите на Индира се лутаха трескаво между избора на рокля и факта, че това щеше да е последната й среща с принц Варун. Аз най-дипломатично пропуснах да й изтъкна факта, че дори гола да се беше появила пред него, Варун пак би я възприемал като такава, каквато още беше: малко момиченце.

— Погледни, Минти ми даде една от старите си рокли! — Индира влетя през вратата с вечерна рокля от прасковенорозов шифон в ръце. — И ми стои чудесно.

— Но смяташ ли, че е разумно да се появиш с такава рокля? — попитах аз, сравнявайки я със скромните муселинени и басмени рокли, закопчани чак до врата, които подхождаха на дете като нея.

— Да! Ани, не разбираш ли? Трябва да направя нещо драматично, за да ме забележи Варун!

— Няма да стане. Госпожица Рийд в никакъв случай не би ти позволила да се явиш пред хората в такава рокля! Пък и какво би казала майка ти?

— След четири месеца ще навърша четиринайсет. За бога, знаеш ли колко индийски момичета се омъжват на тази възраст? — намуси се Индира. — Ани, трябва да ми помогнеш; ще се облека с теб в нормални дрехи, но когато госпожица Рийд ни заведе до трапезарията, ще кажа, че съм забравила нещо и ще дойда да се преоблека. Как ти звучи?

Вероятно ужасът се беше изписал по лицето ми.

— Моля те, Инди, какво ще каже баща ти? Да не би да искаш да го злепоставиш?

— Стига де, Ани! — Индира наложи роклята върху тялото си. — Все пак няма да се появя по корсаж и долни гащи. Това е просто по-изтънчен вариант на нашите тоалети.

Е, поне роклята беше достатъчно благоприлична с квадратното си деколте, корсет, стигащ само до под гърдите, и долна част с висока талия, разкрояваща се в меки шифонени вълни чак до стъпалата й.

— Минти я е носила на шестнайсетия си рожден ден. Не е толкова страшно, нали?

Въздъхнах, осъзнавайки, че на каквото и мнение да бях, Инди ме поставяше пред свършен факт.

По-късно, когато госпожица Рийд ни поведе към главното стълбище на кораба и доближихме входа на трапезарията, Индира залепи ръка на устата си.

— О, госпожице Рийд! Бях обещала тази вечер да донеса една книга на лейди Алис Карадърс. Утре акостираме и ще е голяма суматоха.

— Искаш ли да изтичам до долу и да я взема, скъпа? — предложи госпожица Рийд.

— Не, не се притеснявайте. Аз ще отида. Знам къде съм я сложила.

Индира се обърна и хукна надолу по стълбището, преди да я е спрял някой, оставяйки двете ни с гувернантката пред вратите на трапезарията.

Седнах в един от позлатените столове на коридора.

— Госпожице Рийд, моля ви, вървете, аз ще я изчакам. Знам, че още не сте яли, а утре ни чака дълъг ден. Нямам нищо против да я почакам.

— Щом казваш, скъпа — съгласи се жената. — Като я знам Индира и хаоса, в който живее, сигурно ще се бави поне петнайсет минути, а тази вечер трябва да стягам багажа за утре.

— Не се притеснявайте, наистина — отвърнах аз, облекчена, че бях успяла да я убедя да слезе в стола на най-долната палуба, където се хранеше персоналът. — Обещавам, че няма да влизам, докато не се върне.

— Добре, скъпа, благодаря ти. Ще дойда да ви взема в десет часа.

Докато я гледах как слиза по стълбите, съзнавах, че се е съгласила, защото ме смяташе за по-отговорната от двете ни. Рядко бях допускала грешки в нейно присъствие. Чакайки Индира, наблюдавах с удивление елегантните гости, пристигащи в трапезарията. Говореха с насечените си британски акценти и ми беше трудно да разбера голяма част от диалозите им. Тогава ме осени прозрението, че навярно изучаването на английски в Индия беше доста различно от реалното разбиране и изразяване на британска почва.

Най-накрая, няколко минути, след като и последните гости бяха влезли в трапезарията и бях започнала да се опасявам, че Индира ще закъснее за молитвата, която англичаните изричаха преди всяко хранене, видение в прасковенорозов шифон се понесе нагоре по стълбището към мен.

Примигах, смаяна от промяната, която беше претърпяла мъжкаранската ми приятелка. Роклята прилягаше съвършено по високото й, стройно тяло и някак беше съумяла да вдигне косата си, закрепвайки я с шноли на върха на главата си; дори беше пъхнала роза с прасковен цвят от едната й страна. Беше ослепителна, същинско младо подобие на майка си.

— Как изглеждам? — прошепна тревожно тя.

— Разкошно. Хайде! — Станах и тръгнах към вратите на трапезарията. Отворихме ги, тъкмо когато церемониалмайсторът плясваше с ръце, призовавайки:

— Дами и господа, нека дадем думата на капитана.

Всички глави се обърнаха към капитана, който, за голямо нещастие, седеше точно в центъра на стаята, едва на няколко метра от огромните врати, през които двете с Индира се опитвахме да проникнем скришом. Всички очи се отместиха към нас и аз застинах досущ като заек пред фарове на кола, докато бузите ми се оцветяваха в яркочервено, като това по устните на Индира.

Капитанът проследи погледите на гостите си.

— Дами — махна към нас, — заповядайте на местата си, преди да съм казал молитвата.

— Благодарим.

Индира тръгна най-невъзмутимо към масата на капитана, вдигнала царствено глава, без да демонстрира нито капка срам под погледите на всички присъстващи. За пръв път успях да я възприема като принцеса. Заехме двете места, предвидени за нас в края на масата, но докато следвах приятелката си, очите ми попаднаха върху Варун. Принцът несъмнено я гледаше с различно изражение на лицето си.

Тази вечер не можах да откъсна очи от Индира. Прасковената рокля й придаваше зрял, елегантен и очарователен вид. Дори родителите й, които навярно се бяха втрещили първоначално, сега я гледаха с гордост.

За пореден път, размишлявах аз, седейки в старомодната си, неудобна рокля от муселин, красотата бе омагьосала всички, които я бяха зърнали. Вместо да се ядосат, хората бяха приели Индира с одобрение. А когато оркестърът засвири, самият махараджа изведе най-малката си дъщеря на танцовата площадка. Радж, брат й, последва примера му, а накрая я покани и принц Варун. Когато госпожица Рийд пристигна в десет часа и попита къде е Индира, аз посочих към танцовата площадка.

Очите на гувернантката заиздирваха повереничката й.

— Къде?

— В прасковената рокля, танцува с принц Варун.

Наблюдавах лицето й, докато картината се избистряше в съзнанието й. Тя покри ужасено устата си с длан и надникна към махарани.

— По всяка вероятност ще загубя работата си заради това. Знаеше ли за плана й?

— Да — признах си аз. — Но нима можех да я спра?

— Нима някой може да я спре, науми ли си нещо — въздъхна тежко госпожица Рийд. — Та тя е принцеса.

Като си легнахме, изслушах многократно всички подробности около триумфа на Индира, кулминирал в танца й с принц Варун. Накрая принцът й прошепнал, че се превръщала в прелестна млада дама, също като майка си. Като чух това, в основите на вярата ми, че двете с Индира щяхме да останем заедно завинаги се появи съвсем тъничка пукнатина. Приятелката ми съзряваше пред очите ми и един ден, помислих си аз, прехапвайки силно устна, за да сдържа сълзите си, моето приятелство нямаше да й е достатъчно. Щеше да потърси мъжка любов.

На сутринта се събудих с безпокойство, очаквайки отзвука от снощната постъпка на Индира. Но за моя изненада такъв не последва. Вместо това, докато всички търчаха насам-натам из кораба, сбогувайки се с приятелите, които бяха срещнали на борда му, чувах единствено колко приказно изглеждала Индира. Явно грозното патенце се беше превърнало в лебед и никой не го беше грижа за простъпките й.

Докато Индира прескачаше от каюта на каюта, вземайки си довиждане с този и онзи, аз излязох на външната палуба, за да приветствам страната, за която бях слушала толкова много.

Въпреки че беше август, който уж трябваше да е един от най-топлите месеци в Англия, потреперих от студ под фината си памучна блуза. Беше рано и тежка мъгла виснеше над пристанището на Саутхемптън. Вдишах английския въздух за пръв път и усетих безличната му миризма. Миришеше единствено на чист, солен вятър.

Опитах да се изтръгна от мрачното си настроение, напомняйки си, че ми оставаше само час до срещата с прочутата зелена, приветлива земя, вдъхновила някои от най-великите писатели на света да създадат най-паметните си творби.

Но не се получи.

Може би, утешавах се аз, просто бях уморена от снощните си терзания, макар и да знаех, че е по-сериозно. Все още непривикнала към новите, странни чувства, които ми бе вселила онази странна песен, усетих как по гръбнака ми пробяга тръпка, кожата ми изстина и фините косъмчета по ръцете ми настръхнаха. Вече съм се уверила, разбира се, че това странно усещане предвещава опасност. Но по онова време, все още неразбрала смисъла му, си въобразявах, че просто сетивата ми се изострят за момент.

Влизайки в пристанището, корабът изтръби грохотно, а палубите му сякаш придобиха карнавална атмосфера. На кея се виждаха ситни фигурки, развяващи националния флаг на Великобритания в очакване да зърнат близките си.

Всички се спуснаха към каютите, за да съберат багажа си и да се приготвят за слизане, а аз остана сама на опустялата палуба. Потреперих отново, колкото от студ, толкова и от чувството на самота и страх. Тъкмо бръквах в джоба си за носна кърпичка, когато чифт топли, смугли ръце се прокраднаха иззад гърба ми и ме прегърнаха през кръста.

— Какво правиш тук сам-самичка? Търсих те къде ли не. — Индира ме притисна към себе си и сладкият й дъх разтопи снега, сковал вените ми.

— Гледах Англия.

Тя ме обърна към себе си и огледа лицето ми.

— Плакала си, Ани. Защо?

— Не знам — отвърнах искрено аз.

Тънък пръст се пресегна да избърше сълзата от едната ми буза.

— Не тъгувай, Ани, и моля те, не се плаши. С теб съм, забрави ли? — Индира преметна ръце през раменете ми и ме прегърна отново. — И винаги ще бъда.