Лусинда Райли
Среднощна роза (25)

23

Не видях Доналд през първия месец, след като се върнахме в Англия. Падаше се по коледните празници — първите, които щеше да прекара със семейството си в Естбъри Хол от три години насам. Въпреки това ми пишеше всеки ден — дългите му, прочувствени писма ме уверяваха, че му липсвам, че ме обича и няма търпение да ме види отново.

Отвръщах му с писания за ежедневния ми живот в болницата. Макар и сърцето ми да се пръскаше от любов по него, не си позволявах да я изливам на листа, както правеше той. Сега, когато се бях завърнала в Англия, прагматичката в мен ми диктуваше, че не бива да се захласвам по него, тъй като просто не виждах начин да бъдем заедно в бъдеще. За щастие бях толкова заета в болницата в Уайтчапъл, че нямах време за размисли. Един следобед, малко след Нова година, старшата медицинска сестра ме покани в кабинета си.

— Сестра Чаван, днес по време на ежеседмичната ми среща с докторите говорихме за вас. Всички сме единодушни, че сте изключително подходяща за професията си. Репутацията ви от Франция ви предшества, а и тук се представяте повече от блестящо.

— Благодаря ви — отвърнах аз, трогната от похвалите й. Не ги раздаваше с лека ръка.

— Преди да заминете за Франция, сте получили само основно обучение за помощна сестра, доколкото знам?

— Да, старша сестра, но по време на службата ми във Франция всички вземахме участие в процедурите и научих много от тамошните доктори. Мога да зашивам и превързвам рани професионално, да бия инжекции, а и асистирах на докторите в много от спешните операции.

— Да, наясно съм. Освен това имате спокойно, авторитетно излъчване, което дава увереност на пациентите ви. Забелязвам, че сестрите с по-висока степен обучение вече се отнасят уважително с вас. Затова болничната управа ви предлага да продължите обучението си и да получите квалификацията, необходима за поста на медицинска сестра и впоследствие дори завеждаща отделение.

Онемях. Нямах представа, че уменията ми са оставили чак такова впечатление у началниците ми.

— Благодаря ви, старша сестра, за мен е чест.

— Ще продължавате да работите в болницата, но три дни седмично ще посещавате колежа ни, за да придобиете необходимите технически умения, които сте пропуснали в началото. До една година ще сте квалифицирана медицинска сестра. Как ви звучи предложението ни?

— Много бих желала да премина курса на обучение — отвърнах аз.

— Чудесно. Ще впиша името ви незабавно и ще може да започнете още другата седмица.

— Благодаря ви, старша сестра — казах аз, станах и напуснах кабинета й.

В коридора от гърлото ми се изтръгна спонтанен вик на радост и вълнение при мисълта колко щяха да се гордеят с мен родителите ми. Два дни по-късно, сякаш за да е пълно щастието ми, Доналд пристигна в Лондон. Беше отседнал в лондонската къща на семейство Естбъри на площада „Белгрейв“, където в момента живееше Селина с малката Елинор и бавачката й Джейн — момичето, което бях предложила за своя заместничка.

Тъй като знаех, че пристига, вече си бях взела почивен ден от болницата. Хванах автобуса до Селфриджис и похарчих част от спечелената с пот на челото заплата за ново, модерно палто специално за случая. Като наближих Пикадили Съркъс — бяхме си уредили среща под статуята на Ерос, — сърцето започна да бушува в гърдите ми. Може би Доналд е размислил и няма да се появи, мислех си аз, издирвайки познатото му лице сред тълпата. Но накрая го видях — оглеждаше се за мен също толкова притеснено, колкото и аз за него. Тръгна към мен и ме грабна в обятията си.

— Скъпа, о, боже, толкова много ми липсваше! — Той вдигна брадичката ми и проучи лицето ми с поглед. — Аз липсвах ли ти?

— Разбира се, и имам толкова много да ти разказвам. Да пийнем чай някъде? — предложих аз.

— Да — той зарови лице във врата ми, — макар че точно в този момент чаят е последното нещо в главата ми. Но какво да се прави, ще трябва да се примиря с толкова.

Седнахме в „Лион Корнър Хаус“ на Шафтсбъри Авеню и си приказвахме оживено, докато навън не се стъмни. Доналд, сърдечен както винаги, изглеждаше не по-малко развълнуван от мен самата за предстоящото ми повишение.

— Ти си прекрасна медицинска сестра — каза той с възхищение. — Всичките ми познати, минали през грижовните ти ръце във Франция, си те спомнят. А както знаеш, сестра ми те боготвори. Като стана въпрос за това, казах й, че днес имам среща с теб и тя изяви желание също да те види. Дали ще ти е удобно да дойдеш в къщата утре вечер? Ще можеш да се порадваш на Елинор, а после да вечеряш с нас със Селина и новия й възлюбен, Хенри Фонтен.

— Лейди Селина се е влюбила? Знаех си! — плеснах с ръце от радост.

— Да, и то до уши — потвърди Доналд. — Макар че поради понятни причини майка ми не знае нищо по въпроса. Не би одобрила в никакъв случай.

— Ще трябва да проверя разписанието на дежурствата ми, но да, със сигурност ще успея да дойда. Програмата ми ще се облекчи, като започна обучението си следващата седмица. Часовете ми ще свършват в четири. Знае ли лейди Селина за… нас? — попитах плахо.

— Е, не съм се впускал в подробности, особено по Коледа, в присъствието на майка ни, но определено знае, че сме се виждали често във Франция. Пък и, разбира се — усмихна се той, — ще се досети още в момента, в който ни види.

— И нямаш нищо против да научи?

— Ани, защо, за бога, да имам против? Селина те обича, пък и още не е казала на майка ни какво води нея самата толкова често в Лондон — добави Доналд.

— Майка ти не харесва чужденците, и това е — съгласих се тихо аз.

— Майка ми живее в миналото, в друга епоха. Знаеш го, Ани.

— Да. Но…

— Да не говорим за нея — сложи показалец на устните ми Доналд. — Няма я тук и не искам сянката й да помрачава малкото ни време заедно.

Погледнах часовника си и осъзнах, че вечерният час в общежитието за медицински сестри започва след по-малко от час.

— Трябва да вървя — обявих.

— Налага ли се?

— Да.

Доналд поиска сметката и излязохме сред хладния нощен въздух. Докато вървяхме към Пикадили Съркъс, за да хвана автобуса си, той ме издърпа в един вход и ме целуна страстно.

— Е — каза, когато устните ни се отлепиха, — значи ще се видим у нас утре вечер? Площад „Белгрейв“, номер двайсет и девет. В шест часа имам среща в клуба ми със семейния банков уредник, така че в зависимост от това доколко окаяно е финансовото ни положение, може да закъснея малко.

— Лошо ли е според теб?

— Най-просто казано, Ани, ако банката откаже да удължи срока на заема ни, ще ми се наложи да продам цялото имение — и къщата, и земята. Така че, да — обобщи с въздишка Доналд, — едва ли може да е по-лошо.

— Не бързай да се предаваш. Ще се видим утре. — Целунах го и изтичах да хвана автобуса.

На следващата вечер стигнах до площад „Белгрейв“. Селина и Елинор наистина много ми се зарадваха.

— Ани, колко е хубаво, че дойде — каза Селина, докато ме водеше към Елинор, която разглеждаше книжка с картинки на килима пред камината. — Елинор, виж, Ани е дошла.

Скоро Елинор се озова на коляното ми, а Селина помоли прислужничката да ни донесе чай.

— Е, докато Доналд го няма, искам да ми разкажеш всичко за приключенията си във Франция. И естествено — тя се усмихна съзаклятничейки — как се срещнахте тук.

Предложих й внимателно орязана версия на историята за времето, в което бях работила зад фронтовата линия, и също толкова сбит вариант на тази за срещата ми с Доналд. Селина извика Джейн да качи Елинор на горния етаж и да я сложи в леглото, а като останахме насаме, продължи с разпита.

— О, Ани, значи двамата с Доналд сте се намерили в Деня на примирието и сте танцували цяла нощ насред площада във Франция. Колко романтично. Но — тя се приведе към мен и понижи гласа си — не мисля, че ми казваш всичко. Познавам малкото си братче много добре и още в мига, в който го видях, разбрах, че е влюбен. О, моля те, Ани, довери ми се. Ако ти си възлюбената му, ще съм безкрайно щастлива! — Тя се засмя звънко.

— Май ще трябва да зададете този въпрос на Доналд.

— Не се безпокой, ще му го задам. И не забравяй, че именно ти ми каза за човека, който очаквал мен. Оказа се права, Ани, наистина имаше такъв. И съм толкова щастлива.

— Искрено се радвам за вас, лейди Селина.

— Моля те, викай ми просто Селина; така или иначе имам чувството, че сме почти семейство. — Тя ми се усмихна. — Както и да е — продължи после, — аз ще ти поверя тайната, че съм лудо влюбена в Хенри и планираме да се оженим възможно най-скоро, независимо от мнението на майка ми по въпроса. Много се надявам да го харесаш, ще пристигне всеки момент. Знаеш ли, Ани, понякога се чувствам ужасно гузна. Не мисля, че някога съм изпитвала такива чувства към горкия покоен баща на Елинор.

— Възможно е, все пак не си избираме сами кого да обикнем, нали така? — отвърнах аз.

— Май е така. Хюго беше добър човек и идеален за мен заради общественото си положение, както казваше майка ми, но дори не докосваше сърцето ми.

— В Лондон ли ще останеш, или възнамеряваш да се преместиш във Франция?

— По малко от двете може би. Хенри има шато в Южна Франция, където било много красиво, но пък обича и Лондон.

В този момент Доналд влезе в стаята. Изглеждаше уморен, но очите му се озариха, като ме видя. Понечи да се спусне към мен, но тогава забеляза сестра си и се възпря.

— Селина, изглеждаш прекрасно тази вечер — каза той. — Ани, как си? — Взе ръката ми в своята и я целуна, а очите му ми предадоха чувствата, които тялото му не смееше.

— Добре съм, благодаря ти, Доналд — отвърнах официално, макар и с блясък в очите.

Усещах, че Селина ни наблюдава с удивление, но нямаше време за разпити, тъй като вратата на гостната се отвори отново и прислужницата покани дребничък мъж с мустак и коса, чиято дължина се считаше за бохемска в Англия.

— Хенри, добре дошъл. — Селина отиде при него и двамата изпълниха същата церемония по официалностите. — Нека те запозная с лорд Доналд Естбъри, брат ми, и приятелката ни госпожица Анахита Чаван.

— Enchanté, mademoiselle — каза графът, целувайки ръката ми.

— Така, кой какво питие желае? — попита Селина.

След като се настанихме на масата, придружавайки вечерята с вино, задръжките ни паднаха и започнахме да обсъждаме плановете на Селина и Хенри за бъдещето.

В един момент Хенри се приведе към мен и прошепна:

— Майка им наистина ли е толкова страшна, колкото я описва Селина?

— За жалост, да. И не обича чужденци.

Съзнавайки в колко сходно положение бяхме изпаднали, двамата отметнахме глави назад и прихнахме в смях заради иронията, с която беше наситена вечерта. Ръката на Доналд намери коляното ми под масата, докато Хенри продължаваше да споделя с мен:

— През идните две седмици ще гостувам на Селина в Девън, за да съобщя на „Madame le Dragon“, че имам желание да се оженя за дъщеря й. Ще ме изяде ли жив?

— Не е изключено да се върнеш с един-два пръста по-малко. Но едва ли ще докосне друга част от теб. Все пак си французин и едва ли ще си й по вкуса.

След вечеря Доналд и Хенри останаха на масата за бренди и пури, а ние двете със Селина се оттеглихме в гостната, какъвто беше обичаят по онова време.

— Не е ли прекрасен Хенри? — каза тя, сядайки доволно в креслото пред огъня.

— Наистина ми допада много. Мисля, че ще ти е добър съпруг — уверих я аз.

— А що се отнася до теб, усещам, че Доналд те гледа по същия начин, по който Хенри гледа мен. Може пък да си направим обща сватба, какво ще кажеш? — попита Селина през смях.

— Селина — подхванах аз със сериозен тон, — мисля, че твоето положение е доста различно от това на Доналд. Той е наследникът на Естбъри Хол. Както той самият подхвърли веднъж, трябва да си намери съпруга, която да му помогне с опазването на имението. Сама знаеш колко се нуждае от ремонт.

— Несъмнено си права, но аз не вземам участие в бизнес делата на семейството ми.

— Ами, Доналд ми сподели, че финансовото ви състояние е отчайващо.

— Но не смяташ ли, че му е нужна силна жена като теб, която да го подкрепя, докато се бори за спасяването на имението? — отвърна Селина.

— За съжаление и двете знаем, че майка ти не би го възприела така.

— Обичаш ли го, Ани?

— Повече от земята и небето — отговорих искрено аз. — Но не желая да съсипвам бъдещето му, Селина. Нямам зестра, а и смесените бракове все още са табу в Англия. Не че Доналд ми е предлагал брак, разбира се — побързах да добавя.

— Глупости! Едва преди седмица получих писмо от приятелката ми Минти, голямата сестра на Индира, в което ми разказваше, че една от приятелките й се е омъжила за англичанин.

— Да, но може би приятелката й е била принцеса, не някаква си бавачка — въздъхнах аз. — И двете знаем, че майка ти би се ужасила при мисълта.

— Майка ми да си гледа работата! Доналд е пълнолетен мъж, настоящият лорд Естбъри, който държи в ръцете си и имението, и собствената си съдба. Направи го щастлив, Ани. Нищо друго не е от значение.

Разборът ни приключи дотук, тъй като мъжете се присъединиха към нас в гостната. Погледнах часовника си и видях, че вече минава единайсет. Бях предупредила, че ще закъснея, но трябваше да се върна в общежитието до полунощ.

— Налага се да тръгвам — казах тихо на Доналд, тъй като не исках да прекъсвам веселбата им.

— Разбира се. Ще ти извикам такси.

Взех си довиждане със Селина и Хенри, а Доналд ме изпрати надолу по входното стълбище. Докато чакахме таксито на площад „Белгрейв“, аз се обърнах към него.

— Как мина срещата с представителя на банката?

— Толкова зле, колкото очаквах — отвърна той. — Имението е на ръба на фалита и тази вечер ми съобщи категорично, че банката няма да удължи срока на заема ни. Майка ми е запуснала всичко, без дори да се замисли за бъдещето.

— Много съжалявам, Доналд — казах тихо.

— Е, както ми каза банкерът, не съм единственият, прибрал се в подобна обстановка след четири години на фронта. Проблемът е там, че нещата започнаха да пропадат още преди това. Баща ми почина преди десет години. Окончателната присъда е, че ще трябва да продам имението. Чисто и просто.

— За теб може да е просто, но смяташ ли, че майка ти ще се примири с това? — попитах го аз.

— И на нея ще й се наложи, както на всички нас. Нямаме избор. За жалост — въздъхна Доналд, махвайки на едно такси, — нещата се променят.

Дадох адреса на шофьора, а Доналд пъхна една банкнота в ръката ми, докато ме прегръщаше силно.

— Ще те видя ли утре? — попита ме той.

— Смяната ми свършва чак в осем.

— В такъв случай ще дойда да те взема и ще вечеряме някъде в Уайтчапъл.

— Едва ли ще ти хареса там — предупредих го аз, докато таксито потегляше.

— И Франция не ми харесваше особено, докато не срещнах теб — усмихна се той. — Ще се видим пред болницата в осем, Ани. Лека нощ.

Отпуснах се върху меката кожена седалка, прехвърляйки в главата си събитията от изминалата вечер и думите на Селина. Ако така или иначе се налагаше имението да бъде продадено, то може би, само може би, с Доналд имахме бъдеще.

И за пръв път рискувах да си го представя.

 

 

През следващите две седмици по един или друг начин с Доналд успявахме да се виждаме всеки ден. Селина беше заминала за Естбъри Хол, за да подготви майка си за предстоящото пристигане на Хенри и обявяването на годежа им, затова лондонската къща беше на разположението на двама ни с Доналд.

— Знаеш ли, старшата сестра може да реши да ме отпише като недостатъчно сериозна — казах на Доналд една нощ, докато лежахме прегърнати в голямото легло. — През последните две седмици не съм се прибирала в общежитието цели седем нощи.

— Но нали е уведомена, че „леля ти“, братовчедката на самата махарани на Куч Бехар, гостува в Англия и иска да се порадва на племенницата си — пошегува се Доналд, милвайки нежно косата ми. — Чуй какво, Ани. — Той ме погледна внезапно със сериозно изражение на лице. — Скоро трябва да се върна в Девън, за да обсъдя с майка ми продажбата на имението. Реших да отложа този разговор за след като Селина обяви брака си с Хенри. Две големи изненади наведнъж можеше да й дойдат много.

— Разбира се.

— А и трябва да й съобщя за двама ни с теб…

— Какво имаш предвид?

— Ани, моля те, знаеш какво имам предвид. Говоря за нас двамата — повтори той. — Обичам те, Ани. Ти си най-добрата ми приятелка, моя любовница и най-умната и красива жена, която някога съм срещал. Искам да ми бъдеш съпруга.

Вперих удивен поглед в него.

— Съпруга?

— Да, Ани, съпруга. Защо изглеждаш толкова изненадана? Просто не мога да си представя живота без теб. Нима има по-добра причина за сватба от това?

— Няма. Но…

— Никакво „но“. — Доналд долепи показалеца си до устните ми. После ме обгърна с ръце и се наместихме в нова, по-удобна поза. — Запозната си с проблемите ми в момента и знаеш, че трябва да се преборя с тях един по един. Въпреки това искам да си наясно, че съм решен да се оженя за теб. Но дано съзнаваш, че предвид обстоятелствата няма да си домакиня на голям дом. Едва ли ще ми останат много средства дори след продажбата на имението, особено, при положение че ще трябва да купя подходящо жилище на майка ми с печалбата. Хрумна ми, че двамата с теб може да живеем тук, в Лондон, и да си купим по-малка къща в провинцията, като се появят децата.

— О, Доналд. — В този момент вече не успях да сдържа сълзите си.

— Какво има, скъпа?

— Просто… — издухах носа си и опитах отново. — Просто съм изумена, че наистина си представяш бъдещето с мен.

— Защо? Ти не си ли го представяш с мен? — Доналд изглеждаше смаян и малко притеснен.

— Доналд, не разбираш ли, че просто не смеех? Двамата сме от толкова различни светове: аз съм безпарична медицинска сестра с индийски произход, а ти си лорд.

— И ти имаш благородно потекло в твоята родина, Ани — напомни ми той.

— Да, но и моето семейство като твоето преживя тежки времена. Майка ми се е омъжила по любов.

— Ето, какво друго ти трябва да знаеш тогава — усмихна се той.

— Но, Доналд — свиках всичките си сили, за да произнеса следващите думи, — трябва да проумееш, че не само майка ти ще е против брака ни. Многократно се натъквам на расови предубеждения в Англия. Сигурен ли си, че искаш такова позорно клеймо в живота си?

— Обожавам разкошния цвят на кожата ти, скъпа — каза той, целувайки ме по врата. — Откровено казано, не искам да общувам с хора, които не разсъждават така.

Вдигнах поглед към него, обичайки го повече от всякога.

— Ти си крайно необикновен човек, Доналд Естбъри.

— А ти си невероятна жена. И те обожавам.

След като Доналд замина за Девън на следващия ден, наистина започнах да си представям бъдещето ни заедно. И лека-полека кутията, в която бях заключвала най-съкровените си чувства към него, започна да се пропуква.