Лусинда Райли
Среднощна роза (45)

43

Ари се повъртя доста време, докато намери стълбището към таванските помещения на Естбъри Хол, но накрая се озова в тъмен, тесен коридор, откъдето започваше цял лабиринт от други. Докато вървеше през него, се чудеше в коя ли стая бе прекарала първото си лято тук Анахита.

Звукът от телевизор му подсказа коя част от таванската площ се обитаваше в момента и той почука на една от вратите. След няколко секунди му отвори жена в униформа на медицинска сестра.

— Мога ли да ви помогна? — попита подозрително тя.

— Да. Чудех се дали ще е удобно да поговоря с майката на госпожа Треватън. Доколкото разбрах, живее тук.

— Така е, но позволете да попитам за какво става въпрос?

— Отскоро гостувам в имението, тъй като разследвам семейната история на рода Естбъри. Знам, че госпожата е работела тук едно време и исках да й задам няколко въпроса.

— Разбирам. — Въпреки това гледачката се поколеба.

— Кой е, Вики, скъпа? — обади се глас с осезаем девънски акцент откъм вътрешността на стаята.

— Един господин иска да говори с теб за времето, когато си работила тук, Мейбъл — обясни медицинската сестра.

— Покани го тогава — нареди гласът.

Сестрата пусна Ари да влезе. Той се озова в уютна, прекалено топла всекидневна и видя една старица в креслото пред телевизора, чийто звук беше усилен докрай. Бялата й коса беше прибрана в кок на тила й и на Ари му направи впечатление, че има същите проницателни зелени очи като на дъщеря си.

— Здравейте — обади се възрастната жена. — Мога ли да попитам кой сте?

— Казвам се Ари Малик. Дъщеря ви ми каза, че живеете тук. От известно време гостувам на лорд Естбъри в имението.

— О, да, мисля, че Бренда, дъщеря ми, спомена нещо от сорта, но не очаквах да ви видя тук — каза старицата. — Както и да е. Мярвала съм ви в градината от прозореца. Изключи телевизора, Вики, не мога да чувам собствените си мисли — заповяда после на гледачката. — Е, господин Малик, какво ви интересува?

— Може ли да седна? — попита Ари.

— Разбира се. Казвам се Мейбъл Смердън, между другото.

— Е, приятно ми е да се запознаем, госпожо Смердън, и ви благодаря, че ми отделихте време. Дойдох в Естбъри Хол, защото наскоро открих, че един мой предшественик е прекарал първите три години от живота си на територията на имението. Казвал се е Мох Прасад и вярвам, че Анахита, майка му, е била близка приятелка на Тили, вашата майка. И че дори сте си играла с Мох като малка.

Усмивката на Мейбъл посърна внезапно и тя се отпусна назад в креслото си.

— Майка ми е мъртва, а аз самата не си спомням нищо.

— Така и предполагах — отвърна вежливо Ари, усетил напрежението в гласа й, — но каквото и да успеете да си припомните, дори най-малката подробност, ще ми е от помощ в разследването. Питах се например дали не сте виждала снимка на Мох. Знам, че е прекарвал доста време в дома ви, когато майка ви го е гледала.

Старицата изсумтя.

— Кой знае, може и да има някъде из притежанията на майка ми — подхвърли после.

— Много бих искал да я видя — каза Ари.

— Вики? — извика Мейбъл с повелителен тон. — Извади оня стар кашон изпод леглото ми.

Гледачката се подчини и го донесе в стаята.

— Дай го на господин Малик, Вики. Вътре може да намерите някоя и друга снимка на роднината ви. Със сигурност има няколко мои като бебе.

— Благодаря ви.

Ари отвори кутията и видя черно-белите останки от една отминала епоха. По-скорошните фотографии, повечето на госпожа Треватън като дете, бяха най-отгоре в купа. Надолу качеството и съдържанието им го връщаше все по-назад във времето. Имаше чувството, че през ръцете му минава синтезираната история на главоломните промени, случили се през последните сто години. Най-отдолу в купчината намери снимка на жена, която несъмнено беше прабаба му Анахита, снимана с друга жена, навярно Тили. Седяха сковано на столове пред каменна колиба, всяка с малко детенце на коленете си — Мейбъл и Мох. Ари впери удивен поглед в сина на Доналд и Анахита. Беше пухкав като всяко друго бебе, а тъмната си коса и огромни очи видимо бе наследил от майка си. Намери и други снимки — Анахита и Мох на коледно тържество. Огледа внимателно чертите й и установи, че е била истинска красавица.

— Доволен сте, доколкото виждам? — попита Мейбъл.

— Да. Изглеждат много щастливи — коментира Ари, показвайки й снимката.

— Така е. Задръжте я, ако искате. На мен не ми трябва.

— Благодаря ви — отвърна той. — Нямате представа колко много ми помогнахте.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, миличък? Обикновено пийвам горещ шоколад по това време. Напоследък рядко имам посетители.

— Ще съм ви благодарен за чаша чай.

— Така да бъде. Вики, ще сложиш чайника на печката, нали, скъпа?

Когато гледачката напусна стаята, Ари каза:

— Знам, че сте била едва бебе по онова време, Мейбъл, но случайно майка ви да е обсъждала с вас подробностите около смъртта на Мох? Знам, че е паднал от един кон в близост до колибата край реката, където е живял с майка си.

— Но как е възможно да знаете за това? — учуди се Мейбъл.

— Малко преди да почине, Анахита ми повери ръкопис с историята на живота си. Лейди Селина й казала, че Доналд отишъл да вземе Мох от колибата малко след като я арестували и двамата загинали заедно, когато конят на Доналд ги хвърлил от гърба си. Твърдят, че Мох се е удавил в реката.

— О, боже… — Очите на Мейбъл се насълзиха ненадейно. — Господин Малик, дано съзнавате, че отваряте кутията на Пандора — каза старицата, в който момент гледачката влезе с напитките им. — Благодаря ти. — Мейбъл видимо се овладя, поемайки горещия си шоколад от Вики. — Би ли отишла в стаята си, докато поговоря с господин Малик? — попита я после.

— Извикайте ме, ако ви потрябвам — отвърна Вики и ги остави.

— Мейбъл, разбирате отлично за какво ви говоря, нали?

— Да, за жалост, разбирам — отвърна тя след кратка пауза. — Все нещо е трябвало да кажат на клетата майчица, нали? Иначе е нямало да види миг покой, докато не го намери. Така е с майките.

— Тъжната истина, Мейбъл, е, че Анахита така и не видя покой. Въпреки че е получила смъртния акт на Мох, преди да се върне в Индия, отказала да повярва, че е починал заедно с Доналд онзи трагичен ден.

Старицата впери поглед в нищото, после въздъхна тежко.

— Онази жена — пророни накрая — нямаше да се спре пред нищо, за да постигне своето.

— За лейди Мод ли говорите?

— Да, миличък, за нея. Колкото и време да прекарваше в параклиса, всъщност нямаше много от Господ в себе си — заяви Мейбъл. — Видях го със собствените си очи, когато Дейзи ме нае да се грижа за клетия невръстен Антъни. Всички изстрадахме в ръцете й.

— Да, все повече и повече се уверявам в това — съгласи се мрачно Ари. — Историята на Анахита ми даде много ясна представа за Мод Естбъри.

— Е, мога да ви кажа само, че не омекна с възрастта — продължи Мейбъл. — След смъртта на Доналд и Вайълет, лейди Мод получи свободата да отгледа детето им както сметне за добре. Горкото момиченце, представяте ли си какво е да отраснеш сам-самичък в тая голяма къща? Дейзи е била принудена да се моли в параклиса три-четири пъти дневно и постоянно й се натяквало колко зли са мъжете. Нищо чудно, че възпита толкова неправилно собствения си син, лорд Естбъри — уточни старицата. — След като ме наеха за негова бавачка, ставах свидетел на какво ли не, а нямах право да продумам и дума. Бедното момченце — въздъхна тя, — така се отнасяше с него майка му, че напълно го обърка. И всичко това води началото си от една зла жена, която успя да унищожи собственото си семейство, оправдавайки поведението си с божията воля. Мен ако питате, е била по-скоро дяволската — измърмори свъсено тя.

— Мейбъл — подхвана предпазливо Ари, — не ми се сторихте изненадана, когато споменах, че Мох е загинал с баща си онзи ден край реката. Щом на хората от селото и прислужниците им е било казано, че Анахита е взела Мох със себе си в деня на ареста, откъде знаете истината?

— Нищо не знам със сигурност — отвърна старицата и сви неловко рамене, — просто такава мълва се разнасяше в детството ми. Знаете какви клюкари са прислужниците.

— Е, аз ви уверявам, че Анахита не е взела Мох със себе си онази сутрин. Полицаите не й разрешили и повече не го видяла. Но май не ви казвам нищо ново — добави тихо.

— Не знам нищо със сигурност — повтори тя.

— Мейбъл — реши да пробва за последно Ари, — заминавам за Индия само след няколко дни. Никога повече няма да дойда в Естбъри Хол. Последното желание на прабаба ми беше да разкрия истината за изгубения й син. Аз обаче удрям на камък отново и отново. Антъни не иска да говори, ако изобщо има какво да казва, а…

— Господарят не знае нищо! — прекъсна го яростно тя. — Нищичко, господин Малик, затова не смейте да го разстройвате. Много е чувствителен и на дъщеря ми й е достатъчно трудно с него.

— Няма, обещавам, но вие сте последната ми надежда. Умолявам ви, Мейбъл, ако знаете какво се е случило с Мох онзи съдбовен ден, споделете с мен. Кълна се да не пророня и дума пред никого, но смятам, че след всичко, което семейство Естбъри са причинили на Анахита, е редно да ми кажете. Мейбъл, Мох наистина ли е намерил смъртта си онзи ден край реката, или Анахита с право е вярвала толкова години наред, че е жив?

Очите на старицата зашариха смутно, навярно пресъздавайки миналото в паметта й.

— Не, малкият Мох не е загинал в онзи ден — прошепна накрая, — но бог да те порази, ако кажеш на някого. Бренда не знае нищо по въпроса, нито господарят, разбираш ли?

— Да — отвърна Ари, внезапно задушен от емоции при мисълта, че инстинктът на Анахита не я бе лъгал през всичките тези години. — Благодаря ви, Мейбъл — добави тихо.

— Не се натъжавайте, миличък — опита да го утеши старицата, — знайте, че и аз самата го разбрах чак на смъртния одър на майка ми, Тили. Просто искаше да го сподели с някого горката. Пазила е тайната цял живот, съзнавайки, че предава приятелката си Анахита. Но нима е имала друг избор? Проронела ли е думичка за видяното от татко, щели да ни изхвърлят от колибата и да отнемат препитанието ни, без окото им да мигне.

— Какво е видял баща ви? — попита озадачено Ари.

— Може би по воля на съдбата майка ми сподели с мен, а сега вие идвате тук да търсите отговори. Затова сърцето ми диктува да ви разкрия какво е видял баща ми онзи ден край реката. По онова време беше помощник пощенски началник…