Лусинда Райли
Среднощна роза (44)

42

Ребека остави страниците и погледна към часовника на нощното шкафче. Минаваше полунощ. Впери очи в тъмната стая с разтуптяно от адреналин сърце.

Вайълет Естбъри беше родила дете в същото легло, в което се намираше сега Ребека. Вайълет, здрава жена на двайсет и няколко години, оплаквала се от главоболие и гадене, бе починала.

— Престани! — смъмри се шепнешком Ребека, като усети напора на паниката в гърдите си. — Вайълет е умряла при раждането на детето си! — Стана от леглото и закрачи из стаята, говорейки сама на себе си в опит да се успокои. — За бога, Ребека, ти не си бременна…

В този момент си спомни, че докторът я беше попитал дали е възможно и че още очакваше резултатите от изследванията. Мисълта я накара да избухне в сълзи на страх и безсилие. Дори въображението й да си играеше игрички с нея, едно нещо беше сигурно: не можеше да остане в тази стая, пропита с духа на Вайълет и трагедията й, нито миг повече. Затова реши да потърси Ари, макар и краката й да трепереха от паника.

Излезе на пръсти от апартамента и тръгна по тъмния коридор, като почукваше тихо на всички врати по пътя си и ги отваряше внимателно, за да надникне в притъмнелите стаи отвъд тях. Всичките бяха празни, затова прекоси площадката на главното стълбище и се зае да отваря тихомълком вратите по другия коридор.

След малко внезапен, познат звук връхлетя ушите й. Беше съвсем тих и далечен, но Ребека веднага разпозна песента от сънищата си. В сърцето й мигновено се надигна страх, но знаеше, че трябва да разбере кой прави странните звуци, които Анахита бе описала като смъртна поличба, затова тръгна към тях по тъмния коридор.

И след малко спря на място. Песента идваше иззад вратата, пред която стоеше. Ребека събра всичката си смелост и протегна пръсти към дръжката; завъртя я тихо, после побутна вратата няколко сантиметра напред и надникна през пролуката.

Мека светлина озаряваше стаята, в чийто ляв край се виждаше фигура, седнала пред огледало. Побутвайки вратата още малко, Ребека установи, че фигурата седи пред тоалетна масичка и реше дългата си руса коса с песен. Дори от това разстояние се надушваше летният аромат на парфюма, многократно пропивал въздуха в стаята й нощем — парфюмът на Вайълет. Ребека отвори вратата още по-широко, любопитна да види лицето на жената в огледалото, но в този миг песента секна. Непознатата я беше усетила.

Ребека не дочака жената да обърне глава към вратата, а хукна запъхтяно по коридора. Малко преди да достигне стаята си, тъмна фигура изскочи от мрака и я хвана.

Ребека изпищя, а сграбчилите я ръце я затеглиха към стаята й.

— Тихо! Аз съм, Ари — обади се познат глас, докато тя се гърчеше в хватката и стенеше задъхано. — Ребека, какво ти се е случило? Защо си толкова уплашена? Моля те, успокой се — каза гласът, а тя се приведе напред и опря длани в леглото, мъчейки се да нормализира дишането си.

— Ари, трябва да ме изведеш оттук… мисля, че ме тровят, също като Вайълет, и току-що видях странна жена в една от стаите, която решеше косата си и пееше. Не знам… — Ребека си пое още няколко глътки въздух, преди да продължи. — Не знам дали е жива или призрак, но наистина я видях, Ари, кълна се. И съм сигурна, че е влизала в стаята ми, докато спя… о, боже… Вайълет е умряла тук! — Ребека се срути на пода. — Ари, трябва незабавно да ме измъкнеш оттук, още тази вечер! Толкова ме е страх, толкова ме е страх — простена тя.

Ари коленичи плахо до нея.

— Ребека, разбирам, че току-що си преживяла шок, че още не се чувстваш добре и вероятно имаш треска, която може да предизвика халюцинации, но…

— Не! Видях я със собствените си очи и я чух със собствените си уши. Умолявам те, Ари — продължи в същия дух тя, — трябва да ми повярваш. Не полудявам. Онази жена беше истинска!

— Добре — съгласи се Ари, — вярвам ти. Да помислим логично тогава. Намираме се в огромна къща, с кой знае колко стаи. Антъни може да си е поканил гостенка. Все пак не е длъжен да ни уведомява, нали така?

— Да, но съм усещала присъствието й и съм чувала гласа й преди — настоя Ребека. — А и понякога надушвам парфюма й нощем — парфюма на Вайълет. Ако в къщата има друга жена, то тя живее тук от известно време. Как тогава не сме я виждали и защо й е да влиза в стаята ми нощем? А съм сигурна в това, Ари. И ми е толкова лошо през последната седмица, имам същите главоболие и гадене като Вайълет. Кълна се, някой опитва да ме убие. Просто искам да се махна оттук!

— Ребека — Ари гледаше как раменете й се тресат от страх и вълнение, — напълно разбираемо е да намираш някои от приликите ви с Вайълет за странни, при положение че току-що си прочела ръкописа на Анахита. Но просто не виждам как идването ти тук би могло да е запланувано от някого, който ти мисли злото. Фактът, че боледуваш, единствено влошава нещата, но май въображението ти се е развихрило. Моля те, Ребека, имай ми вяра. Говоря ти съвсем логично.

— Не ме интересува кое е логично, Ари, искам да се махна от тази къща — простена тя, — и то на момента.

— Разбирам те, Ребека, но е почти един през нощта и знаеш, че всички местни хотели вече са затворени по това време. Можеш да се изнесеш утре.

— Божичко — проплака Ребека, — нямам дори ключ на вратата, всеки може да влезе…

— Ребека — продължи търпеливо Ари, — чувстваш ли се в безопасност с мен? Имаш ли ми доверие?

Тя се замисли.

— Май тази вечер не знам на кого имам доверие.

— Е, предлагам ти да се настаня в съседната всекидневна за остатъка от нощта. В момента имаш нужда най-вече от сън.

— Господи, ако още някой ми го каже, наистина ще откача — въздъхна Ребека.

— Не смяташ ли, че сме прави? — усмихна й се Ари. — Да ти помогна ли да станеш?

— Не, ще се справя и сама — отвърна тя, изправи се на разтреперани крака и тръгна към леглото. — И да, ще съм ти благодарна, ако спиш на дивана в съседната стая.

— За мен ще е удоволствие. Лека нощ, Ребека.

— Благодаря ти. Извинявай, че се държа като лигла.

— Няма нищо. Позволено ти е.

— Ари?

— Да? — Той спря до вратата и й се усмихна.

— Иска ми се утре да ти задам няколко въпроса относно историята на прабаба ти.

— Разбира се, но засега, Ребека, просто се наспи.

 

 

На следващата сутрин Ребека се събуди с чувство на дезориентираност. Като си спомни събитията от вечерта, изскочи от леглото, спусна се към всекидневната и я намери празна. Излезе от спалнята и тръгна плахо по коридора.

Госпожа Треватън и Ари стояха на стълбищната площадка. Разговаряха си тихо, но като чуха стъпките й, се обърнаха към нея.

— Добро утро, поспаланке — обади се Ари. — Минава обяд.

— Божичко! Имам снимки следобед и трябва да си стегна багажа, за да се изнеса оттук, и…

— Ребека, моля те, успокой се, съкровище — каза госпожа Треватън и тръгна към Ребека, следвана от Ари. — Ари ми каза какво си видяла снощи и мога да те уверя, че всичко си има съвсем просто обяснение. Хайде, да те върнем в стаята ти.

— Наистина, Ребека — додаде утешително Ари, — съвсем просто е.

— Е, изгарям от нетърпение да чуя. Знам какво видях и не съм луда — добави отбранително тя, престъпвайки прага на спалнята. Седна в края на леглото и скръсти ръце пред гърдите си. — Добре, коя беше онази жена? И защо влиза в стаята ми нощем, докато спя? Не се шегувам, госпожо Треватън, усещала съм я!

— Да, скъпа, вярвам ти — отвърна госпожа Треватън. — Жената, която си видяла снощи, е майка ми, Мейбъл. Работила е тук като бавачка на господаря, грижила се е за него още от новородено бебе.

— Майка ти? Но какво прави тук?

— Моля те, Ребека, нека ти обясня. Баща ми почина преди двайсет години, а след като майка ми се пенсионира от имението, поживя известно време в селото. Но преди няколко години здравето й започна да се влошава и умът й пое удара. Все пак е на деветдесет и една.

— Разбира се — съгласи се Ребека.

— Затова съобщих на господаря, че нямам друг избор, освен да напусна работа и да заживея в селото, за да мога да се грижа за нея. Той обаче ми предложи друг вариант: да преустрои две от таванските стаи в удобен апартамент, където да я настаним. Първоначално всичко вървеше добре и успявах да се грижа и за нея, и за господаря, но през последната година състоянието на майка ми се влоши още повече. Господарят беше така добър да й наеме целодневна гледачка. Мисля, че двете с нея се срещнахте в кухнята в деня на пристигането ти, скъпа.

— Да — потвърди Ребека. — И веднъж навън. Буташе възрастна дама в инвалидна количка. Откровено казано, реших, че са статисти във филма.

— Е, това е била майка ми. Лошото, Ребека, е, че понякога умът й я напуска и тя тръгва да снове из къщата. Най-често се случва нощем, докато гледачката й спи. Стаята, в която си я видяла снощи, е някогашната детска стая на господаря, където е живяла едно време. Доста пъти съм я намирала там. Кажи сега, скъпа, поуспокои ли се вече?

— Но аз съм сигурна, че жената, която видях снощи, не беше възрастна — свъси вежди Ребека. — Не я видях в лице, но имаше дълга руса коса и си пееше, докато я решеше — обясни тя.

— Майка ми има доста дълга коса — отвърна госпожа Треватън, — но е по-скоро бяла. Съжалявам, че си се понаплашила през последните няколко седмици, но мога да те уверя, че из имението не бродят призраци, нито злонамерени хора. Само една невинна старица, която понякога забравя къде се намира.

— Явно съм се разстроила покрай историята за Вайълет Естбъри, която Ари ми даде да прочета — призна си Ребека. — И тя е имала силно главоболие, също като мен, а след като починала, решили, че е била отровена.

— Ребека беше много напрегната снощи — обади се Ари. — Но всъщност не вярва, че някой опитва да я отрови, нали, Ребека?

— Не, разбира се, че не — побърза да отрече тя, схващайки намека в изражението му.

— Добре — отвърна госпожа Треватън. — Е, защо не останете да й правите компания, докато й приготвя закуска? Как ти звучат бъркани яйца на препечена филийка, скъпа? Пък и можеш да помолиш господин Малик да ги опита вместо теб, ако толкова се притесняваш — подхвърли госпожа Треватън на излизане от стаята.

— О, боже — пророни Ребека. — Май наистина я обидих.

— Ще й мине — увери я Ари, неспособен да сдържи усмивката си. — А сега въпросът е съгласна ли си да останеш тук, след като госпожа Треватън ти предложи достоверно обяснение, или предпочиташ да помоля Стив да ти намери хотелска стая?

— Не знам. Май наистина реагирах твърде бурно снощи.

— Добре, кажи ми, като решиш. Ако е необходимо, ще постъпя като предците ми под британско управление и ще легна пред вратата ти, за да те пазя.

— Ари, не ме подигравай! Ох, още не мога да се отърся от трагичната история, която прочетох снощи — въздъхна тя. — Колко ужасна жена е била тази Мод Естбъри. И точно тя да отгледа горката Дейзи, майката на Антъни. Нищо чудно, че Антъни е малко странен.

— Е, като се замисля, за да оцелеят такъв знатен род и голямото му имение в продължение на цели четири века, несъмнено главата на семейството за всяко от поколенията е трябвало да проявява безскрупулност от време навреме. Мод Естбъри е виждала края на семейната линия и е била готова на всичко да я спаси.

— Но в крайна сметка не е успяла. Ако Антъни не създаде поколение, линията умира с него.

— Да, права си. Между другото, снощи прочетох дневника на Доналд, поради която причина бях буден толкова късно, и те чух да се прокрадваш по коридора. Бях в банята, когато почука на моята врата — обясни той. — Дневникът запълни някои празнини в историята, така че съм ти благодарен.

— Смяташ ли, че трябва да го дадем на Антъни?

— Откровено казано, след снощната ми вечеря с него, имам чувството, че се е затворил в себе си още повече. Не знам доколко ще му е полезно. Съвсем очевидно е, че не иска да знае повече. И напълно го разбирам.

— Аз също — съгласи се искрено тя.

— Ребека, може ли да те попитам нещо? Сега, когато вече си прочела историята докрай, смяташ ли, че Мох наистина се е удавил в реката онзи ден?

Ребека си пое дълбока глътка въздух, преди да отговори.

— Не знам как точно да ти отговоря. В крайна сметка, няма никакви доказателства.

— Не, но макар дълго време да не вярвах в историята на Анахита, сега инстинктът ми подсказва, че не се е удавил — каза тихо Ари. — На всяка цена трябва да узная истината, преди да си тръгна.

— Предполагам вече си се досетил, че Тили, приятелката на Анахита от селото, е била бабата на госпожа Треватън? От което следва, че деветдесетгодишната й майка, жената от снощното ми приключение, си е играла с Мох като малка.

— Да, разбира се, права си! Почти със сигурност не помни нищо оттогава, но кой знае. Май ще я навестя по-късно днес.

— Освен това съм сигурна, че госпожа Треватън знае повече, отколкото разкрива — добави Ребека.

— Вероятно е твърде предана на лорд Антъни и рода Естбъри, за да пророни и дума. Но въпреки това смятам, че си в безопасност тук, Ребека. Не ми се иска да напускаш имението заради въображаеми призраци и заблуждението, че си преродената Вайълет Естбъри.

— Добре, край на конското. — Тя му се усмихна примирено. — Наистина звучи малко налудничаво посред бял ден.

— Чудесно. А сега извинявай, но ме чака работа. Освен ако не искаш да остана, за да опитвам храната ти?

— Ари!

— Шегувам се. Доскоро.

Ребека изяде до последна хапка закуската, която госпожа Треватън й сервира, макар че изобщо не беше гладна, а и не обичаше особено бъркани яйца. Когато Стив дойде да я види след обяд, тя заяви, че се чувства достатъчно добре за следобедните снимки, независимо от главоболието.

Като се появи на снимачната площадка, актьорите и екипът я посрещнаха с топли прегръдки. Ребека не можеше да прецени дали се държат така, защото знаеха за раздялата й с Джак, или защото бе боледувала.

Преди да включат камерите, Робърт дойде да поговори с нея на четири очи.

— Скъпа, ти си същинска героиня и всички сме ти благодарни. Ще се постарая да заснемем сцената възможно най-бързо, а после веднага се връщаш в леглото. Утре те чака натоварен график.

Джеймс я прегърна най-силно, докато чакаха да започнат снимките.

— Съжалявам да чуя за Джак — отбеляза той. — Наистина ли бяхте дотук?

— Ако не се вземе в ръце, определено.

— Чувствам се донякъде отговорен за падението му в очите ти. Не може да се каже, че бях невинна жертва по време на гуляите ни в Ашбъртън.

— Как се представи сервитьорката? — попита хапливо Ребека.

Джеймс се изчерви; очевидно въпросът й беше право в десетката.

В този момент Робърт извика:

— Камера!

— В интерес на истината не си я спомням особено ясно — отговори Джеймс, след като Робърт заяви, че е доволен от кадъра. — Не опитвам да прехвърля вината на Джак, защото го следвах най-доброволно, но човекът определено знае как да се забавлява.

На Ребека не й се наложи да му отговори, тъй като Робърт отново изкрещя: „Камера!“.

След около половинчасово заснемане на дубъл след дубъл, Робърт най-сетне остана доволен и Ребека се запъти към гардеробната. На излизане оттам десетина минути по-късно чу гласа на госпожа Треватън.

— Ребека, радвам се, че те хванах. Господарят се питаше дали имаш желание да вечеряш с него. Каза, че не те е виждал от няколко дни.

— Да, разбира се — отвърна тя, гузна, задето не беше обръщала особено внимание на домакина си в последно време.

— Чудесно. Компанията ти несъмнено ще го ободри. Напоследък не е на себе си — Госпожа Треватън сбърчи чело угрижено.

— Да не е болен?

— Не, скъпа. Просто цялата тази многолюдност покрай филма и историите на господин Малик за баба му и дядо му го напрягат доста. А, между другото, доктор Трефусис се обади да съобщи, че утре ще намине с резултатите от изследванията ти.

— Благодаря, госпожо Треватън. До по-късно.

На качване към горния етаж, името „Трефусис“ се блъскаше из мозъка й, докато накрая Ребека не направи връзката с доктора от ръкописа на Анахита. Минало и настояще като че ли не спираха да се преливат на това странно място…

След един час сън, Ребека се събуди отпочинала и си взе вана. В седем, докато решаваше какво да облече за вечерята, на вратата й се почука. Тя отвори и видя Ари на прага.

— Здрасти, влизай.

— Как си? — поинтересува се той.

— Добре. Отивам на вечеря с Антъни. — Ребека вдигна едната си вежда. — Откровено казано, не ми е точно до това.

— За щастие, обикновено издържа най-много до девет и половина, така че поне не те чака дълга нощ.

— Съвестно ми е заради суматохата покрай Джак, затова ще се възползвам от шанса да му обясня как стоят нещата и да му се извиня. Ще вечеряш ли с нас? — попита с надежда Ребека.

— Не, не съм поканен — отвърна Ари.

— А, между другото — спомни си Ребека, — днес осъзнах, че докторът, който ме посети онзи ден, трябва да има роднинска връзка със съзаклятника на Мод Естбъри. С еднаква фамилия са — Трефусис.

— Сериозно? — учуди се Ари. — Не е зле да проуча въпроса. Благодаря ти. Е, оставям те. Приятна вечер с Антъни и ако случайно ти потрябвам, стаята ми е надолу по коридора вляво.

— Ще се справя и сама. Стив ми каза, че имали снимки в парка поне до полунощ. Изостанали са от графика заради един вироглав кон, който бил забравил репликите си. Поне този път не съм отговорна аз — усмихна се леко Ребека.

— Добре, доскоро виждане.

Ари излезе от стаята, а Ребека погледна часовника си и видя, че е време да се приготвя за вечерята с Антъни.

Двайсет минути по-късно влезе в трапезарията и с изненада установи, че Антъни е облякъл ново туидено сако. Косата му беше измита и прилежно загладена и изглеждаше току-що обръснат.

— Добър вечер, Ребека — удостои я той с една от редките си усмивки. — Заповядай, седни.

— Благодаря.

— Госпожа Треватън ми каза, че все още не си се възстановила напълно, затова ще хапнем риба по нейна препоръка. Разстроеният стомах не понася тежка храна.

— Много мило от твоя страна, Антъни — отвърна тя, сядайки на мястото си.

— Позволи ми да отбележа, че изглеждаш ослепително тази вечер.

— Благодаря. — Ребека остана малко озадачена от отявлената любезност на Антъни.

— Е, успя ли да се съвземеш след драмата около отпращането на годеника ти?

— Да, вече съм по-добре. Не ми беше особено приятно, но за жалост, той не ми остави друг избор.

— Отиде ли си любовта, човек трябва да послуша сърцето си.

— Всъщност не беше толкова просто, но да, вече свикнах с идеята.

— Да вдигнем тост за едни по-спокойни времена и нормален живот — възкликна Антъни и вдигна бутилката вино.

— Тази вечер съм на вода, благодаря — покри чашата си с длан Ребека.

Госпожа Треватън влезе и им сервира рибата.

— Изглежда много здравословно — коментира Антъни. — Вие, американците, обичате риба, нали? Знам, че на Вайълет са й доставяли прясна от Линмът, докато е живяла тук. Британците наблягаме на другото месо.

— Повечето американци също обичат да похапват пържоли — отбеляза Ребека.

— Е — подхвана Антъни с нож и вилица в ръце, — остана само още една снимачна седмица. Предполагам след това се отправяш към Голямата ябълка?

— Първо имаме малко работа в Лондон с екипа. Сигурно ще ми е странно да се върна в Ню Йорк. Ще ми липсва спокойствието на Естбъри Хол.

— Наистина ли?

— Да, прекарах си чудесно тук, Антъни. Не знам как да ти се отблагодаря за гостоприемството и добрината.

— Няма нужда от благодарности, беше ми приятно да ми гостуваш.

Похраниха се в мълчание известно време.

— Беше много вкусно — коментира Антъни, като приключи с вечерята и избърса устните си в салфетка.

— Наистина — съгласи се Ребека.

— Скъпа ми Ребека, напълно сигурна ли си, че нямаш никаква роднинска връзка с баба ми Вайълет? — попита най-ненадейно Антъни. — Защото имам чувството, че не си попаднала случайно в Естбъри Хол.

— По-сигурна не мога да бъда. Явно е просто съвпадение.

Тя му се усмихна в опит да разсее напрежението, което се бе спуснало внезапно помежду им. Антъни остави ножа и вилицата в чинията си и впери поглед в нея.

— Е, не вярвам, че е такова.

Антъни събра ръце пред себе си и сплете нервно дългите им пръсти.

— Въпросът е там, Ребека, че…

— Антъни, какво има? — подкани го тя, усещайки колко отчаяно иска да й каже нещо.

— Прости ми, ако моментът не е особено подходящ, но сметнах, че е нужно да говоря с теб, преди да е дошло време да си тръгнеш. И така… още от първия момент, в който те видях, знаех, че нещо те изпраща при мен. Та ти си истинско превъплъщение на американската ми баба, Вайълет. Ребека, вярваш ли в преражданията?

— Честно казано, не съм се замисляла по въпроса — отвърна притеснено тя. Не й харесваше накъде отива разговорът.

— Е, аз вярвам — заяви Антъни. — Майка ми винаги е казвала, че като момче съм бил досущ Вайълет, и наистина приличах на нея. Но ти идваш от Америка и си толкова млада и красива, същинска Вайълет. — Антъни се пресегна към ръката й и я стисна силно. — Не разбираш ли, че ни е било писано?

— Кое? — попита Ребека, смутена от въпроса и здравата хватка на ръката му.

— Да бъдем заедно, разбира се! Като Доналд и Вайълет, които са си отишли толкова млади и не са успели да вдъхнат истински живот на Естбъри Хол. Но двамата с теб ще успеем, сигурен съм.

— Аз…

— Знам, че си изненадана — продължи невъздържано Антъни, изстрелвайки думите с бясна скорост, — но аз съм джентълмен и не можех да ти разкрия чувствата си, докато беше обвързана с друг мъж. Сега вече го няма, сякаш по воля на съдбата. Пътят ни е свободен. Не разбираш ли, Ребека? — подкани я той.

— Антъни, аз… просто не знам какво да кажа.

Ребека надникна към вратата с надеждата, че госпожа Треватън, която неизменно се навърташе край тях, ще дойде да събере чиниите и да разсее напрежението помежду им.

— Помолих госпожа Треватън да не ни безпокои, докато не я извикам — обясни Антъни, прочел мислите й. — Затова не се притеснявай, че някой ще влезе. Реших да проведем този разговор днес, за да имаш няколко дни за размисъл. — Антъни бръкна в джоба си и извади протрита кожена кутийка. — Ребека Брадли, ще ми направиш ли честта да станеш моя съпруга?

Той отвори капачето, разкривайки великолепен годежен пръстен с диаманти и сапфири.

— Това е пръстенът, който Доналд е поднесъл на Вайълет, когато й предложил брак. Не е напускал пръста й от онзи момент до деня на смъртта й. А сега е редно да украси твоя. Дай ми ръката си, Ребека, да видим дали ти става.

Той се пресегна за ръката й и Ребека загледа през мъглата на недоумението си как го плъзва върху пръста й. Пасна й идеално.

— Готово! — усмихна се доволно Антъни. — Отново е на мястото, което съдбата му е отредила.

Ребека впери поглед в пръстена, чиито скъпоценни камъни отразяваха светлината от полилея.

— Е, какъв е отговорът ти, Ребека? — попита я нетърпеливо Антъни. — Ще си помислиш ли?

Ребека знаеше, че трябва да подбира внимателно думите си.

— Прости ми, Антъни. Безкрайно поласкана съм от предложението ти, но както сам спомена, до вчера бях сгодена за друг мъж. Не мисля, че съм способна да загърбя този момент от живота си толкова скоро. Пък и почти не те познавам, нито ти мен.

— Разбирам, че ти е нужно време за размисъл, Ребека, но все пак прекарахме доста часове заедно и те приех в дома си, когато се нуждаеше от убежище. Нямам никакви съмнения, че ти си жената, която съм чакал цял живот. Само си помисли как бихме възродили Естбъри Хол заедно! Присъствието ти тук разведри атмосферата, също като това на Вайълет по нейно време. Ако заемеш мястото на новата лейди Естбъри, ще имам силата и вярата да възвърна някогашния блясък на имението за бъдещите поколения Естбъри, които двамата ще създадем. Вайълет, моля те, кажи да.

— Антъни, името ми е Ребека — натърти тя.

— Извинявай — усмихна й се нежно Антъни. — Понякога ми е трудно да ви различавам.

— Да, но…

— Ела тук.

Антъни се надвеси над масата, сграбчи я за раменете и я придърпа към себе си. Преди да е успяла да го спре, устните му обгърнаха нейните в ревностна целувка, напирайки да ги отворят. Тя се загърчи в ръцете му, но желязната им хватка върху раменете й беше непоклатима. Внезапно Антъни се откъсна от нея и я освободи. Ребека скочи от стола си и запристъпва към вратата, но той сграбчи ръката й и я спря.

— Моля те, приеми извиненията ми, загубих контрол за миг. Толкова си красива — добави той със свенливо изражение. — Прости ми, че не се въздържах.

Тя се обърна към него и изтръгна ръката от хватката му. Той я пусна без всякакво съпротивление с внезапно плувнали в отчаяние очи и безнадеждно отпуснати рамене. Изпълни я смесица от състрадание и отвращение. Дясната й ръка бавно се придвижи до лявата, свали пръстена на Вайълет и му го подаде.

— Съжалявам, Антъни, но не мога да се омъжа за теб. Мисля, че е най-разумно да напусна дома ти веднага — добави тя. — Благодаря ти за гостоприемството през последните няколко седмици. Довиждане. — Ребека се обърна и забърза към вратата.

— Умолявам те, Вайълет, не си тръгвай, не ме изоставяй…

Ребека изхвърча от трапезарията и хукна нагоре по стълбището към спалнята си. Като влезе в убежището и, се стовари задъхана в близкото кресло.

Вече знаеше без всякакво съмнение, че трябва да напусне Естбъри Хол незабавно. Антъни, горкият заблуден човечец, наистина я мислеше за Вайълет. Тя се спусна да събира притежанията си в пътническия куфар, умувайки как да напусне къщата, без да я спре Антъни. Първо щеше да провери дали Ари е в стаята си; ако не, то филмовият екип щеше да е някъде из парка за нощната сцена.

Отвори плахо вратата и огледа коридора. Изглеждаше пуст, затова почука на вратата на Ари, а като не получи отговор, я отвори и намери стаята му празна. Тъй като не искаше да прекара и секунда повече на това място, подмина с бърза крачка главното стълбище и се отправи към задното, което щеше да я изведе от имението през кухнята. Като взе на магия тесните стъпала, влачейки шумно куфара след себе си, отвори със замах вратата на празната кухня. Изтърча през фоайето и с въздишка на облекчение излезе в страничния двор, след което се запромъква между камионите, пълни със снимачна техника.

Беше се спуснала нощ и цареше пълен мрак — дори луната не осветяваше небето. Скри се зад живия плет в единия край на двора, за да си поеме глътка въздух, и да се ослуша за някакви звуци, които щяха да я отведат до филмовия екип. Посрещна я само тишина. Опита да се сети коя сцена заснемаха в момента — май някоя с участието на кон — и в крайна сметка стигна до заключението, че вероятно се намират в близост до входната алея. Запристъпва тихо по чакъла към предната част на къщата, придържайки се до шубрака като прикритие от нежелани погледи. Като заобиколи ъгъла и навлезе в парка, обградил алеята от двете страни, Ребека осъзна, че е допуснала грешка. Оттук се виждаше светлината на ярките прожектори, използвани за нощни снимки — идваше чак от пустошта отвъд градината.

Скри куфара си в един храст — можеше да го вземе по-късно, сега само я забавяше — и тръгна по обратния път. Като заобиколи къщата, заситни покрай тъмната стена на градината. Отвъд тисовия плет, разделящ градината от пустошта, щеше да поеме към светлините, които щяха да я отведат до филмовия екип и безопасността. С тази мисъл удвои скоростта си. Като достигна живия плет, мина през отвора в него и оттам, на не повече от триста метра разстояние, видя снимачната площадка.

— Слава богу — въздъхна с облекчение Ребека и спря за няколко секунди, за да си поеме дъх и събере енергията, необходима да пробяга последните метри през голата пустош.

Нещо изшумоля зад гърба й. Тя понечи да се обърне, но преди да види кой е, парче плат запуши плътно устата и носа й. Докато се мъчеше да си поеме въздух, остра миризма проникна в ноздрите и моментално й се зави свят.

Няколко секунди по-късно Ребека загуби съзнание.